днес вече почти не са останали такива хора

Никой не иска да вижда нищо от това, което трябва да се види, нито се осмелява да гледа, още по-малко да заложи и да рискува, да се предпази, да предвиди, да вземе решение, да не говорим за това да предреши, което вече е смъртна обида, о, това си е престъпление срещу човечеството, посегателство срещу достойнството, на човека с предрешената съдба и на тоя, който я е предрешил, на кого ли не. Никой вече не дръзва да каже или да признае, че вижда онова, коeто вижда, онова, което често пъти е тук, може би без да говори или съвсем лаконично, но е тук, присъства. Никой не иска да знае; а пък да знаеш предварително, това буди ужас, ужас будят както биографията, така и моралът. За всичко се искат проверки и доказателства; ползата от съмнението или онова, което наричат така, е завладяла всичко, не е оставила нито сантиметър неколонизиран и накрая ни е парализирала, направила ни е формално точни, скрупульозни и наивни, а на практика идиоти, пълни невежи.

Хавиер Мариас

Скок на вярата

И аз искам да знам мислите на Бог, но изобщо не съм сигурна дали не изграе на зарове.

Някои вярват в случайността, други в моделите и предопределеността, а трети в комбинация от двете. Едни вярват, че могат да стигнат до истинското познание за това, а други не. Има ли хора, които никога не вярват или само такива, които вярват, че не вярват?

Струва ми се, че непрекъснато правим скокове на вярата, а след това рационализираме. Може да сме логични, но логиката ни тръгва от някаква презумпция.

Малко е смущаващо, но ще призная, че аз не просто правя основополагащи скокове, избирайки посоката на рационализацията веднъж завинаги, а прескачам от презумпция на презумпция – повървявам малко в една посока, и после – „Скок-подскок”. Дали ще попадна на нещо, което да извървя докрай? Опасявам се, че всяка доведена докрай логика стига до абсурда. А може би това е Онова Нещо – стигаш дотам, виждаш го, и сядаш на земята, за да не паднеш от смях. И след това просто познаваш нещата пряко, каквито са, без да се опираш на логиката и други патерици, така ли?

Comments

свободата да не търсиш истината

Допреди няколко години, отношенията ми с близките (родители, приятели, съдружници и гаджета) бяха много важни за мен – болезнени и поглъщащи много енергия и време в опитите да разбера и контролирам (как се отърсих от това е тема на друг разговор).

След като прекъснах някои връзки и промених други, вниманието ми се насочи към други неща, а най-важното нещо стана да опозная себе си, да се науча да живея щастливо. Това, обаче, не означава, че не се интересувам от други хора и неща. Напротив, сега имам повече енергия и време да го правя. Понякога, обаче, се сещам за онези бивши важни хора, с доста от които продължавам да общувам, а някои от тях продължават да ми се падат най-близки роднини. Наскоро осъзнах, че вече изобщо не се интересувам от тях, от мотивите им и пр. Макар че отношенията ми с тях да ми причинили повечето изпитана в живота ми болка, макар че не съм успяла да намеря оправдание за някои от действията им, не само че не тая желание за отмъщение, но и съм изпълнена с безразличие. Понякога им върша услуги, а понякога искам услуги – така, както бих постъпила с много други познати и непознати хора.

По едно време, обаче, започнаха да ме глождят съмнения. Запитах се как бих могла да си въобразявам, че ставам по-мъдра, след като не се опитвам да изясня важни неща за хора, с които съдбата ме е срещнала в по-специален контекст. Задавах си този въпрос и … нищо повече. Истината е, че тези “важни” неща просто не са ми важни вече. Да се чувствам виновна за това че не ме интересуват ли?

Вчера, докато четях “Лицето ти утре”, получих прозрение. Там бащата на героя, в края на 30те (доста бурно време в Испания) попада в затвора заради най-добрия си приятел, който, незнайно защо решава да поведе кампания срещу него и да го погуби. Скоро след като се уверява, че причината за наложения му тормоз наистина е приятелят му, бащата спира да се интересува от него и почти не се сеща за него, дори и по време на съдебните процеси и пр.

Когато синът му се опитва да открие обяснение за това поведение, бащата казва, че не е открил мотивите на приятеля си, но и не го интересува; занимават го други неща, пък и животът не му предлага безкрайно много време, за да посвети значителна част от него на такова изследване.

Аз бих добавила още една причина – не само времето, но и вниманието ни е ограничено. Не можем да осветим с него цялата вселена. Когато насочим светлината му към едно, друго остава в сянка.

Защо да се  насилвам да се занимавам с някои неприятни особености на някои маргинални в настоящия ми живот хора, и така да оставям в сянка това, което ми е важно? Не виждам смисъл, пък и никога не съм можела да се похваля със сила на волята.

Comments