не си луда, а философ

Докато скачах в дупките и се опитвах да разбера собствените си преживявания с нищото с помощта на Господин Х., Зорница попита какво е нищото и какво е нещото и се притесни за душевното си здраве.

Тъй като повечето хора не изглежда да философстват, философията изглежда доста екзотично и езотерично занимание. Всъщност, всеки човек разполага с капацитет за философстване, както и потребност да философства. По какво личи? Вземете този, за който не ви изглежда да е изкушен от философията – ще откриете, че и той има въпроси, например “Как да бъда неустоима?” Такива въпроси подтикват към изследвания, събиране на информация, например за наличието и цените на козметични продукти, и по-късно могат да отведат питащия отвъд прагматиката, до въпроси като “Защо жените си държата устата отворена докато си слагат спирала?”

Да, да, тези въпроси все още изглеждат доста отдалечени от философията, но понякога, когато една жена пожелае (подобно на мен и Мая) да бъде красива, а всички останали да са грозни, тя не може да не се запита с какво колежката М. събужда желание у всеки мъж, а давайки си сметка за несъвършените й форми и стил, да стигне до въпроса “Какво е красивото?”, а това, както знаем от училище, е философски въпрос.

Философските се опитват да открият истинатта. Същото, обаче, се отнася и до въпросите, чиито отговори търсят полицейските инспектори и учените. Разликата между тях е в това, че задават въпроси в различни области.

Но коя е областта на философията? Ако се опиташ да разбереш, ще стигнеш до смущаващи открития – броят и разнообразието на темите е удивителен. Изглежда че философите се пъхат носовете в науката, изкуството, психологията, политиката, историята, бизнеса … Възмутителното е, че те не са специалисти в нито една от тези области. Какво, тогава, търсят там? Истината, какво!

Това което отличава философите от останалите изследователи в определена област е не толкова съдържанието, а стила на изследване. Философът се интересува от идеите. Докато математикът се опитва да реши задача, философът се пита що е число. Можеш да кажеш, че отговорът е прост и очевиден, че числа са 3, 5, 7, 8, но ще ти припомня, че това са цифри – т.е. знаци за изразяване на числата. А какво са самите числа, а? А какво е красотата? Красива е колежката Б., както и колата на съседа, а също и мокрите камъчета в Арда. Жена, кола и камъчета са едно и също? Я помисли пак! Май си в положението на Августин, който казва: “Когато не ме питат какво е времето, аз знам. Но когато ме питат, не знам.”

За какво ни е да си блъскаме главите с тези въпроси? Не можем ли да живеем без да философстваме? Разбира се, че можем, но не е ли добра идея да се научим да живеем по-добре?

Не е ли достатъчно да сме здрави, да имаме пари и любими хора наоколо? Това е хубаво, но познаваме здрави хора, с безпроблемни семейства и доста пари, които не се чувстват щастливи. Тези хора са построили живота си върху идеята, че здравето, богатството и наличието на любими същества е основата на щастието. Тогава защо не са щастливи? Може би защото идеята им не струва.

Няма как, обаче, да разберем дали една идея е добра или лоша ако не я изследваме. От горния пример виждаме, че се случва да смятаме за добри тези идеи, с които сме свикнали, които сме попили без да се замисляме, а и нямаме поводи да оспорваме, защото се споделят от околните. В повечето случаи не ние произвеждаме идеите си – точно както не измисляме думите, с които ги изразяваме; те просто влизат в умовете ни отвън.

Когато философствам, не просто имам идея, а я наблюдавам отвън, все едно е чужда, все едно е на човек, когото не харесвам. Едва тогава мога да влезна в спор с нея и да се уверя че е неистинска … или истинска. Когато пък съм твърде подозрителна към някоя идея, която ме плаши с необичайността и несподелимостта си, вместо да бързам да се отърва от нея, си давам сметка, че в нея може и да има нещо, щом ме е привлякла. Приласкавам я, целувам я спокойно и продължително, сънувам я без угризения, старая се да не бъда припряна, давам й цялото време на света – така рано или късно (рано не е по-добре от късно, както и обратното), разбирам дали си струва да заменя старата идея с нова и да построя живота си върху нея. За ужас на мама съм го правила неведнъж и не възнамерявам да спирам.

Не спирам да философствам, но и не бързам. Единственото ми правило е да си разрешавам всички мисли.

Вдъхновено от малката книжка, която реших да препрочета “Философията – диалог с дъщеря ми” на Роже-Пол Дроа. Очаквай още.

