Докато чета “Последната гара”, роман за Л. Н. Толстой, мисля за собствените си семейства, за случки и нагласи, които не е лесно да бъдат разказани, но добре разказани, биха могли да се превърнат в части на романи. Това ме подсети за работата, която предстои да вършим в следващите месеци, считано от понеделник – изравянето на личен материал от биографиите и душите на учениците ми, който да се превърне в есета, които печелят стипендии в хубави колежи. Тази най-важна част от кандидатурата за селективен американски колеж предполага интересно четивно писане за душата на кандидата.
Тъй като един от “дефектите” ми е да не задържам опит (в която и да е област на живота си), който да използвам наготово следващият път (като пословичния търкалящ се камък, който не събира мъх), дойде времето, в което отново се чудя дали ще успея да помогна на всеки да изрови истинските си съкровища, чудя се как да подходя.
В това време чета за Толстой, спомням си мои истории и се чудя какво ли щях да мога да напиша аз ако сега кандидатствах в колеж. Всичко което изплува е някак неуловимо и не бих рискувала от четенето му да зависи приемът. “Неуловимите” неща са уловоми за малцина; на останалите дължиш пояснение ако искаш да увеличиш вероятността да бъдеш “правилно” разбран. Когато, обаче, поясняваш, рискуваш да предизвикаш досада у тези, които разбират и без пояснение. То е като да ходиш по тънък лед. Надявам се на снизходителност.
Всъщност, добре разказаната история не изисква деклариране на поуката, която е там за можещите да я видят. Ето защо понякога се налага да разказваме само истории, чийто риск да бъдат разбрани превратно е сведен до минимум. Отново се налага да се пързаляме по тънкия лед на коректното, рискувайки от прекомерна коректност да останем в баналното.
Не е лесно да прецениш читателя, особено когато е съвсем анонимен. Вече не помня как съм изградила някаква работна представа за “средностатистическия” хипотетичен college admissions officer, която добива малко по-ясни очертания когато опозная духа на конкретното училище, което представлява, но това не е всичко – той вероятно е получил колежанското си образование на друго място и в известна степен е оформен в различен дух.
Да задълбоча още в горното би било вече параноично. Ето защо залагам на по-сигурното – да оставя настрана хипотетичните културни напластявания и да говоря направо на човека – от моето сърце на неговото. Един приятел казва, че така е най-лесно …
Да, лесно е да говориш истината, но само ако си успял да стигнеш до нея, а това е занимание самотно, “мазохистично” и отбягвано от повечето хора. Ето защо се налага да придружавам някои ученици, особено тези, за които саморефлексията е нещо съвсем ново – не до края на пътя, разбира се – даже Сталкерът не влиза в стаята с “клиентите” си.
Естествено, известна част отказват да се самоизследват и залагат на повърхностното представяне в светлина, в която предполагат че трябва да се покажат. И това понякога върши работа (дори и с най-известните училища) и започвам да се надявам саморефлексията да се случи в колежа. Както съм казвала, доста често не се случва, но … има време – казват му “криза на средната възраст”; има и други възможности, разбира се.
Последният параграф е известно отклонение от темата. Връщам се към нея, за да завърша с една мечта – да пиша романи … доскоро ми се виждаше съвсем невъзможно, но все повече усещам, че не е. Докато снощи четох “Гълъбът” разбрах, че мога да пиша като Зюскинд … както си мисля и за Амос Оз, Амели Нотомб, Айрис, Лев Касил, Орхан Памук. Може би някой ден ще успея – може би като се науча да изключвам учителския си патос, въодушевяването си от очевидното, което ме прави добър учител, но лош писател.
Би ми било интересно да прочета роман на Толстой, за да видя как един учител се е справял като писател. Досега никога не ме е изкушавала идеята да го направя, особено след като навремето с “Война и Мир” няколко пъти стигах едва до, хм, не по-далеч от страница # 20. Откакто преди години, обаче, прочетох статия за края на живота му (опитът му да избяга в България), Толстой ме заинтригува като личност. Непременно ще разкажа за биографичния роман като го завърша. Засега ще кажа, че структурата му напомня за “Името ми е Червен”, а самият Лев Николаевич за Томас Джеферсън, и ме кара с мисля много за себе си и за нещата по принцип.
