Тези дни, след като четох Букарски и Хесе и писах и за двамата, хората поспориха за реалността, за важните неща, за качествената литература, а Зорница попита какво са “неща”. След като спечелих разочарованието на Алекс, смятам да направя най-страшното признание: чела съм 5 книги на Пауло Коельо и няколко пъти съм купувала от тях за подарък; няколко дори купих на английски за учебната библиотека, а миналата седмица дадох на собственото дете да прочете The Alchemist като част от обучението си по английски.
Четох П. К. преди шест години и бях очарована, въпреки че прозирах формулата – той вземаше архетипни истории (тогава още не знаех че за архетипни, макар че Митака вече ми беше споменал за Юнг и архетипите, докато работех над поредната си идея за реклама) и ги превръщаше в дълги приказки. А аз обичам приказки, и щях да продължа да ги обичам, дори и ако не бях прочела, че Аристотел бил казал, че приятелят на мъдростта е приятел на мита.
По едно време, обаче, П.К. ми преседна и спрях да го чета. Попаднах на “Воин на светлината” и след като с мъка прочетох няколко страници, ми се видя твърде предвзета и фалшива и ме хвана яд, че съм си я купила, и така спрях да чета П.К. Мисля, че впоследствие се разделих с Воина завинаги – вероятно е останал в предишното жилище или съм го пратила на боклука.
Бях изненадана, обаче, да открия, че един човек, когото много харесвам и намирам за по-умен, образован и готин от повечето хора които познавам, който се надявах да стане ментор на собственото ми дете ако се озове в училището, в което той преподава, харесва “Воин на светлината” и не се срамува да го признае. Тогава си казах, че вероятно не съм била готова да чета тази книга по времето, в което съм опитала. По-забавното е, че не съм се задоволила просто да я прибера, а съм я изхвърлила. Резките и категорични отричания си струват да бъдат изследвани.
За да кажа повече за П.К. днес, ще се наложи да го препрочета, но мисля, че още сега мога да кажа най-важното: хората се нуждаят от приказки (митове, архетипни истории) не за да избягат от реалността, а за да проникнат в нея.
Не отричам описваната от Алекс реалност, защото бих могла да опиша и по-гнусни собствени наблюдения и преживявания, но смятам, че това е повърхността, а тя (ако я приемем за единствена реалност) не ни казва нищо за същността. Реалността е много по-богата от ограничения набор от пошло-грозни и захаросано-кичозни сценарии, които ни предлага масовото кино, което се е превърнало в масов живот. Не знам дали реалността е неограничена и пораждаща нови и нови потенциали, или, както казва Еклесиаст, няма нищо ново под слънцето. Дори и да няма, живелите преди мен са оставили сведения за твърде много (непонятни за много от съвременниците ми, а вероятно и за техните съвременници) потенциали – И Дзин, Таро, Библията, алхимичните трактати, романите на Айрис, Хесе и пр. са само шепа примери.
Вероятно не е нужно да си преживял лично всички описани в книгите сценарии за да ги възприемаш като достоверни. Нужно е просто да си малко по-отворен към неизвестното от шопа, който възкликнал “Такова животно нема” при срещата си с жирафа. И тук изобщо не говоря за извънземни и полтъргайст, а за сценарии, които са реалност за съседа, когото принципно презираме – неща толкова удивителни и прости като факта, че не изпитвам порив да си купувам нови обувки преди да скъсам старите, че не намирам за анти-възпитателно да купя на дъщеря си Барби. Предпочитам да съм глупава, но естествена и самопонятна като Фрау Ана от “Детството на вълшебника” на Хесе.
Живот йе чудо!