Comments

Избори след края на света

Споменавала съм, че през 1989 научих за падането на Тодор Живков по обичайния начин – с няколко дни закъснение. Не разбирах защо се е случил този дворцов преврат (да, деца, свободата я обявиха комунистите – не дойде с революция или избори) – нали вече бяха започнали да реформират комунизма (“Перестройка”) и да го правят демократичен? Скоро след това от разни дупки изпълзяха дисидентите. Чудех се откъде се взеха толкова противници на комунизма – например най-речовитите ни учители, възторгващи се по СССР и ВОСР (Великата Октомврийска Социалистическа Революция), изведнъж се оказаха демократи. Защо всички тези хора си бяха мълчали, когато Комитетът за защита на Русе протестираше срещу братското румънско обгазяване? Защо същите тези учители не обелваха и дума за гласността, Перестройката, Горбачов, Указ 56, войната в Афганистан, Малката Вера, а ни обясняваха, че филмът “Вчера” е измислица, докато Мистър Стоев казваше, че бледнее в сравнение с реалността?

Не можех още да разбера защо след 10 ноември половината ми състуденти се възхищаваха на варненския депутат Александър Йорданов и го смятаха за много интелигентен, докато на мен ми изглеждаше откровено тъп. Група асистенти, негови бивши състуденти, публикуваха в студентския вестник нескопосани негови стихотворения, превъзнасящи това, срещу което сега беше застанал. Вярвам, че хората се променят, но не вярвах на Александър Йорданов.

Тъй като не разбирах нищо, се абонирах за няколко леви и десни вестника (сещам се за три от тях – “Демокрация”, “Работническо дело”/”Дума”, “Народна младеж” и поне още два), за да се ориентирам по-добре.

Беше доста странно. Винаги съм била с по-скоро леви убеждения, но пък още като ученичка се съмнявах дълбоко в смисъла на повечето елементи от действащия у нас режим – от ритуалите и задължителността на членуването в Комсомола, до фактическата еднопартийност. Бях очарована от Горбачов и Перестройката, защото очаквах най-после да си имаме и комунизъм, и демокрация в едно. Новите събития, обаче, никак не ме вдъхновяваха, а по-скоро ме озадачаваха.

Не вярвах на картата с черепите, която показваше, че едва ли не във всеки град е имало лагери, в които да измъчват противниците на режима, въпреки че знаех за Белене от майка ми. Не вярвах на Дончо Папазов, който изобрети лозунга “45 години стигат!”, след като години наред беше спонсориран от властта, за да обикаля света с яхта. Ако е бил чак такъв противник на режима е можело да остане в някоя приказна страна със семейството си, което пътуваше с него. Ето защо по-скоро вярвах на комунистическия вестник, който твърдеше, че въпросният антикомунист е пращал поздравителни телеграми на Тодор Живков от всяко пристанище. По това време комунистическият вестник се пишеше по-умерено и по-грамотно. Андрей Луканов и Петър Младенов говореха артикулирано и аристократично, за разлика от рошавите брадати демократи, които днес носят скъпи костюми и се возят в луксозни коли.

След половин година размисъл смятах, че гласувам против откровеното кривене на душата и войнстващата посредственост. Признавам, че тогава не видях по-добра опция от БСП. Бях на 19.

Може да съм била малка, глупава и манипулирана, но направих избор, който мина през ума и през сърцето ми, на когото посветих поне половин година от живота си, за който не ми се свидеше да харча от скромната си издръжка – за абонамент за 5-6 издания и за междувременно излизащи такива – справочник на всички политически партии и пр. Тогава нямаше Интернет, така че достъпът до писаното слово се плащаше.

Следваха години, в които не гласувах, такива в които гласувах за социалдемокрацията на Дертлиев, защото ми изглеждаше единственият неопетнен човек, който винаги е имал смелостта да бъде демократ; за Доган по време на дебюта на Симеон, защото тогава ми се видя като единственият когото не бях чувала да говори глупоси; за НДСВ, когато повечето хора наказваха НДСВ заради обещанието за 800те дни, а аз предпочетох заради доклада на Велчев за състоянието на образованието и призива му за надпариен дебат за бъдещето на образованието, галсувах против арогантността на Доган, фашизма на Волен и мухъла на БСП.

Никога досега не съм гласувала за някого просто защото е нов и непознат и бих могла да го пробвам.

С всичко това искам да кажа, че всеки може да отдели време да проучи кандидатите за следващите избори. Дори не е нужно да плаща за информация днес, както и за да разговаря с хора, на които има доверие. Вярно, може и да не плащат на всеки за да гласува, но пък на никого не искат пари, нали? Не боли чак толкова да използваш някои от гражданските си права.

Comments

Виктор Пасков vs. Четиридесетгодишните

Виктор Пасков натрива носовете на четиридесетгодишните със статията си във втория брой на новото списание L’Europeo. Признавам, че накрая се разплаках … както плача всеки път когато чета книжката му “Балада за Георг Хених”.

