AMICA – елегантната скука

Когато бях малка, обичах да разглеждам списание “Лада” ( а май имаше и “Божур”?), но не и “Жената днес”. Предпочитах първото, защото беше по-дебело и луксозно. Не помня да съм чела много от него, но обичах да разглеждам картинки. Когато пораснах, запазих любовта си към дебелите луксозни списания, които не изхвърлям, а запазвам като книги. Обичам позападналата си колекция от “Егоист”, която децата прелистват когато им говоря скучни неща. Не помня какво направих с броевете на “EVA”, но помня, че се разделих с нея, когато започна да дава твърде много съвети.

(Друг път ще разкажа мъжките списания и ще умувам за същността на мъжките и женските списания.)

Днес нямам любими луксозни списания.Това което купувам по-често е на тънка хартия – позачитам Newsweek, Time, Businessweek, но нередовно. Разглеждам Brava Casa, Art&Decoration и подобни.

Тъй като предпочитам мат, не си купувам българските Brava Casa и подобни, но пък наскоро си купих “Едно” (макар че първите му броеве бяха досадни и не бях го докосвала с години) – броят за София. Останах с приятен взуален и тактилен спомен и  забелязах тук-там неща, за които бих писала в блога.

От година наблюдавам корицата на Amica. Винаги ме привличат тифецвани снимки на хора, оставени на бял фон. Най-после си купих един брой. Прочетох го на два пъти в разстояние от седмица. Вече не помня началото, но общите усещания са, че е насочено към преуспяващите жени над 30.

Теоретично попадам в тази група, но на практика не точно, така че подчертаната “динамичност” ( в кавички, защото не е от моите думи, пък и малко ми фалшивее и не я разбирам добре) на елегантните градски работохолички ми е някак чужда. Понякога ме кара да се чудя дали плащам твърде много за привилегията да живея извън златен кафез, да си купувам гуменки за по-малко от 10лв. чифта, да си гриза ноктите и да режа с ножица тениските и крачолите на панталоните когато ми се прииска.

Разгледах внимателно света на таргет групата – не пропуснах нито картинка, нито един от множеството кратки текстове, които са и основен градивен материал, и пълнеж между рекламите:

- как да оцелеем докато мъжете гледат световното
- СПА центрове за деца
- крилати фрази за лекарите
- футуристът Курзвейл живее здравословно
- всякакви крилати фрази
- градинските партита
- стилът Кенеди
- крилати фрази за случайността
- няколко тийн ника
- 5 причини да харесваме Фатима Бхуто
- тюрбанът
- белите дрехи
- микровълновата печка
- ePayGSM
- невъзможността да се откъснеш от офиса през ваканцията
- пионерският лагер Артек
- изгряваща модна дизайнерка Илинич, родом от Белград
- кампаниите за прегръдки
- как жените да носят по-малко багаж
- червените блуза и пола на Ума Търман
- коприната в ежедневна употреба
- колекцията от пластики на Симон Шпирер
- лека литература за лятото
- някой и друг кадър / реплика от филм
- няколко романтични филма
- няколко случайни линка
- всяка жена иска да остави следа
- бележки за актуалната мода
- Порто – най-секси питието в света
- крем  Брюле
- закуска на тревата
- изненадващи за мен снимки от Истанбул

Има и няколко по-дълги материала:

- децата на руските олигарси
- гостоприемството
- богати бивши съпрузи от Италия
- българските манекени през 80те
- избрани европейци говорят за дизайна и лукса
- кратки очерци за позастарели спасители на плажа (от Миролюба Бенатова !?!)
- Виргиния Захариева се облича в секси корсет за да поздрави мъжа си за 40тия му рожден ден

Рекапитулация:

1. Стига ми да гледам корицата на Amica. Вътре няма вълнуващи картинки.

2. Срещу 7лв на 248 страници само 2 интересни неща:

- материалът за бг манекените през 80те
- мисли на Ив Сен Лоран. Ще препиша няколко, защото бих казала същото:

“Убеден съм, че жените искат да носят панталони.”

“Винаги съм вярвал, че стилът е по-важен от модата. Рядко явление сред многобройните последователи на модата са личностите, които налагат стил.”

“Често съм казвал, че ми се иска да съм създал джинсите: най-впечатляващата, най-практичната, неангажираща и безгрижна дреха. Те имат характер, скромност, сексапил и простота – неща, които се надявам моите дрехи да имат.”

