онлайн vs. офлайн

Един мой приятел често казва, че за да завладееш света, трябва да си онлайн. Аз често с пяна на уста се възмущавам колко малко хора наоколо са онлайн и се притеснявам, че все още не съм овладяла някои насъщни онлайн инструменти и платформи и че ми се изплъзват важни тенденции.

Миналата вечер пийвахме и жизнерадостно си говорехме глупости, когато в контекста на виртуалната реалност споменах думата “аватар”. Един приятел ме погледна изумено и каза: “Аватар или аватара означава земното въплъщение на божество. Идва от индуизма.” Разсмях се гръмогласно и обясних на останалите, че нашият приятел, като типичен офлайн човек не е наясно с онлайн значението на ежедневно употребяваната от теб, читателю, думичка. Ето това е то, “the digital gap / divide” (1) в действие.

Винаги съм подхождала драматично (да не кажа истерично) към този проблем, защото съм смятала, че достъпът до и умението да боравиш с информационни и комуникационни технологии е не просто въпрос на преуспяване, а на оцеляване. Като че по подразбиране говоря и живея така, сякаш е възможна само една култура – виртуалната, и е въпрос на време другите да изчезнат. Уж съм привърженик на културното разнообразие, но в контекста на някои културни категоризации май ме избива на културен снобизъм, който би могъл да прерастне в културен геноцид, точно поради убеждението ми, че само една е жизнеспособната (а може би подсъзнателно ((а може би не само)) считана от мен за “правилната”).

Минава време и аз изумено и притеснено наблюдавам хората наоколо и предричам скорошното им изчезване ако не се приспособят, ако не приемат моята култура, за която повечето от тях дори не подозират. Засега същите хора са живи и здрави, и като се замисля, те са мнозинството по целия свят. А аз често казвам, че мнозинството определя правилата.

Тъй като вземам еднакво насериозно и Първия и Втория живот, и за мен лично е трудно да ги разделям, но пък поддържам близки отношения с хора, които не познават Втория, чудя се:

* дали силата на онлайн културата не е силно преувеличена?

* дали ще се стигне до сблъсък между двете култури и коя ще победи?

* дали ще е възможно и двете да съществуват без напрежение?

* доколко се модифицират взаимно?

Тези въпроси ме връщат към размишленията по въпроса какво да правя и ми подсказват, че бих могла да стана футуролог – като Алвин и Хайди Тофлър – обичам да откривам модели и тенденции и да ги показвам на хората.

————————————————
Бележки под линия:

(1) Разминаването, разделението между тези които имат достъп и умения да използват информационни и комуникационни технологии и тези които нямат

Опит за сериозни размишления по домашно произведени културни категоризации

Културата на благоденствието vs. културата на бедността

Първият vs. Втория живот

Категорията “Културно многообразие”

: : : : : : : : : : :

Comments

средната възраст

Кротък и понатежал, на средна възраст човек може:

* да мине през рояк оси и ограда, на която пише: “Военен обект. Влизането забранено. Стреля се без предупреждение!!!” – с неясна цел и лекотата на обстрелван в “Матрицата” Нео

* да пътува хем с цел, хем без цел, бавно с бърза кола, за да се озове след  ** години в необичан някога град и да открие красотата му

* да се целува на пейка в центъра на града без да (се) притеснява (от) майките с деца

* да пуши колкото си иска хубави скъпи цигари от кутията, с която му е услужила непозната очарователна горска сервитьорка

Comments

Погледни на изток

Tags: образование

В момента мой ученик, който скоро ще кандидатства в университет в Европа, е на гости на родителите си в Дубай. Разменяме писма и обсъждаме евентуалните училища. Тези дни, след като четох в Newsweek специалното издание за образование, го попитах дали е обмислял да кандидатства в Дубай. Ето какво отговори той:

“От коментарите за тукашните университети, които съм чул, не са много на ниво. Въпреки, че наемат скъпо платени учители, материалът които преподават, е няколко степени зад нашето в Бг даже.”

А ето какво казва Newsweek:

Регионът, който най-силно се конкурира със Запада в областта на висшето образование е Персийският залив, тъй като е МНОГО богат и сравнително стабилен. Емирствата са отделили $ 20 милиарда за културни и образователни проекти – симпозиуми, независими медии, изложения на изкуствата, панаири на книги, филмови фестивали и други прояви вече са типична черта за региона. Генералният директор на кампуса на Сорбоната в Абу Даби го описва като “модерна Андалусия”, оприличавайки го на великия интелектуален център, който процъфтявал в Испания преди хиляда години, като пресечна точка на западната и ислямската култура.