Доколкото разбирам, Пасков е бесен на родения през 1968 Георги Господинов, може би заради този текст. Той заявява, че четиридесетгодишните не могат да знаят истината за 1968 по простата причина, че са се родили в тази година и иска да покаже, че и в България е имало млади хора, на които им е стискало да дишат свободно. Пасков разказва за Тунела – около петдесет души, от различни столични училища, които се събират в Тунела, за да свирят на китари, да пеят, да спорят и да мечтаят. След събитията в Чехословакия, на повечето от тях е забранено да продължат образованието си в България. Ето защо самият Пасков заминава за Германия (социалистическата); за този период от живота му се разказва в “Германия, мръсна приказка” – друга препоръчвана от мен книга.

Тъй като принадлежа по-скоро към поколението на четиридесетгодишните, наскоро споменах на учениците си за Пражката Пролет като за неслучила се в България, нищо че вярвам на Виктор Пасков. Защото Пролетта тук хем се е случила, хем не е. На някои се е случила, но други не са разбрали. Повечето.

И аз бих могла като Виктор Пасков да разкажа за 1988 и 1989, за които си спомних ясно докато четях, да разкажа за хасковските хипита, за ръчно рисуваните плакати с Джон Ленън, с които облепваха града за 8 декември, за значките с Андерсен, Сократ и Борис Гребенщиков, рисуваните дрехи и т.н. Въпреки това, родените през 1989 могат да кажат, че не е имало Перестройка. И ще бъдат прави. Защото бяхме само две. Ако сравним броя на жителите на нашия град и София, ще разберем, че всичко е в нормата – 50 деца на пролетта през 1968 в София, 2 деца на цветята през 1989 в Хасково. Също като приятелите на Виктор Пасков – хем ни е имало, хем ни е нямало. Който ни видял, видял. Който запомнил, запомнил.

P.S. Ето и линк към статията на Пасков. Току що я видях при Канев, който също се е вдъхновил от тази статия и е написал това.

P.P.S. Още препечатано от Канев: заформя се нещо интересно, което ще чета утре:

Добавено. Днес във в-к Новинар има отговор на Г.Господинов за статията на В.Пасков. Отделно има и “много открито писмо до В.Пасков” от Мирослав Бърдаров. Очертава се литературно-исторически скандал.

Нова добавка. Днес има нов спомен за 1968 г. от Румен Янев с много интересни коминтарии и отговор на В.Пасков на Г.Господинов

Comments

за кожата на една овца

Реформацията в йогата

Продължавам с йогата след тридневно прекъсване, придружено с пушене, пиене и танци до зори. Бях свободна да се чувствам гузна или не и избрах второто. Продължих оттам, докъдето бях стигнала. Напредвам по-бавно, отколкото се очаква в книгата, но пък по-бързо, отколкото очаквах аз, така че не ми пука особено кога точно ще се науча да правя скакалец.

Преди време, когато една от причините да не се занимавам с йога беше че нямам специална постелка и не можах да си харесам в местните магазини, Теодора ми предложи да ми купи от София. Аз, обаче й казах, че трябва да си я избера сама. Тя ми каза, че трябва да й се доверя, но аз не щях.

Днес, обаче, изобщо не се интересувам от постелки за йога и няма да се интересувам докато не ми се наложи да я правя извън къщи. А вкъщи имам нещо много по-добро от постелка – овча кожа. Хем е дебела и мека, хем не се пързаля по балатума и няма никакъв проблем да се пере. Мааалко съм я сцепила, но засега си е ок.

Харесвам овчи кожи ( и декоративни овчички) и ако имам възможност, ще се снабдя с още, защото обичам да седя на пода, да рисувам на пода, и най-вече да ям. Преди години понякога даже си заспивах зимно време на пода върху няколко кожи.

Друг важна част от логистиката на йогата е броеницата. Вместо да броя колко пъти съм направила двойка слънчеви упражнения, вече си използвам броеницата. Не е нужно да е хубава и специална (от кехлибар, чемшир и т.н.), въпреки че изглежда по-вдъхновяващо. Моята е от смешни пластмасови топченца. За да облекча ума си съвсем, завързвам една тънка лентичка след последното топче, което трябва да преместя и започвам. Спирам слънчевите упражнения когато си прехвърля топчетата. Когато не се напрягам да внимавам за това, вече не се и замислям с кой крак трябва да започна и завърша поредното упражнение – става някак естествено.

Ще призная, че засега пропускам дихателните упражнения, защото умът ми не е на подходящата вълна. В крайна сметка мога да започна да ги правя когато си ща.

Айде сега някой ортодоксален йога да ми се скара!