“Чувствам физическа болка, когато видя жена, която изглежда като жалка жертва на модата.”

“С времето научих, че най-важното в една рокля е жената която я носи.”

“Гардеробът на една жена не трябва да се сменя на всеки шест месеца. Трябва да се научите да комбинирате нещата които притежавате, и да добавяте към тях. Така ще ги превърнете във вечна класика.”

Comments

Проституцията

като всички останали занимания е въпрос на избор – понякога между една професия и друга, а понякога между заетост и безработица.

Някои хора презират тази професия, но аз не я намирам за по-недостойна от много други. Когато се практикува качествено, тя носи радост и удовлетворение. Радостта не е истинска, а освен това е краткотрайна? По какво се различава от домашния секс или яденето на сладолед? Но вие не презирате тези неща, нали?

Някои хора се опитват да спасят проституиращите от тази професия. Не разбирам от какво точно ги спасяват. Оставям настрана явления като тежък принудителен труд, които понякога съпътстват проституцията, тъй като те не са изключително присъщи за нея, а се забелязват при много други професии. Спасителите обикновено са загрижени за това хората да не продават телата си. Тогава би трябвало да са загрижени по същия начин за всеки, който използва тялото си за да печели пари, а това правят повечето работещи хора, дори и тези, които използват няколко пръста за да пишат по клавиатурата. Или някои части на тялото са по-специални от другите?

Някои протестират срещу ситуацията, в която хора са принудени да се продават. Но на повечето от нас се налага да се продават, защото повечето от нас живеят в общества, в които получават пари или храна срещу труд. Да, може да се каже, че има  нещо унизително в това да работиш, защото иначе не би оцелял, но погледнато по този начин, цялото ни битие е унизително, защото е пълно с ограничения и принуди – понякога вдигаме температура и се налага да пазим леглото против волята си, а друг път да дъвчем храната, която искаме да погълнем. Може би вече има групи които се борят с тези ограничения.

Ако отлюспим всички възражения които можем да отправим и към други явления (т.е. тези, които не отправяме изключително към проституцията), какво прави проституцията толкова специална? Може би е нещо, което прави специални парите и секса?

Ако се налага да избирам между работа във фабрика (с фиксирано работно време, шум, много хора, строго регламентирани движения) и работата в легло (с гъвкаво работно време, творческа свобода, отсъствие на ритмичен многогласов шум), бих избрала второро. Не разглеждам случаите в които фабриката е sweatshop или съм продадена в робство. Има и такива случаи, нали?

Нека да уточним: срещу какво се борят противниците на проституцията – срещу некачествените й проявления (може би тук се налага да дефинираме качеството в проституцията) или срещу самата й същност? Интересно ми е да чуя повече мнения от тези които имат нещо за казване по същността.

1 Comments

въпроси

Нормалните въпроси на нормалните хора са конкретни, също като желанията им. На мен пък напоследък ми е все по-трудно да намирам спасение чрез конкретни въпроси. Може би има връзка с това, че и желанията ми са по-скоро аморфни. Когато се случи някой приятел да ме накара да си пожелая нещо заради отронена мигла или звезда, нямам конкретни желания. Разбира се, би било лъжа да твърдя, че изобщо нямам такива – често пъти знам какво ми се яде, дали искам да се видя с някого, дали да го погаля или да го почерпя и т.н. Тези желания и въпроси са близо до повърхността и е лесно да бъдат достигнати. Това, обаче не означава непременно, че са истински и че удовлетворяването им ще ме доближи до щастието.

Понякога е по-честно и по-истинско да нямаш нито въпроси, нито желания, или по-точно да не си наясно с тях. За пръв път го осъзнах преди мнооого години. С баща ми откарахме до спирката мой приятел, който ни беше гостувал. През повечето време мълчахме. На връщане татко  наруши мълчанието с ” Р. изглежда много тъжен. Да не би да е влюбен в теб, а ти да отхвърли любовта му?” “Да”, отговорих. Това беше лесен въпрос. Много по-трудно беше преди това – наистина не знаех какво да кажа на това умно и красиво момче, с което бяхме добри приятели, които бяха играли красив любовен шахмат и после се бяха уверили, че телата им лесно, радостно и хармонично се сливат. Не знаех как да му обясня, че не искам интимна връзка, след като не знаех точно защо. Всъщност той ме спаси с въпроса “Нямаш никакви желания ли?”, както и с по-старото си предложение да си купуваме по един екземпляр от книгите, тъй като ще имаме обща библиотека когато заживеем заедно. Събрах тези две неща и осъзнах, че сега може и да имам желания, но ми се губи картината на съвместното ни съществуване в далечното бъдеще.

