Диетата на Дюкан – моите съмнения

“Как да отслабнем завинаги” изглежда да е бестселър у нас – в “Пингвините” се купува непрекъснато, а вдъхновеният от нея блог с рецепти е доста популярен. Вчера си я купих и я прочетох; сега съм в известно недоумение и не мисля, че ще последвам съветите й.

Изглежда примамливо да се довериш на утвърдена формула и да не се налага всеки ден да вземаш решения какво да сложиш в устата си. Може да не съм експерт-диетолог, нито пък лекар, но все пак освен знания, почерпени от книги за здравословно хранене ( а не женски списания, сайтове или книги популяризиращи диети за отслабване) , имам мозък и той неумолимо задава въпроси, които искам да предложа за размисъл, преди да съм провела собствено проучване.

В резюме програмата на Дюкан е високобелтъчна, нискомазнинна, нисковъглехидратна:

Ударен режим: приемане на “чисти” белтъчини (нетлъсти меса, яйца, обезмаслени млечни продукти) в продължение на 1-10 дни (средно 5) в зависимост от броя на колограмите, които желаете да свалите.

Смесен режим: редуване на няколкодневни периоди на приемане на “чисти” белтъчини с периоди на комбинация от белтъчини и зеленчуци. Продължителността е по една седмица за сваляне на един килограм (т.е. 12 седмици за моите излишни килограма, т.е. почти 3 месеца).

Преходен режим: постепенно въвеждане на други храни. Продължителността е по десет дни за свален килограм (т.е. в моя случай 120 дни за 12кг., т.е. 4 месеца).

Всеки четвъртък до края на живота: чисти белтъчини (за разлика от плодовите дни или пиенето на вода, което се препоръчва от други системи).

На практика това означава да премина към предимно месояден режим до края на живота си и да съм доволна, защото мога да нагъвам неограничени дневни количества месо. Важно условие е да изпивам поне по литър и половина вода на ден, за да уринирам често и по този начин да се отървавам от токсините, които и д-р Дюкан не крие, че приемам в солидни количества с месото.

Ще набележа някои моменти от теорията на Дюкан, които ме смущават и ще се радвам на коментари:

1. Дюкан казва, че хората дълго време са хапвали сложни / бавни въглехидрати, които се разграждат бавно, засищат продължително време (модерен аналог е пълнозърнестият хляб). Защо Дюкан  не апелира да ядем такива неща и днес, особено след като не съдържат токсините на месото? Не всички от тях съдържат ненавижданите от Дюкан мазнини.

2. Добра идея ли е съвсем да се лишим от мазнини? Ако мазнините са толкова лоши и трябва да се пазим от лъжицата зехтин в салатата, тогава защо да не се притесняваме от мазните риби? Тяхната мазнина е полезна, но Дюкан не отрича полезността на зехтина, но някакси набляга на неговата калоричност. В същото време, обаче, казва да не се интересуваме от калории. Както и да е. Ако не ядем тлъсти риби, не слагаме зехтин в салатата, това ОК ли е? Излишни ли са мазнините? Доколкото знам някои витамини са мастноразтворими.

3. Дюкан заявява, че човек е месояден ловец и “Едва когато е станал колективен ловец и оттам активен консуматор на месо, той е придобил чисто човешки способности”. В този смисъл, личности като Махатма Ганди, израснали във вегетарианска култура и хапвали месо не повече от веднъж в живота си, не разполагат с чисто човешки способности? За какво по-точно става въпрос?

4. Дюкан непрекъснато казва, че няма смисъл да се интересуваме от калории, но за да рекламира белтъчините, се фокусира върху ниската им калорийна стойност. Тъй като 50% от белтъчините не се усвоява, понеже е отпадък, калорийността им пада ли пада, и така 100 грама говежда пържола е сравнима с лъжица олио в салатата (не съм изчислила лично). А защо не сравнят пържолата със 100 грама домати и чушки? Последно броят на калориите има или няма значение?

5. Лошите неща се казват холестерол и триглицериди и се съдържат в животинските мазнини. Ще проверя дали не се съдържат и в нетлъстите меса, млечните продукти и яйцата.

6. Ако не приемаш 60-80 грама чисти белтъчини на ден, ще ти увехне кожата, понеже организмът ти ще започне да ги черпи от кожата и костите. Предполага се, че ако си вегетарианец от години, трябва да си доста сбръчкан. Не можах да открия точното място, но ми се стори, че Дюкан намеква че не сме в състояние да си произвеждаме сами белтъчини, та затова се налага да хапваме белтъчни храни. Ние някакъв по-специален вид бозайници ли сме? Ако зайците, овцете, кравите пасат трева и НЕ хапват месо, яйца и мляко, как си произвеждат сами белтъците?

7. Доколкото знам увяхването на кожата е свързано и със съдържанието на вода в нея, но Дюкан възхвалява изсушаването на напоените с вода тъкани и изтъква “хидрофобския ефект” на белтъчините. Той обвинява зеленчуците за задържането на вода в тъканите. Затова пък препоръчва пиене на много вода, която да избута тая лоша зеленчукова вода от тъканите ни. С какво по-точно е лоша водата, която приемаме от плодовете и зеленчуците?

8. Хубаво е да ядем белтъчини, понеже организмът ни доста се мъчи докато ги преработи и така изразходва енергия и отслабваме. Без коментар от мен.

9. Кетоните, които идват от месото убиват апетита. Доколкото си спомням от училище, убиват и нас, но ще проверя.

10. Плодовете всъщност никак не са полезни. Трябва да ограничаваме консумацията им. И това не ми се коментира.