Ако искаш посланието за революцията в йогата да стигне до всички които чакат свежия й полъх, гласувай за блога.

Comments

биографията на Бог

Предните два текста се появиха, защото исках да напиша нещо за книгата която започнах да чета вчера. Тъй като станаха прекалено дълги, ги разделих, а после ги и разместих. Ако се четат в различен ред, могат да изпратят различно послание – също като Еврейската Библия и Старият Завет. Знаехте ли, че това са различни неща? Аз не. Мислех, че означават едно и също нещо. Всъщност те са сборници от еднакви текстове, подредени по различен начин, за да възпроизведат различен ефект. По същият начин, Коранът, който в голяма степен повтаря вече известните юдаистки и християнски истории, все пак не е copy/paste, защото целта му е да произведе малко по-различен ефект.

Не познахте! Не чета книга, която изследва приликите и разликите между трите западни религии и свещените им книги, а … биографията на Бог.

Това е прочит на една от свещените книги (Еврейската Библия) като литературно произведение с главен герой Бог. Тази дебела книжка ще изследва характера на Бог така, както ми се иска седмокласникът да изследва влюбеното момче от разказа “Ангелинка”.

Подозирам, че това би звучало като богохулство на някои християни, но на мен ми изглежда прекрасен начин да разбера Бог / западния характер. Може да звучи като богохулство, защото тази книга честно ще покаже, че Бог може да бъде доста непоследователна и несъвършена личност, кото я прави … истинска.

На някои ще прозвучи като богохулство заради опита Бог да бъде опознат по начина, по който опознаваме човеците. Но къде в Библията пише, че Бог е различен от Човека? Нали го е създал по свой образ и подобие, а?

На някои ще прозвучи като богохулство дори заради опита да се опознае Бог – един вид нова изкусителна райска ябълка. Но ако тези хора се опитат да опознаят Бог, могат да открият съвсем ново, а може би и по-автентично значение на историята с райската ябълка. Нямам търпение да проследя биографията на Бог – от първоначалните му енергични действия, през словото, с което общува с човеците, до момента, в който спира да се меси в човешките дела и се оттегля в мълчание.

Напомням: тази книга не е теологичен труд, а изследване на живота на Бог като литературен герой в класическа книга.

440 стр., 18. 90 лв, издателство “Ибис”

Comments

за ползата от четенето на романи

Милко обича да чете романи, но винаги казва, че това е безполезно. Не знам дали го прави защото обича да се заяжда по принцип, но ми се струва, че поне донякъде си вярва. Всъщност повечето хора възприемат четенето на романи като вид бягство от реалността, но аз мисля, че качествената художествена проза по-скоро е истинско хвърляне в реалността. Тя ти блъсва в лицето неща, които не забелязваш или избягваш да забелязваш в живота си като или изчиства разсейващите те дреболии, за да се съсредоточиш върху същественото, или пък насочва вниманието ти към тях, за да осъзнаеш как замърсяват истинския ти живота.

Разбира се, има и прекрасни романи които не правят това, но те са от друг вид. В един тест за SAT бяхме попаднали на разграничение между “daydream / escape literature” и “истинската литература”. Като примери се разглеждаха криминални романи в сравнение с романи, чийто сюжет включва престъпления, но никой не ги определя като криминалета, напр. “Престъпление и наказание” на Достоевски. Първите носят временно развлечение и утеха, докато вторите по-скоро могат да те разстроят. Първите не те сблъскват челно с реалността, а ти помагат да я напуснеш. Ето защо са по-популярни от вторите. Хората страдат достатъчно в реалността, и с удоволствие я напускат от време на време. Ето защо им харесват филми като “Американски пай”, но не и такива като “Американски прелести”. Вторият е доста смущаващ и, както казват, “натоварващ”.

Харесвам класически криминалета – на Агата Кристи, Артър Конан Дойл, заради това, което ме кара да харесвам и елементарната математика – удоволстието да разрешиш някаква малка загадка – абе, като решаването на кръстословици. И все пак през живота си съм прочела съвсем малко криминалета. Привличат ме другите, истинските романи, а сюжетът винаги е без значение. Мисля, че те са врата, през която надзъртам в Цялото.

Може да са “натоварващи”, може да ме заболява от тях, но винаги проумявам по още нещо, а колкото повече проумявам, толкова по-щастлива се чувствам. Глупости говорят тези, които ви казват, че когато трупаш мъдрост, трупаш и тъга. Ако беше вярно, щеше ли да съществува изразът “Да гледаш философски на нещата”, а?