Това беше огромен скок – бях се издигнала доста над предишната ситуация, в която се събудих до предишния си любим в сутрин, която изглеждаше да обещава хубав ден, и прозрях, че не мога повече да бъда с него. Бях толкова ужасена  и изненадана, че се разплаках. Не можех да повярвам, че аз го искам – не, беше някаква коварна сила – не рабирах това и ме ужасяваше. Реших, че след като нямам ясно и точно обяснение, не мога да приема това което ме връхлетя. Предполагам, че по същия начин много хора не могат просто да приемат смъртта на близък докато не открият буквалното обяснение за причината й – дали катастрофиралият е щял да оцелее ако линейката е била пристигнала минута по-рано, дали капилярът вляво, а не този вдясно е бил истинската причина …Тъй като в онази сутрин никой не умря и не виждахме ясни причини за моето състояние, останахме заедно още няколко мъчителни месеца.

Мисля, че отговорът е лежал някъде доста по-дълбоко, на тогава не съм подозирала за съществуването на тези дълбоки пластове. Сега знам, че когато достигнеш някой от тях, на повърхността се ясно се очертават отговори. Но на пръв поглед изглежда, че тези неща нямат нищо общо.

Повърхността е толкова изкушаваща, че се случва дори да си тръгнал по пътя към съкровището / дома, да се отбиеш – Одисей го е правил неведнъж Хубави разговори, хубави усмивки, хубава коса, хубави очи.

Не казвам, че човек трябва да бъде отшелник и аскет докато не стигне до Онова Нещо. Казвам, че не бива да спира за дълго и да се самозаблуждава, че е пристигнал. Отначало е хубаво, но после става като с всички води които не се движат. Толкова е изкушаващо когато две рекички се срещнат да си направят блато, но копнежът на реката остава и тя започва да се задушава. Да, реките може и да се разделят след време, и да, самотно е, но е свежо и истинско. А може и да не се разделят. Но по-важно е да не убиват речната си същност.

Я да се върна малко нагоре срещу течението и да припомня основната идея: понякога отговорите са много по-дълбоко отколкото иглежда, привидно несвързани с въпросите които задаваме на повърхността. Философствай, философствай и ще видиш, че и толкова важната за теб повърхност ще се промени ако се гмурнеш достатъчно надълбоко или повървиш доста надалече … в беполезното

Comments

отговори

Наскоро в курса обсъждахме един въпрос. Едно момиче улови тенденцията която се опитвах да покажа и ми зададе конкретен въпрос, при това личен: какво смятам да правя след като обсъжданата тенденция се задълбочава. Беше доста точна, а моят отговор беше “Не знам. И аз това се чудя от известно време.” Мога да се хвана на бас, че беше изненадващ и смущаващ.

Не става въпрос за това аз, учителят, да не знам отговора – никога не си създавам фалшив ореол на всезнание, в дори тясната област на формалната ми специалност, така че учениците свикват с идеята, че може да нямам отговор и да се наложи да потърся, но в тези случаи винаги е ясно, че има някакви отговори, които са общопризнати за верни. Ако не ги знам аз, то все някой ги знае и може да бъде издирен.

Става въпрос за отговори, по които не е постигнато съгласие, и още по-зле – има такива, на които никой не е предложил отговор, и още, още по-зле е в случаите, за които авторитетите казват, че няма как да се даде отговор, със сигурност поне не посредством любимия на последните векове научен метод.

Ето така се срутват глинените крака на авторитетите, които волно или неволно сме изградили ние – родители, учители, ментори. То е като да научиш истината за Дядо Коледа.

Срутването е насъщно като изграждането.

Не е ли по-лесно да покажем известните истини от самото начало? Чакайте, може би ще се опитате да покажете на едно бебе, че е възможно да му липсва храна, топлина и любов? Или пък ще покажете порнофилм на тригодишно дете? Ще замените изцяло приказките с енциклопедии?

