Снощи гледахме “Мизъри”, по едноименния роман на Стивън Кинг, за автор на поредица бестселъри, отвлечен след катастрофа от своя почитателка.
Също като на Шехерезада му се налага да разказва истории с надеждата да спаси живота си. Отначало идеята не му допада никак и не е в състояние да напише нито ред. Представих си се на негово място и си казах, че музата не би ме напуснала и при такива страховити обстоятелства, и бих писала с неописуемо вдъхновение.
В края на филма писателят влиза в неравен ръкопашен бой с въоръжената с револвер похитителка (онази пълничка актриса, която обожавам от “Пържени зелени домати”) и се налага да я халоса по главата с тежък предмет. Разбира се, ние викахме за него, и накрая, когато изглеждаше, че всичко е свършило, казах на Стоян, че бих я треснала още веднъж за всеки случай, на което той отговори, “А аз още много пъти.”
От четири години се каним да си сложим на вратата табелка “Семейство Адамс”. Може би е крайно време.
Това е то, силата на човешкия дух.
P.S. Имам и други вълнуващи новини, но китайската курабийка от Facebookми каза да си държа устата затворена. Еееех!
Препрочитам “Изкуството да бъдеш егоист” – книга, която цели укрепване на вътрешната увереност. Току що си записах на един лист три идеи, от които има опасност да се откажа в името на удобството – за да не ги забравя, да си си дам кураж, да се придвижа напред. Това са три интересни проекта, с които бих могла да бъда полезна, бих инвестирала в бъдещето си и пр.
В съзвучие с книгата би трябвало да се “нахъсам”, да повярвам в себе си, да не се отказвам от мечтите си и пр. в името на удобството и желанието да се харесам. Тук, обаче, има една уловка. Дали не е вероятно тези проекти да са свързани точно със стремежа към сигурност и харесване? Може да сеокаже и че е така. Струва ми се, че винаги когато човек се стреми към конкретен резултат съществува подобен риск.
Около 17 години работих много – дълги часове, предизвикателни проекти. През това време бях самотен родител и се грижех по всякакви начини за всички които имаха нужда – приятели, гаджета, познати и непознати. Бях енергична, отговорна и забавна. Можех да разбирам и окуражавам жените, да пия наравно с мъжете като в същото време им помагам да се чувстват велики. С две думи: бях Супермен.
И ето ме сега, вече няколко месеца с много свободно време и никакви усилия за изграждане на финансова стабилност, с никакви планове за бъдещето и без стремеж да изяснявам конкретните си желания, които да развия в амбиции. Отгоре на това не използвам и частица от новото свободно време за да се отдам на благотворителност и да се впусна в спасителни акции. А на приятели, роднии и познати отделям още по-малко време. Изобщо не се интересувам КАК ще продължа живота си, а ЗАЩО. Най-честният отговор е “Защото искам да съм щастлива.”, а как … както ми подскаже мигът. Може да изградя империя, а може и да стана уличен музикант, да стана знаменитост или никому неизвестна домакиня, а най-сигурното е, че може да се откажа от което и да е от тях по всяко време или пък никога, защото как ще протече външно животът ми като че няма никакво значение.
Все още, обаче, се случва нещо да ме подтиква да бъда герой, да не разочаровам хората които имат нужда от жив пример на човек, който се справя с живота си храбро, отговорно и успешно. Някъде не много дълбоко в мен притеснено мига едно човече, което се страхува, че ако изпадне в безпомощност, ще му размахат пръст и ще му кажат: “Видя ли?!? Мислеше си, че ще правиш каквото си искаш и ще ти се размине.” – нещо като в историята за щуреца и мравката.
За да си никой, се иска да ти стиска … да се отпуснеш.