Comments

за изследването на литературата

Мишо някога е обожавал да чете, но изучаването на литература в училище го е оставило фрустриран и отвратен дотам, че да започне да избягва четенето на художествена литература. Разговорът ни за смисъла от изучаването на литература продължи две години и се разпростря на десетки страници в неговите тетрадки за домашна и ме изпълни с омерзение от начина по който се учи литература в България, въпреки че когато бях ученичка, методът беше същият, но аз бях О.К. поради наклонността си към анализиране изобщо и любопитството си към начина по който анализират другите. Освен това, когато започнахме да анализираме литературата в училище, вече имах доста повече читателски стаж от средностатистическите деца (започнах да чета на 3.5) и любовта ми към книгите нямаше как да бъде разколебана от училището, на което обръщах минимално внимание. Някак бях усвоила и медитативното умение да се включвам в играта без да разсъждавам за смисъла й.

Училището, обаче, не е създадено за децата-изключения, които могат да го преживят без да им останат грозни белези. То следва да се съобрази с повечето деца, които се научават да четат на 7.5, а вкъщи може и да нямат книги. Училището следва да направи за тях това, което за мен направиха родителите ми, бабите и дядовците ми – да вдъхне любов към знанието, а не отвращение. Влюбените в знанието могат да научат всичко, точно както истински влюбените обожават да правят с любимия неща, които би им било досадно да правят с други. Едва когато се влюбиш в литературата, имаш шансове да се научиш да я анализираш.

Българският подход към изучаването на литература е чисто академичен от самото начало, което го прави осакатен и осакатяващ.

Академиците вярват, че Хамлет е измислица, че съществуват само Шекспировите думи, следователно може да се говори само за тях, но не и за Хамлет. Пука му на един седмокласник за художествените средства в разказа “Ангелинка”, но е почти сигурно, че вече се е влюбвал, по-вероятно безнадеждно и отдалече. Не е ли по-смислено да размишлява, разговаря и пише за влюбеното момче, отколкото за думите на Елин Пелин?

Академиците вярват, че не съществува останалият свят на Хамлет, че останалото е мълчание. Те не се интересуват от личността на Хамлет, а от средствата, чрез които Шекспир въздейства емоционално на читателя. Сякаш Шекспир е разсъждавал аналитично през понятията на литературоведската терминология докато е писал Хамлет и е обмислял хладнокръвно бъдещия ефект на всяка дума и запетайка, бидейки сигурен, че пиесите му ще се поемат от еднородна маса хора, които са програмирани да откликват еднакво на емоционални стимули. Ето откъде идват любимите на децата ни изводи, които следва да запаметят за да изкарат шестица, например, въздействието, което предизиква у читателя честото повторение на звука “р” в третата строфа на поемата Х.

Ехооо, всеки нормален човек се интересува от човеци, а не от буквата “р”. Ето защо в училище би било много по-полезно и завладяващо учениците да се съсредоточат върху героите и техните характери и съдби. Човеците се сравняват и идентифицират с хора, а не с буквата “р”. Докато го правят в училище, те се научават да четат, говорят и пишат, но още по-важно да осмислят себе си и останалите човеци. Така растат по-мъдри и добри хора. Този подход се нарича “критицизъм” и се схваща като твърде профански в съвременните академични среди. И все пак, в други страни той не е изхвърлен от училище и там освен че децата “наивно” вярват в героите, имат право на индивидуален емоционален отклик. Там не е нужно да прочетат литературни анализи за 7 клас, за да научат как трябва да се чувстват когато четат “Ангелинка”. Няма нужда и да изследват епохата в която е творил авторът, защото влюбени плахи момчета е имало и ще има вечно.

Comments

ако синът ми е гей

Как би се почувствал ако синът ти се окаже гeй? Когато кажа на някого, че за мен лично няма никакво значение, хората недоумяват. И все пак, надявам се да не е, защото животът му би бил по-труден на много места по света. България е едно от тях.

Защо ми е все едно? Защото познавам приличен брой гей мъже, които във всички области на живота си оперират като всички останали мъже – някои учат и работят съвестно, други не; някои са пичове, други не; някои са интелигентни, други не; някои са с добри маниери, други не; някои изкарват много пари, други не; някои смятат жените за толкова ценни колкото и мъжете, други не; някои гледат мачове, други не; някои спортуват, други не, и т.н.

Единствената разлика в отношенията ми с гей и стрейт мъжете е, че с всички от първата група общувам по-спокойно отколкото с тези от втората, защото някои от представителите на втората не могат да преценят кога е подходящо и кога не да показват сексуалния си интерес към мен. Но в същото време съм наблюдавала същата сексуална невъздържаност и у гей-мъже, така че гей или стрейт, мъжете са си мъже. Може би единственаta по-съществена разлика е, че от устата на гей мъж, много по-рядко можеш да чуеш измислени разкази за сексуални подвизи с жени, но не е изключено, понеже на гей мъжa понякога му се налага да прикрива сексуалната си ориентация – чувала съм такива истории с ушите си, та дори се е случвало да повярвам.

