Как елините са стигнали до философията?
Към 6 век пр. н. е. са изгубили доверие в традициите и легендите и са проявили съмнение към казаното от мъдреците.
Философите не са ли мъдреци?
Казват, че Питагор измислил думата “философия” именно за да изрази това различие. Мъдреците са … мъдреци. Те притежават мъдростта, а философите я търсят.
(според Роже-Пол Дроа)
Ако между философ и мъдрец има разлика, бих предпочела да съм мъдрец. Мога да се откажа от възможността да знам всичко останало пред това да знам как да живея, т.е. да бъда щастлива.
Бях в началото на гимназията, когато зет ми ми каза, че най-великата наука е философията, защото тя обхваща всичко за което се сещам, дори и това, за което не се сещам, включително математиката.
Запомних това, тъй като Тишо беше една от малкото гуру-фигури (силно казано) в моя живот, и може би, тази, от която успях да науча най-много заради пълното си доверие, както и времето, което с удоволствие ми отделяше (може би защото бях най-склонна да го слушам). От него научих важни принципи на личната хигиена и здравето, с него направих първите крачки в карате (иначе недостъпно за мен по онова време), схванах разликата между тъпченето и радостта от яденето, гледах няколко от най-любимите си филми за вечни времена, и видях истинска щедрост и майсторство в действие. Не съм го виждала от шест години. Всъщност, със сестра ми се разведоха години преди това, и знам че е политическо некоректно да говоря хубави неща за него, но си позволявам този tribute, защото никой от семейството не чете този блог, с изключение на детето, пък и във връзка с горещата новина, че неговият син и мой племенник ще става баща, т.е. ще си имаме общо внуче.
Сигурна съм, че мнението на Тишо за философията изигра важна роля за интереса ми към нея, тъй като в училище учехме не точно философия, а “Общество и личност” от маркисктко-ленинска перспектива, или аз не съм запомнила друго. Интересно какво е учил той в техникума.
Макар че философията ме привличаше силно и осъзнато заради интелектуалния си аспект (обичах да проумявам писанията на философите и да споря и да се съгласявам с тях), мисля че съм я четяла и заради мъдростта. Или поне така ми се иска да мисля днес, когато философията за мен е едно от средствата за постигане на мъдрост, т.е. щастие.
Ето защо ме смущава разграничението между мъдреца и философа. Бих искала да знам какво друго би могло да служи за основна мотивация за учене на философия освен приближаването към мъдростта (въпреки че я рекламирам на учениците си по друг начин).
Роже-Пол Дроа казва, че мъдрец е този, който е открил истински идеи, способни да ръководят живота му, и който е съумял напълно да ги приложи в съшествуването си. Той подчертава, че диренето на мъдростта е преобразяване на самия себе си. В тази перспектива, да станеш философ не означава да преподаваш философия или да пишеш книги, а да промениш живота си, поведението си.
На въпроса на дъщеря си защо античните философи искат да са мъдри, Дроа отговаря:
“ Просто за да са щастливи! Веднъж и завинаги. Мъдрецът се преобразява по такъв начин, че се спасява от нещастието, от тревожността, от безпокойството, от разочарованията, от завистта, от очакванията, от всевъзможните съжаления. Той винаги е ведър, не познава сътресенията. Дори е способен да напусне живота всеки момент, без паника, както се напуска масата…”
Дроа, обаче, казва, че древните философи знаели, че такива хора не съществуват, че нито едно човешко същество не е станало мъдрец. Това ме хвърля в почуда – какво друго ако не мъдрец е Сократ? Струва ми се че поне Платон е бил наясно с това. За мен мъдрецът не е идеал, а пораснал човек – стигнал до развитие на потенциал, който всички притежаваме. Не всеки е убеден в историческата достоверност на Буда, Исус и Насредин, но аз пък познавам лично баща си, чела съм книгите на Карл Юнг, Далай Лама и Матийо Рикар, както и свидетелстата на/за още няколко лами и ринпочета.
Докато четях книгата на Дроа, се сетих точно за Рикар и измъкнах “Монахът и философът”, за да се уверя, че, както обикновено, съм права. Тази книга представлява сборник от разговори между будисткия монах Рикар (бивш блестящ учен-биолог) и баща му, Жан-Франсоа Ревел, западен философ и писател.
В началото Рикар обяснява защо се е разделил с обещаващата си кариера на учен. Най-важната причина дори не е възхищението от будисткото учение. Съвсем не. Рикар знае твърде малко за будизма в началото. Това което изиграва най-важната роля са мъдреците, които първо гледа в документален филм, а после среща на живо, с които едва може да обмени думи, заради езиковата бариера.
“Имах чувството, че тези хора пред мен са всъщност въплъщение на нещата, които самите те проповядват … бяха забележителни. Не можах да разбера точно защо, но най-силно впечатление ми направи фактът, че те отговаряха на идеала за светец, на представата за съвършеното същество, за мъдреца; те бяха от онази категория хора, каквито на Запад като че ли вече не се срещат. Такава всъщност беше моята представа за св. Франциск от Асизи или за великите мъдреци от Античността.”
На това западният философ Ревел отговаря:
“Тъкмо щях да кажа по повод на твоето определение – едва ли не банално е да се изтъква, че за философията на Античността е характерно пълното съответствие между теория и практика. За философа от Античността философията е била не просто интелектуално занимание, теория, тълкувание на света или на живота. Била е начин на съществуване. Философът и неговите ученици са реализирали тази философия в своя живот не по-малко отколкото са я теоретизирали в своите речи.”
За това как Западът изглежда да е изоставил мъдростта като идеал, ще говорим друг път. Само искам да припомня, че за мен постигането на мъдрост/ щастие е реалистична цел. Ето защо в последните години ме привлича повече източната философия/религия/духовност – заради увереността и оптимизма, че мъдростта/ щастието са достъпни за всеки
Щастие за всички даром
И никой да не бъде пренебрегнат
