Можеш ли да видиш невидимото – умишлено скритото или пък непроявеното – у човек, когото виждаш за кратко и случайно и вероятно няма да срещнеш никога повече? Дръзваш ли да предсказваш дали този човек би се поддал на ласкателства или би убил – нервно или хладнокръвно, какво ще е лицето му утре?
Още докато четях „Всички души” на Мариас, знаех, че той може. В „Лицето ти утре” това е не само дарба, но и основното професионално занимание на героя – да наблюдава хора – докато им превежда или разговаря с тях, води записки скрит зад специално огледало, или на спокойствие преглежда видеозаписи.
За кого работи? На кого се нужни тези анализи? Помага или вреди с тези действия? Тези въпроси се размиват, скрупулите се отлагат.
Наскоро си мислех за това, че толкова много хора говорят толкова много неща, и нанасят толкова много вреда на други хора, даже без да осъзнават че го правят. Миналият ден дори се ядосах на група тъпи кучки – да, точно така ги нарекох – които за да убият времето бяха наговорили куп пикантни неща за една доста скучновата и консервативна двойка, която по една случайност познавам достатъчно добре. Наскоро си позволих да повиша тон на една приятелка (доста смешно ми звучи „една приятелка” в моя контекст) по телефона, когато започна да ми разказва слухове за общ познат – казах й, че не само е глупаво да вярва на всичко, което казват съседките, но й че е трябва да си дава сметка, че всичко което тя самата е поднесла в този разговор може да доведе до неприятни последствия. Чувствах се отвратително – съвсем обикновена и добронамерено споделена от мен информация беше изкривена чудовищно в твърде пошъл контекст. Ето какво преживява човек когато общува с повечето хора наоколо. Излишно и грозно. Прав е Мариас – в момента, в който кажеш или напишеш нещо, вече нямаш никаква власт над него. Това е нещо, което човек трябва да приеме ако пише блог.
Да се върна към книгата – отново професори или просто възпитаници на Оксфорд, които сътрудничат на тайните служби – знам, че звучи евтино, но всъщност не е. Мариас е от тези, на които не бих се учудила да присъдят Нобелова награда.
Основното действие се развива в рамките на по-малко от 24 часа в къщата на пенсиониран оксфордски професор.То е по-скоро размисли, разговори и спомени, които се въртят около първата и повече втората световни войни, както и испанската война и последвалата няколко десетилетия диктатура. Съвсем ясно усещам, че моят век е 20, макар че вероятно ще прекарам по-голямата част от живота си в 21.
Както и в „Сърце тъй бяло” се срещат дълги, болезнено точни пасажи, които описват интимните отношения – в случая раздялата.
Не мисля, че книгата предлага поука. Може би точно затова ми харесва.
Попаднах на два преведени разказа на Мариас. Ето тук.