Дааа, да не забравяме, че гей мъжът е мъж, а всеки мъж има майка, а някои майки държат да бъдат най-обичаните жени (по възможност единствените) в живота на синовете си. В същото време държат синовете да са стрейт. Айде сега да те видя ако си гей мъж с такава майка! Трябва да играеш за да й покажеш, че си истински мъж, а след това пак да играеш, за да й покажеш, че тя е дамата на сърцето ти. Шапка свалям на познатите си които успяват да го правят. И ми е много болно за тях. И бих искала да спрат и да оставят майките си да пораснат. Същите чувства имам по отношение на стрейт мъже с подобни майки. Всички познавате един от тях – Екзюпери (за мои текстове в тази връзка кликнете тук и тук). Познавате и майка му – Розата. Съжалявам, че ви разочаровах, но това капризно цвете не е жена му, а майка му, твърдят биографи и психолози, а от кореспондецията му е очевидно.

Някои гей-мъже са доста мъжествени и привлекателни за жените; някои от тях стават обект на сексуални и други желания от страна на жени. Ако някой от вас е бил обект на желание на агресивна и амбициозна жена, знае колко е трудно да се изплъзне, особено без да я остави обидена, решена да отмъсти и пр. Хайде сега си представете, че сте гей мъж, който е избрал да не демонстрира сексуалната си ориентация. На нгово място бих била притеснена и изплашена, особено ако драмата се развихри на работно място на което държа. Достатъчно притеснително е за стрейт мъж, а за гей мъжа се прибава и страха да не бъде разкрит.

Познавам и гей мъже, които не се прикриват. В отношенията си с тях колеги и познати се държат с подчертано уважение – както с всички коректни, съвестни, достолепни хора които познаваме. Това, разбира се, не означава че някои от същите тези уважителни хора не говорят зад гърба им, включително и за сексуалната им ориентация, която те нито правят усилия да прикриват, нито пък да натрапват. Просто има хора, които не ги свърта да подшушнат на колкото се може повече хора “Х е педераст, ама е много свестен и аз много си го уважавам.” Да, скъпи приятели и съседи, когато стрейт мъж се сравнява болезнено с гей мъж, решава да спечели точка като подчертае факта, че другият е гей. Наблюдавала съм го неведнъж, включително от страна на мое гадже по отношение на мой приятел. Да, да. Ако си жена, ти се случва да те ревнуват дори от гей мъже.

Ако си жена, може да се случи да ревнуваш от приятелите на мъжа си заради времето което посвещава на тях, а не на теб, но когато разбереш, че мъжът ти те напуска заради връзката си с мъж, в душата ти става доста сложно. А ако се окаже, че баща ти е гей, ама не просто гей ами се чувства жена? Алмодовар е по-красноречив от мен, така че гледай този филм.

С всички тези примери исках да покажа, че да си хомосексуален, означава да участваш в цялата човешка драма плюс още нещо, което е спестено на хетеросексуалните. Използвах примери с гей мъже, а не лесбийки, просто защото по стечение на обстоятелствата познавам повече гей мъже и съм натрупала повече впечатления. Пък така или иначе, когато говорим за хомосексуалност, повечето се сещат първо за гей мъже.

Не знам какво ще се случи с Гей Прайда обявен за 28 юни в София. Сигурна съм, че никой от моите познати гей мъже няма да участва, за да не си навлече лични или служебни неприятности. Не съм запозната подробно с всички юридически и пр. спънки в живота на хомосексуалните хора. Знам, че сигурно има и други групи хора, които имат не по-малки проблеми, но това не означава, че хомосексуалните хора не бива да се опитат да разрешат своите и да привлекат и други на своя страна.

Както казах вчера, не намирам гей парадите, особено в карнавалния им вариант за подходящ PR на каузата в България. Вероятно и не разбирам и недовиждам някои от целите им.

Нека този текст бъде моят скромен принос за по-добър свят. Ще напиша и още, дори и синът ми да не се окаже гей. Дали щях да го направя ако не познавах хомосексуални хора? Не знам. Може би не, защото нямаше да съм усетила колко сложен и напрегнат може да бъде животът им само заради сексуалните им предпочитания, които, както всички знаем, са само част от живота, каквото и да сме дочували че е казвал Чичко Фройд.

Ако искаш текстът да стигне до повече хора, гласувай за блога, добави го в Technorati, дай връзки към него или препечатай текста. Може дори да не споменаваш името ми. Аз съм публична собственост.