Освен всичко друго за които се сетите, вие ще допринесете за поддържането на великата илюзия, че по всички въпроси съществуват еднозначни правилни отговори, които могат със сигурност да бъдат открити по рационален, логичен, научен път. Децата които израстват с нея в балонен свят, подобно на героя от “Шоуто на Труман”, са не просто нетолерантни и невежи; способността им да вникнат в дълбочина е силно увредена.

Парадоксално, но истината минава през митовете и отива отвъд. Човек се нуждае от митова, а след това от “разрушаването” им, т.е. от изкачването на по-високо, откъдето можеш да видиш мита отвън и отгоре, след като си бил вътре. Така той вече не е единствената реалност.

За “създаването” и “разрушаването” на представи има подходящо време – не даваш на бебето строител от пластамасови тухлички, нали? Точно както не запознаваш детето с идеята за атома като мъничко топченце преди да се е научило да играе със строител, и по същия начин не въвеждаш ученика в квантовата теория преди да си е представил атомите като топчета.

Човек не може да се срещне с истината без да е готов за нея. В противен случай би ослепял, полудял, просто отхвърлил или дори не забелязал. Това се отнася за всеки пласт от нея.

Кога е подходящото време да покажеш на младите хора, че е възможно да няма отговори (поне не в конвенционалния смисъл), че е възможно авторитетите да се колебаят в неизвестност? Как да подготвим почвата за този момент?

Comments

ябълката

Tags: Мишел Фейбър

е поредната книга, на която Любо не даде никакъв шанс – отново ще съм единственият й притежател в града. Не съм сигурна дали е преценил добре, макар че не съм съвсем сигурна кой би я прочел … може би любителите на розови романи? Не точно. Може би почитателите на Мейв Бинчи? Добре де, ще изплюя камъчето – напомня ми за “Дъблинчани” на Джойс (не че я помня). Доста смело предположение, с което рискувам да се изложа, тъй като ме мързи да проверя авторитетните рецензии за автора.
Но аз съм свикнала да се излагам. Вчера една приятелка ми казваше, че понякога й се е случвало когато е сред доста интелигентни и ерудирани хора да се чувства нищожна. Преговорих си наум последната такава среща и й отговорих, че аз пък не се чувствам нищожна. Мога да задавам въпроси и дори да изказвам предположения, и оставам с впечатлението, че хората прощават невежеството ми – вероятно защото не се опитвам да го прикривам. Ако събеседниците ми са повече от един, предпочитам да мълча и да ги слушам.

“Ябълката” ме привлече, естествено, с корицата си – не е кой знае какво, но има ябълка, цветове на вино, нещо, което ми напомня за канела, тънък порцелан – един от моите видове кич. А отзад пише: “колекция от очарователни миниатюри, иронични и натуралистични, елегантни и ярки картини от Англия в началото на двейсети век.”

Ах, Англия – моята родина, за която си спомних, докато един приятел ми разказваше, че винаги е имал чувството, че е прекарал предишните си животи там. Аз не винаги, но в последните 6-7 години. Спомних си го, докато ми говореше, и като вдигнах очи, се оказа, че се намираме в двор без изход, обградени с призрачни зарешетени и ръждясало-заключени бунгала, в които живях цял месец в едно от най-горещите лета преди повече от двайсет години. Тогава си представях Британия като най-скучното и фригидно място на света – ето такива поражения нанася училищното образование. Тогава просто исках принудителният ми престой (бригада) да свърши, да се къпя отново с топла вода, да завърша по-скоро училище и да се махна, да не ми е толкова тъжно и самотно при залез. Днес, макар че припознавам Британия като своя родина, намирам димитровградските залези за прекрасни, а тишината и самотата им не ми пречат да се чувствам щастлива – бих живяла в този град … да се храня със залезите над грозноватата Марица или гарата. Димитровград, мой малък Лондон .

Всъщност Мишел Фейбър е приел Шотландия за своя родина, след като е израснал в Австралия, а е роден в Холандия. Чудя се дали бих прочела “монументалния му викториански бестселър” на име “Аленото цвете и бялото.” И да го прочета, и да не го прочета, ще си остана все с това чувство на аморфност по отношения на знанията, уменията и квалификациите си, за което се замислих тези дни. Чувствам се неопределена като амеба и се надявам никога да не ми се налага да си търся работа, защото ще ми е трудно да демонстрирам наличието на форма. Да, бих могла да бъда оценена заради способността си да мисля извън обичайните форми, заради вдъхновението и чувството за отговорност, но малко ме убива като си помисля, че някой работодател би могъл да поиска да вкара това в кутийката на фирменото обучение и рутина. В такива случаи се уверявам отново, че душата ми би била пееща и свободна ако позицията ми като наемник е чистачка.