Comments

родители-герои

Да отгледаш сам детето си е ненужен героизъм – казвам го от позицията на “самотен” родител по повод текста на Ясен - един героичен (без ирония) човек, който работи много и се грижи за сина си заедно със съпругата си, без участието на други хора. И двамата са много привързани към Светли – дотам, че ако го оставят за малко на грижите на друг, биха се чувствали притеснени.

Познато ми е това чувство. Когато Стоян беше на 10 месеца, го оставих на родителите си, за да се грижат за него за два месеца, докато взема държавните изпити. Отсначало се чувствах отвратително – не очаквах, че раздялата ще е толкова болезнена. По същото време, моя приятелка с дете на същата възраст минаваше през същото изпитание.

По-късно, обаче, когато завърших и отново започнах работа, нямах друг избор, така че се наложи да запиша Стоян на ясли на година и три месеца, а още по-късно, когато детската градина се оказа отвратително място, да се възползвам от помощта на родителите си, у които Стоян живя години наред през дългите ми работни дни. Много от приятелите ми твърдяха, че правя грешка, че трябва да го прибирам всяка вечер, а не за уикенда, но все пак работех поне по 12 часа на ден. Признавам че имах сериозни угризения, но нямах сили.

В такива случаи винаги си спомням тази история: беше ми много лошо когато прибирах Стоян от яслите. Едва се довлякох у нас. Легнах на дивана в хола, с една кофа наблизо, в която кротко си повръщах, а Стоян обикаляше наоколо, играеше си, и от време на време пускаше в кофата ту запалка, ту химикал. И така, докато реши да си ляга. В полусън размишлявах какво ли ще стане ако ей сега умра, но не потърсих ничия помощ, защото бях герой. Слава Богу, мина един приятел, който изми кофата и всички попаднали в нея потребни вещи. Разбира се, че ми беше неудобно, че се чувствах малка, жалка и безпомощна, но в същото време разбирах, че героите не са неуязвими и че е прекрасно да можеш да си позволиш да приемеш помощ.

Вярно е, че малките бебета имат нужда от устойчива и предвидима среда, и е хубаво в началото за тях да се грижат ограничен кръг хора, но този период отминава бързо, и после не е никак зле да започнат да опознават по-широкия свят и да се сприятеляват и с други хора. По този начин научават много повече за света и го приемат като изначално дружелюбно място, с обитатели, на които може да се има доверие. Освен това, стават по-адаптивни, научават се на различни подходи и взаимоотношения с различни хора. Не че няма сътресения, когато баба приспива детето като го люлее на ръце и му пее “Ходи, ходи Баба Меца”, а мама държи детето да заспива в леглото си без песни, но в крайна сметка, детето научава какво може да очаква от мама и какво от баба, а по-късно е наясно че съседката Бинчето рисува мишки и криви шишета, а съседката Манчето не.

Да, има и “лоши хора”, от които трябва да се пазиш, но за въвеждането на тази концепция си има време.
Макар че израснах с майка-героиня, която смята семейството за единствената група хора, която следва да обичаме, на която да имаме доверие и за която да се грижим, съм твърде различна, и Стоян досега се е срещал с голям брой най-различни хора – мои колеги, приятели, ученици, та никак не е учудващо, че от години създава сам най-различни контакти с хора на различни възрасти.

Давам си сметка, че нито съм безсмъртна, нито неуязвима, че не съм незаменима и не искам да бъда всичко за детето. Може да сме много близки като светоусещане, темперамент и култура, но това не означава, че светът не е пълен с много други хора, с които и аз и той, заедно и поотделно, можем да бъдем не по-малко близки.

Честно казано, като чета в ученически есета, че родителите са най-близките хора, които знаят най-добре от какво имат нужда децата им, че семейството е най-святото нещо и пр., никак не се учудвам, че точно в писанията на тези ученици се срещат изявления за враждебността на света, че човек не бива да е доверчив и пр. Но темата за базисното доверие или недоверие към света ще разглеждам друг път.

Тук искам да отбележа, че децата, за които по един или друг начин се грижат повече хора, израстват с по-добро самочувствие, защото са харесвани и обичани не само от родителите си. По-късно, когато в живота им се появят хора, които не ги харесват или са злонамерени, такива деца не рухват – и заради самочувствието, и заради широкия кръг гледни точки по въпроса, и за по-широката подкрепа, предложени от близките. Понякога се чудя какви ли кризи щеше да преживее друго дете на мястото на сина ми, който не беше симпатичен на ключови учители във всичките училищни степени дотук. Същото се отнася и до взаимоотношенията със съучениците. Такива деца имат достатъчно добро самочувствие да бъдат каквото им харесва, дори ако са различни от актуалния модел, без дори да си навлекат отмъщението на средата, която бързо схваща, че не би могла да ги уязви, и по-скоро се отнася към тях с недоумяващо (макар и понякога прикрито) уважение; тогава няма и прегради за общуването.

Такъв родителски подход е благоприятен и за самите родители, защото всеки има нужда от по-широкия свят. Майките, които години наред циклят в деца-домакинство-(работа)-сериали, са подтиснати и ограничени, което по-нататък се отразява неблагоприятно и на отношенията им с децата, особено след като тръгнат на училище и се срещнат с широкия свят, от който майките им се страхуват и искат да ги предпазят, и за който не знаят кой знае какво. Идват ревността, опитите за ограничаване, липсата на разбиране и теми за разговор. Може би точно защото имам твърде много свои неща и твърде малко време за детето, знам за неговия свят много повече, отколкото майките-героини знаят за обгрижваните си деца.

Здравословно е да приемем идеята, че децата ни са отделни личности, а не наши придатъци.

Отдавна не си гласувал за мен.

Comments