Comments

за сексуалността

Додо беше казал полу на шега, че когато ме срещне с мъж, винаги се чуди дали е гей. Това е така, защото смятам, че е важно учениците ми да знаят малко повече за сексуалната идентичност и ориентация – понякога четем статии за това какво прави хората хомосексуални, друг път обсъждаме казус за такива хора, споделям, че самата аз имам хомосексуални приятели и ги ценя. Мисля, че по този начин допринасям малко за повишаването на нивото на толерантността и за себеприемането в случай че някой мой ученик смутено открие / е открил хомосексуалността си.

Ето защо някои мои познати ще бъдат изненадани от следващите редове. За да ги напиша, бях вдъхновена от Haz, която вчера написа този текст, за това докъде се простират правата ни и нейните представи за нормалност. По някое време публикува и дълго стихотворение от любимия ни Оскар Уайлд, написано по време на пребиваването му в затвора заради хомосексуалността си.

Ако огромна група хетеросексуални организират парад за да демонстрират сексуалната си идентичност и ориентация, това би се възприело като проява на политическа некоректност, отправена срещу хомосексуалните. Когато, обаче, огромни групи хомосексуални организират паради със същата цел, е политически коректно да ги тълкуваме като борба срещу дискриминацията, утвърждаване на идентичност и пр.

Не че на мен лично ми пречи какъвто и да е вид карнавални шествия (да, за мен това е карнавал – ако се разхождам навън облечена с това, с което съм облечена в спалнята, хората, меко казано, ще си помислят, че съм тръгнала на карнавал). Просто ми е интересно защо се правят.

Напълно съм наясно, че много хора по света не разбират хомосексуалността и я превръщат в обект на омраза, но намирам за нормално някои хора да не гледат с добро око на каквито и да е паради, които демонстрират гордостта от принадлежност към една или друга група. Това ми намирисва на шовинизъм. С какво гей парадите са по-добри от парадите на хитлеристката армия?

Не, нямам нищо против мирните демонстрации в името на смислена кауза. Бих се включила в парад за защита на правата на хомосексуалните, но по-добра идея ли е да се маскирам като типичен участник? Не че не бих могла, но какъв по-точно е смисълът?

Какво печелят хомосексуалните и всички останали ЛГБТ от това? Вероятно не си го поставят за цел, но посланието които възприемат хората с “традиционна” сексуалност е “Ние сме по-добри от вас.” Ето защо много от тях казват, “Не ми пречат, ама не ми е приятно да ми натрапват сексуалността си.” Знам, че не е политически коректно, но ще отбележа, че в човешките ни права влиза и това да имаме различни вкусове, включително мейнстрийм такива.

В съвсем прагматичен план: Мартин Лутър Кинг и Махатма Ганди не са насърчавали събратята си да демонстрират гордостта си от расовата или етническата си принадлежност. С това печелят моите симпатии. Гей парадите възприемам по начина, по който възприемам и група младежи с тениски “България на три морета.”, развяващи национални знамена. Ето защо по-скоро бих носила тениска с “Британия на пет континента.” – ей така … за баланс.

Другото ми съображение против подобни демонстрации е а) фокусирането върху признак, който разделя и б) абстрахирането на куп човешки качества, за да остане едно – сексуалността. Съгласна съм с Haz, че човешкото не се ограничава до сексуалността или какъвто и да е тесен признак. Всяко подобно ограничаване и свеждане на човека до едно или малко на брой негови качества попада в определението ми за лош вкус.

Бях казала на Сталик, че имам търпението да говоря за хомосексуалността и да давам подходящи примери, и съм наблюдавала ефекта на разширяване на толерантността не само у ученици, но и у възрастни. ЛГБТ, обаче, изглежда че са изгубили търпение. Знам, че не им е лесно и мечтая за ден, когато няма да се налага хората да правят влагат толкова усилия за да прикриват сексуалната си идентичност и ориентация, и много хора ще заживеят в по-малко напрежение и страх, и така ще освободят повече енергия и за други аспекти на личността си, освен сексуалността. Може да съм разбирала каква е причината, но никога не съм подкрепяла войнстващото … каквото и да е и не смятам да го подкрепям. В името на Баланса.

Ако искаш текстът да стигне до повече хора, гласувай тук.

Comments

Фантомът на образованието

Енея е първокурсничка в СУ, учи журналистика. Наскоро сподели, че иска да учи в чужбина, защото тук никой не взема образованието насериозно. Тя търси сайт, в който да е събрана много информация за образователни възможности в различни страни, за да може по-бързо да се ориентира и избере университети в които да кандидатства.

Това несъмнено е полезно, но не е единственото, нито първото което бих направила за да избера университет. Бих започнала от себе си. Бих се запитала за какво ми е да уча в университет.