Това е ултимативната професия за невежи като мен. Бих искала да пиша романи, но не знам нищо за света. Толкова съм далеч от сетивното познание, което имат Фейбът, Памук, Оз и Маркес за местата и времената. Дори ако имах такова познание за България, дали щях да мога да пиша красиви неща като техните? Струва ми се, че познанието за България ражда букарско-подобни писания, а да ти приличам на недоволен млад затлъстял интелектуалец?

Току що се замислих дали проститутките, които работят в блока на майка ми биха могли да изглеждат правдоподобно в ролите на лондонските си колежки отпреди 130 години. Не, не става, принцесо. Ако искаш да пишеш балкански неща без да си стискаш маниерно носа с два пръста, можеш да боравиш единствено с митологичното, архетипното, приказното – също като “Приказка за Стоедин”.

Нои кой реши, че искам да стана писател? Имам очи, уши, нос, език и кожа – искам да правя вътрешен дизайн. Но за това ще разкажа друг път.

P.S. Хахахаха! Познай какво измъкнах от шкафа: огромния роман на Фейбър Никога не помня какво съм купила.

Comments

Къде ми са детските книжки?

На два метра от стола, на който седя в момента. Разделяла съм се с част от тях само за 5 години, докато бях студентка. С други не съм се разделяла изобщо, тъй като съм ги купувала през онези 5 години. Всъщност, откакто съм започнала да купувам сама книги, не съм спирала да купувам и детски. Част от тях съм купила за Стоян, но друга част съм купувала без изгледи да имам дете. Всъщност не ми се вярваше, че ще имам дете, а сега се учудвам, че имам. Но това е друга история.

Купувам детски книги, защото ги харесвам – някои за четене, други за разглеждане на картинки. Макар доста текст и изображения да минават през очите ми на екран, книгата продължава да е важна за мен … обичам я сетивно. Може да живея предимно в главата си, да съм по-склонна да вярвам, че духът владее материята, отколкото обратното, аз съм материален човек, който обича да докосва, гледа, слуша, вкусва, подушва и ще остана такава колкото и да остарея, дори и ако заживея в манастир.

Всичко това е причина да си купя “По следите на Одисей” на издателство  “Дамян Яков” вчера. Не че нямам Одисея, включително детско издание, но тази книга има толкова хубава корица (хем твърда, хем мека), необичайни за детска книга картинки, както и приложения със снимки на древногръцки картини, статуи и предмети, с кратки бележчици – като енциклопедийка. Смятам да си купя и книгата за Артур от същата поредица когато се появи.

Другите причини са архетипното пътуване, началото на западната цивилизаци, митологията, Одисей и Пенелопа, които напоследък ми изглеждат доста важни.

Древните, обаче, надминаха очакванията ми и вече е ясно, че ми предстои да си имам доста вземане-даване с тях, особено след като с Митачето се каним (но не очаквай да се разбързаме – и двамате сме телци) да обсъждаме Платон и още нещо. Решихме, че няма да минем без да почоплим в митологичното.

Много ми харесва, че си имат ресорни богове за всичко – някак е по-човешко, отколкото един-едничък Бог да отговаря за всичко. Хубаво е, че всяка (без изключение) група си има покровители – да, дори и крадците. Хората си позволяват да се гневят на боговете и да ги разгневяват и е видно, че е неизбежно, защото истинската дилема не е между предписаното и непредписаното в свещените писания – би било прекалено лесно и фригидно. Невъзможно е да си праведен по начина, по който си представям, че си го представя Невенчето, и драмата на човека е в това да го приеме. Неизбежно е да причиняваш страдание и смърт ако си жив – дори и ако си кротък като агънце веган, ядеш живи същества. Има ли смисъл да се самозаблуждаваш? Невъзможно е да не бъдеш въвлечен ако си жив – Парис не се отказва да хвърли ябълката, когато му се предоставя тази възможност. Какво би означавало да се откаже от нея?

Хареса ми и един цитат: “При всеки повод те [гърците] са във връзка с боговете, за да се допитат до тях, да им благодарят или да им поискат помощ и съдействие.” Хубаво е да се допитваш до боговете, както и да осъзнаваш, че си благодарен. Жертвоприношението ми изглежда по-истинско от повечето запалени в последните 2 008 години свещи.