Парите привличат престижни университети да октриват свои филиали. Катар започна тенденцията като примами Корнел, Карнеги-Мелън, Джорджтаун, Тексас и Нортуестърн. Абу Даби – Сорбоната, Ню Йоркския университет и подготвя съвместни проекти с Масачузетския технологичен институт и Джон Хопкинс. Дубай партнира с Харвард, Лондонското бизнес училище и Бостънския университет и строи кампус за Мичиганския щатски университет.

Катар, с население по-малко от милион, започна да харчи по $ 1.5 милиарда на година за образование и изследвания в областта на точните науки. Държавният глава на Дубай стартира фондация с $ 10 милиарда за “да развива знание от световна класа” в региона. Строят се мултимилиардни научни и технологични паркове. Абу Даби налива милиони в амбициозен издателски проект, като се надава да утрои броя на книгите публикувани на арабски всяка година и превежда околко 500 заглавия годишно.

Насилието и нестабилността като цяло са пощадили тази част на света, а добронамерените му и напредничави лидери контрастират с автократите, управляващи Египет и Сирия.

Емирствата като цяло позволяват широка свобода на словото и изразяването, особено сравнени със съседите си от Саудитска Арабия и Египет. Правителствата им дават големи социални свободи на чужденците, с почти нулеви ограничения по отношение на облеклото, алкохола и ролите на мъжете и жените.

Огромните инвестиции в авиолинии и хотели правят тези страни необичайно достъпни, както и визовите режими, които са сред най-либералните в света ( за всички освен за граждани на Израел). Някои места дори предлагат на редовните си посетители електронни карти, с които да преминават без да показват паспортите си. Ето как стават възможни събития като миналогодишния “Фестивал на мислителите”, който събра в Абу Даби 16 нобелови лауреати и повече от 160 интелектуалци от целия свят. Миналата година само в Катар бяха проведени около 140 конференции.

Етническото и национално разнообразие днес в Залива е още един стимул, с който биват привличани американските университети.

Твърде хубаво за да е истина? Всъщност слуховете, които са стигнали до моя ученик са верни. Според Newsweek основният проблем е липсата на значителен брой наистина добри студенти. Преподаватели споделят, че след като се съобразят с нивото на студентите, се налага да преподават “леки” версии на курсовете си, тъй като на местните младежи им липсват основни академични умения, навици, а и знания.

И все пак днес в университетите учат повече хора отколкото сбора на всички студенти през цялата история на човечеството. Така че Персийският залив ще се конкурира с Америка за най-добрите кандидати. Може би е въпрос на по-кратко време, отколкото можем да си представим.

* как е правилно да се пише: Сорбон, Сорбона или Сорбоната?!?

Comments

Сестра Уенди за Изкуството и Истината

Познавам Сестра Уенди от години, но макар че често си спомням думите й, като че допреди малко съм я възприемала като фикция, вероятно защото е героиня от текст, който съм преподавала. Днес, и аз не помня как, попаднах на нея в Интернет, гледах достъпната част от интервю, водих си записки и нямам търпение да разкажа.

Сестра Уенди завършва колеж в Оксфорд и  институт за учители, а след това преподава в университет в Южна Африка, но по-късно напуска преподавателския католически орден за да стане една от онези монахини, които не просто се отказват от семейния живот и секса, а подаряват девствеността си на Бог, за да бъдат свободни да се занимават с други неща. От бебе знае, че ще стане монахиня и няма търпение да навърши 16 – така, както някои деца винаги са знаели, че ще станат лекари, както Моцарт е знаел, че ще стане музикант; според Сестра Уенди това е ясен знак че си призван – не просто искаш да бъдеш монахиня / лекар / музикант, а се нуждаеш от това.

През 80те започва да изучава сама история на изкуството. Тъй като не разполага с пари, тя пише писма до библиотеки и галерии, моли да й изпращат картички с експонати. Когато някой иска да й направи подарък, тя си пожелава картички и списания, а на тези които искат да й направят скъп подарък, поръчва книги. Така тя събира огромна тематична библиотека.

Макар че научава много за изкуството, Сестра Уенди подхожда към всяко произведение така, както е подхождала към изучаваните в Оксфорд книги ( както правят и нашите хора в Saint John’s ) – изследва задълбочено, без да се опира на критика и търси своята искрена, истинска, лична реакция към творбата. Не бърза и не разчита само на интелекта си, а съзерцава. С дни.