За повечето хора които познавам, този въпрос е излишен, а очевидният отговор е, че в университет се ходи заради знания, умения и диплома (не всеки ще се сети непременно за първите две), които да ти осигурят работа, т.е. университетът е място, в което научаваш “занаят”. Повечето хора не очакват нищо друго освен кариерна подготовка и диплома. Ако бях Енея, щях да искам (и) други неща, но засега няма да говоря за тях.

Ако избираш университетско образование като професионална подготовка, вероятно очакваш университетът да е доста наясно с актуалните изисквания на пазара на труда и да реагира бързо и гъвкаво на промените в него. Днес това е много важно, защото светът се променя много бързо благодарение на непрекъснатите открития и изобретения, които бързо стават част от живота (и работата, ако я броиш за нещо отделно от живота), превръщат се в стандарт, с който се налага своевременно да се съобразиш … за да изоставиш като се появи нещо ново, а то не забравя да се появи. Промените идват и по други причини – демографски, екологични и пр.

Да си представим университет който се променя бързо, за да те изстреля на пазара на труда адекватно подготвен. Започваш работа скоро след това, но … браншът ти се променя ( а нищо чудно и да започне да изчезва полекичка като Чешърския котарак). Какво ще правиш? Ще се върнеш ли отново в университета за да се подготвиш за актуалното? Доведена до логическия си завършек, тази идея предполага никога да не излизаш от университета, иначе ще си като това, което казват моите съграждани за техниката “В момента в който я купиш, и вече е остаряла.”

Повечето хора, обаче, не прекарват живота си в университета, а част от тях се справят професионално в променящия се свят. Ако поне трийсет години след дипломирането си успяват благодарение на самообразование, за какво са им били няколкото студентски години в младостта? Дали е само заради дипломата – билет към кариерния Дисниленд? Знам, че за много хора е вярно, но знам и че за много хора не е. Вярно е, че в зависимост от специалността, някои от знанията ни остаряват и се превръщат в непотребен отпадък, но на някои хора им се случва да им остане нещичко. Точно заради него, те са готови да правят дарения на своя университет години наред – от благодарност.

Какво е това нещо? Истинското образовани. Някои го дефинират като “Това което ти остане в главата, след като забравиш фактите.” Струва си да уловим този фантом, но ще го оставим на мира засега.

Нека поговорим за хартийките – билетите за голямото шоу – дипломите. Знаем, че днес много хора се занимават успешно с неща, за които нямат диплома. Знаем и че за някои прилични работни места или стартиране на собствен бизнес не се изисква диплома. За някои, обаче, се изисква, и го намираме за справедливо, понеже повечето от нас не биха искали да ги оперира хирург без диплома. Някои работодатели държат да имаш диплома от престижен университет без значение по каква специалност. Според тях, тази диплома показва, че си добре образован. Хм. Май отново стигнахме до фантома.

Да помислим на първо време за професиите, за чието практикуване не е задължително да притежаваш диплома. Щом съществуват такива професии, значи хората някак се подготвят за тях. Въпросът е как. Това предполага и въпроса дали е по-добре да се готвим за избраната професия в университет или извън него. Какви са основанията за съществуване на университет, без чиито дипломи можем да минем? Какво толкова важно може да ни предложи? Може ли? Моят отговор е, че който го може го може, а който не го може, не го може. Който го може, има сериозни основания за съществуване.

Искам да напомня за понятието non-degree student, т.е. студент който не учи за да придобие диплома. Какво търси той в университета?

Освен това, днес се роят онлайн програми, много от които водят до легитимни дипломи, някои от които от известни университети. Някои ги избират защото не могат да си позволят да учат като редовни студенти. Други могат да си го позволят, но смятат че не им е нужно. Чуват се гласове, че университетите като материално съществуващо място имат все по-малко оправдания за съществуването си (напр. лаборатории, които са твърде скъпи за да бъдат притежание на частни лица и пр.) Други, обаче, им отвръщат, че не това е най-важното, че дори за студенти, които не се нуждаят от нищо повече от книги, тетрадки и писалки, е важно да пребивават физически на кампуса. И някои всъщност плащат $ 50, 000 на година за това. Какви са техните основания?

Надявам се Енея да не остане разочарована. Бързам да я успокоя, че това няма да е последният текст по темата, затова смятам за напълно достатъчно, че отговорих на един въпрос – откъде бих започнала ако смятах да кандидатствам в университет. В останалата част по-скоро задавах въпроси. Ако бях Енея, бих размишлявала над всеки абзац, бих се опитала да отговоря на всички зададени вупроси, бих записвала всички пораждащи се въпроси, бих се опитала да им отговоря, и бих после ги задала на тези, от които очаквам помощ.

Хайде, Енея! Ти си на ход.

Ако намираш текстът за полезен, гласувай за блога, за да стигне до повече хора.

 

Comments