Харесват ми игрите – това, че се играят не толкова за победа, колкото за удоволствие – и на участниците и на зрителите. От това, а не от победата или спечелването на залагане, идва чистата радост. Игрите са за радост. И радостта е не по-малко легитимна от скръбта и грижата.

Харесва ми липсата на излишна скромност у Одисей, с която си навлича гнева на Посейдон. Може да е суетно, но е прекрасно да кажеш “Аз съм пич.”, вместо да чукаш на дърво и да казваш “Да не чуе дяволът!”.

Не знам как се е развило мисленето от древните насам (по-нататък ще науча), но що се отнася до мъдростта, струва ми се, че е вечна – може би няма нищо общо с развитието на интелекта. Мъдростта признава всичко: разсеяността и безотговорността, милостта и безпощадността, непочтеността, страха, изневярата и верността, предателството и лоялността, примирението и дързостта, тъгата и веселието, отмъстителността и благородството, изкушението и себеконтрола, лидерството, любовта и стремежа да притежаваш, привързаността към живота. Всичко това срещнах на някакви си 120 илюстрирани страници.

Comments

Knol vs. Wikipedia?!?

Днес публикувах първия си knol. От него можеш да научиш, че knol е статия в Knol, енциклопедията на Google.

Означава ли това, че изневерявам на Уикипедия?

Връзката ни с Уикипедия е отскоро и не сме се срещали много пъти досега. В нея засега има известно  напрежение, защото все още не се познаваме добре, а и аз не правя усилия да науча правилата – отчасти поради слабия си интерес към фактите по принцип, отчасти поради вярата, че с познаване на общата картина, усет към динамиката и интуиция бих могла да се справям прилично.

Най-важното в началото беше да схвана духа на Уикипедия, да се науча да пиша в безличен стил, което изисква доста самонаблюдение. Нужно е и смирение, защото пишейки в Уикипедия, създаваш неща, за които не получаваш признание. Нужно е и да преодолееш инстинкта да контролираш, тъй като всеки би могъл да внесе промени в написаното от теб. Можеш да ги следиш, разбира се, но когато статиите за наблюдение станат много, става все по-трудно и фрустриращо. Ето защо, за да пишеш в Уикипедия е като да се научиш да пускаш хляб по водите.

Чудех се дали писането за Уикипедия на български не е загуба на време, тъй като винаги ми се е струвало по-ефикасно всички хора да научат английски, всичко да се превежда на английски и така всеки да има достъп до всичко. И все пак, има доста хора, които все още не знаят английски добре, но имат нужда от знания. Хубаво е да им се предлагат на български, защото апетитът идва с яденето. Един ден ще осъзнаят необходимостта да научават все повече английски, но нека не ги оставяме без храна докато научат достатъчно. Ето защо в блоговете си пиша повече на български, отколкото на английски. Ето защо написах първия си текст в Knol на български и смятам да продължа в този дух, но обмислям и двуезични текстове – нещо, което няма как да правя в Уикипедия.

И все пак, имам нужда да пиша информативни неща, в които да изразявам и мнението си. Защо да не го правя в блога си? Защото в блога като цяло избягвам фактологията. Там споделям своите прозрения и съмнения, но пиша достатъчно дълги текстове, за да внасям в тях и енциклопедични пасажи, но пък читателите се нуждаят от тях. Мога да дам линк, но често линковете са към страници на английски. Ето как Уикипедия идва на помощ: мога да създам wiki на български и да дам линк към него. Точно това направих като писах текста за филма “Модерни времена” – размишлявах по въпрос, който изплува след гледането на филма, а за тези които не познават филма и не знаят английски, дадох връзка към създаденото от мен wiki, в което предоставям енциклопедичната информация.

Нужен ли ми е Knol, след като си имам блог и регистрация в Уикипедия? Да. Все пак читателите на блога не биха искали да го превърна в енциклопедия, а има неща, които знам и мога да споделя, а когато пиша енциклопедични неща, ми харесва да запазвам собствения си глас – нещо, което няма как да правя в Уикипедия, но мога да правя в Knol. Освен това, в Knol мога да решавам дали някой друг да може да редактира писаното от мен и кой да е той. Разбира се, всеки е свободен да напише коментар или ревю, а аз съм свободна да си редактирам статията когато науча нещо ново от читателите й.