През 90те Сестра Уенди става известна не само във Великобритания, но и в Европа, а по-късно и в Америка със своите филми и книги, в които представя произведения на изкуството по простичък, но вдъхновен и вдъхновяващ начин. Тя смята, че всеки носи потенциала да общува с изкуството и всеки има право да споделя собствените си чувства и мисли, предизвикани от него и не бива да се притеснява от факта, че не е специалист.

За нея изкуството е начин да достигнем до Истината, а Истината е това, за които всеки от нас индивидуално е създаден. Важно е да я открием и да живеем в хармония с истинската си същност и предназначение … като Исус, който с чиста съвест може да каже “Аз съм Истината”. Изкуството е и начин да излезнем от клетката на ежедневните си тревоги и грижи, та когато се върнем в нея, да знаем, че животът е повече от това съществуване в клетката. То ни дава по-широка перспектива. Изкуството ни показва неща от света, които може никога да не докоснем през живота си, както и неща от нас самите, които може никога да не открием и признаем. Изкуството изисква нашето внимание и така ни спасява от опасността да прекараме по-голямата си част от живота като зомбита – безсъзнателно.

Сестра Уенди не се шокира от голите тела и не отказва да говори за техните изображения с възхищение и възторг. Според нея и другите монахини сред които живее, човешкото тяло е красиво творение и подобие Божие и нито една негова част не е грешна или срамна. Сексуалността не е грешна и срамна, а красива и носеща радост на тези, които не са се отказали от нея. Сестра Уенди се радва за хората които могат да й се наслаждават.

Докато я гледах, мислих за собственото си призвание, за часовете по естетика с Параскова и за Диана, на която пожелавам да напише хубави книги и да снима филми като Сестра Уенди Препоръчвам на всички да гледат интервюто.

——————————
Бележки под линия:

Връзка към интервюто.

Връзка към част от филмче на Сестра Уенди.

Връзка към американското й пътешествие в сайта на PBS.

Сестра Уенди в момента е на 78 и живее в каравана на територията на Кармелитски манастир във Великобритания. Вече не прави филми и не пише книги поради здравословни причини.

Интервюиращият Бил Мойърс е същият който разговаря с Джоузеф Кембъл в “Силата на мита”, заснет в ранчото на Лукас.

Някои от вас може би познават Сър Кенет Кларк и неговата книга “Цивилизацията”; някои може да си спомнят едноименната поредица, която течеше по българската телевизия в 70те или 80те – вече не помня кога. Все си мисля, че е крайно време да докопам текста на английски за да забавлявам децата с откъси (нали, милички, си спомняте “I am in the Gothic world, the world of chivalry, courtesy and romance”?), кактo и филмите (този път няма да обещавам ръката си, защото станах като лъжливото  овчарче, така че можете да ми ги намерите съвсем безкористно). Във въпросната “Цивилизация” Кларк представя Западната цивилизация като изследва най-известните й културни паметници в контекста на времената в които са създадени.

BBC  е телевизията, която прави филмите за цивилизацията, онези за архитектурата (ще ги догледам и ще пиша още за тях), както и тези на Сестра Уенди. Някой да ме подсети дали БНТ напоследък е направила нещо подобно? За размисъл ще предложа някои бележки за финансирането на BBC от блога на Нели Огнянова. Запишете си и PBS ако ще изследвате обществените телевизии.

Comments

за нуждата от постоянни припадъци

Една приятелка се влюби – по обичайния страстен и неудържим начин, както се случва дори на флегматичните рационални типове, дори и когато външно не им личи, дори когато се съпротивляват. В такива случаи вниманието е окупирано от нашественика и широкият свят (почти) изчезва от полезрението ти. Някои хора оглупяват дотам, че не са в състояние да се занимават дори с неща които преди за намирали за значими и вълнуващи.

След известно време приятелката ми беше попарена от пробуждането на обичайната си интелигентност и тъжно ми сподели, че иска отново да полудее. Излизането от фазата на първоначалната влюбеност за нея беше знак, че любовта си отива. Нормално. От малки четем приказки за влюбени и гледаме романтични комедии. Всички те свършват до “три дни яли пили и се веселили”. А после накъде? Киното, литературата и фолклорът мълчат. И така, за милиони влюбени любовта си отива с края на сватбеното пътешествие.

За да оцелеят, доста хора приемат циничната позиция, че любовта угасва с последните фойерверки на оглушителното влюбване. Добросъвестните запретват ръкави да изпълняват съпружеските си задължения, и много от тях стигат до тихата ненавист, която поражда всяко нещо което възприемаме като задължително. Романтичните, пък, разочаровано гаснат и / или истерично се опитват да запалят предишния огън и / или сипят огън / кофи студена вода върху главите на партньорите си, които все по-често им се привиждат като свидливи студени садистични типове. Така, повечето хора успяват да убият крехкия ембрион на любовта.