Ами тогава нужна ли ми е Уикипедия? Да. Уикипедия е същинска енциклопедия, докато Knol не е. Уикипедия събира, свързва и систематизира информацията, докато Knol е сборник, който по една и съща тема предоставя неограничен брой статии, рецензии и коментари. Хубавото на Knol е, че там можеш да видиш множество различни гледни точки и никой не прави опит да ги “изглажда” и унифицира. Все пак в Уикипедия остава опасността от налагане на политически коректна гледна точка, и именно с това е ценна – хубаво е да сме наясно коя е политически коректната гледна точка. Но има и друга опасност – читателят да остане заблуден относно политическата коректност, когато конкретна статия не е била подложена на множество редакции, не е обсъждана в беседи и пр. Тази опасност е по-осезаема в Уикипедия на български, отколкото на английски, тъй като българският се говори от значително по-малко хора, оттам и по-малката вероятност статията да бъде прочетена и коригирана многократно.

Knol ще убие ли Wikipedia?

Не бих могла да преценя, тъй като (все още) не съм чак толкова задълбочен наблюдател на Интернет ( нещо което трябва да съм ако реша да завладявам света). Засега мога да кажа, че желанията за себеизразяване, признание и печалба като цяло ми се струват преобладаващи, за разлика от смирението, готовността да се откажеш от контрол и алтруизма.

Дали Knol по някакъв начин ще възпрепяства набралото скорост движение към споделяне и отвореност? Дали Knol е начин да запазим уникалността и разнообразието? Всяко нещо си има цена. Интересно как ще се позиционират по-нататък Knol и Wikipedia в моята и други глави.

Comments

Конкурс за фотография на тема „Модерни времена“

Снимка: Raya Manova

Мултимедийното списание “Public Republic”, с подкрепата на Немско-българското дружество в Хамбург, Българския културен институт в Берлин, Дружеството за българо-немски икономически и културни връзки, Германия и „Булгарреклама“, София организира конкурс за фотография на тема „Модерни времена”.

Творбите ще бъдат оценявани от международно жури в състав: акад. Никола Манев (Париж), Георги Папакочев (фотожурналист, преподавател и кореспондент на „Дойче Веле”), доц. Георги Лозанов (ръководител на катедра “Печат и книгоиздаване” във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ “Св. Кл. Охридски”, философ и изкуствовед), проф. Любомир Стойков (председател на Академията за мода и главен редактор на “Fashion Lifestyle Magazine”), д-р Мая Найденова (председател на Немско-българското дружество, Хамбург), Кирил Гоцев (прокурист на “Балкан Българска Телевизия”, един от създателите на фотофиеста), Стефан Андреев (художник и фотограф, Флорида), Юлия Йорданова (д-р по българска литература и изкуствовед), Джим Ембри /Jim Embry/ (фотограф, Кентъки, САЩ).

Наградата за класиралия се на първо място в конкурса е уникална пластика на скулптора Румен Михайлов.

Спечелилите първите три места ще получат покана за изложба в Германия и грамота, а всички отличени участници ще бъдат представени в рамките на мултимедийното списание “Public Republic”.

Наградените снимки, заедно с най-високо оценените от журито кадри, ще бъдат показани на тазгодишната фотографска среща “Фотофиеста”, която се организира традиционно от 30 август до 5 септември в с. Лозенец на Южното Черноморие в България.

Наградите ще бъдат връчени на арт срещата на “Public Republic” на 15 август 2008 г. от 19 ч. в „Дома на киното”. Поканени са всички медии.

Условията за участие в конкурса ще намерите на уеб страницата www.public-republic.com в рубриката „За конкурса”.

1 Comments

за смирението и мярката

Може да не стана съвършена. Със сигурност ще умра.

Понякога съм малка, жалка и безпомощна – човешко е … но не изчерпва човешкостта. В нея има още и сила, мъдрост, знание и величие. Знам, че никак не съм лишена от тях, и обичам да ги раздавам. Някои казват, че това е арогантно. Може би понякога е. Но и в смирението е нужна мярка.

Comments

кльощавата кучка

Ръководство,
написано без превземки
и с нужната доза строгост,
за отворени момичета,
които искат да престанат да ядат гадости,
за да изглеждат страхотно!

Наистина предпочитам да съм по-красива от всички останали, но понеже съм благородна, споделям тази книга с вас. 10 лв. 200 стр.

ето и сайт

Comments