Тези които възприемат “философската” поза, успяват да надмогват досадата като се занимават с други неща. Някои от тях се пазят да не повторят опустошителното упражнение. Романтиците, обаче, се справят трудно с абстиненцията и се скапват дотам, че в живота им всичко посивява. Едни се опитват да го оцветят с розови филми и романи, а други се влюбват отново, за да преживеят същото крушение, но все пак са се чувствали живи известно време. Да, скъпи приятели и съседи, връзките ни са кратки и ужасни или дълги и тягостни, а понякога, да не дава Господ, дълги и ужасни.

Повечето от нас, обаче, не подозират че са гледали само първия сезон на любовта. Светът ни е устроен така, че никога не ни показват следващия, освен в тъмния му вариант, който така или иначе познаваме от собствен опит. Защо се получава така? Защото повечето хора на изкуството също не го познават. Защото ние не бихме го възприели като правдоподобен. Защото сме възпитани да си падаме по драми и припадъци. Пък и не е лесно да покажеш дълголетието на любовта, защото във втория сезон тя е спокойна, размита, атмосферна, обгръщаща всички други неща в живота ни, по-скоро подхранваща ги. Липсва й фокус – тъкно противоположното на първия сезон, в който зрението ни е тунелно.

Вторият сезон се случва на малко хора поради две основни причини. Първата е насаденият ни предразсъдък, че концентрираната лудост и оглупяване трябва да заемат почти цялото ни време и пространство, за да можем да кажем, че живеем в любов. Втората е скуката.

Повечето хора живеят в скука и са скучни сами по себе си. Те търсят начини да се спасят от скуката за сметка на някой друг. Твърде много хора очакват това да бъде любовният им партньор. Когато и двамата са скучни, връзката се изчерпва бързо, освен ако не са отчаяни романтици, които я поддържат известно време с цветя, бонбони и балони. Когато единият не е скучен и се интересува и от други неща, той може да се опита да ги споделя с партньора си, но в много случаи скучните хора просто “не подхващат”, защото не им достига любопиство (обяснявам си това с липсата на енергия), пък и любов. Те страдат и скучаят и изискват да бъдат обгрижвани, забавлявани и утешавани, а много от тях са такива дори в сексуалните си изяви.

Е, тази ситуация е изморителна. Постоянната загриженост дали другият е щастлив и дали се забавлява е изтощителна, съсипваща. Не, не съм от тези които се пестят и ненавиждат партньорите си когато имат проблеми. Говоря за хроничната кухота и сивота, от които повечето хора очакват да бъдат избавени без да си мръднат пръста, но това е мисия невъзможна.

Любовта не може да прогони скуката, но скуката може да обезкърви любовта.

А онези безумни припадъци? Те не изчезват в следващия сезон, а напротив, в неговата широка шарена земя изникват в невъобразими за романтиците моменти – да речем, докато планираш следващата маркетингова стъпка. Толкова е секси.

: : : : : : : : : : :

Comments

Неустоимият чар на баналното

Разговорите на банални теми привличат най-много желаещи да вземат думата. Всъщност любителите на баналното са му толкова верни, че дори когато темата не е банална, се намират ентусиасти които се включват в нея с банални реплики.

Защо става така?

: : : : : : : : : : :

Comments

da force, da muse

Любовта и любопитството имат общ елемент – излизането от себе си – да протегнеш ръка за да погалиш или да дадеш, да потърсиш в Google, да се взреш, да се вслушаш в нещо или някой, който е извън теб. Повечето хора са заети със себе си, и дори когато изглежда че излизат навън, то е за да проверят какво впечатление са оставили или пък за да притеглят към себе си, да получат, като, разбира се, в идеалния случай предпочитат да не правят дори тези усилия, а просто да получават съвсем пасивно.

Защо е така?

Струва ми се, че на повечето хора не им достига жизненост, енергия.

Като егалитарен човек досега съм вярвала, че всеки човек се ражда с любовен и любопитен порив, но повечето хора попадат в среда, която подтиска любовта и любопитството. Как става така, обаче, че израстващи в една и съща среда хора са повече или по-малко любопитни и обичащи? Вярно е, че всеки е подложен и на уникални влияния, но когато в относително високохомогенна среда наблюдавам хора с впечатляващо по-висока виталност от останалите, се питам дали все пак не се раждаме с твърде различни нива на жизнена енергия, така както се различаваме по много други генетично заложени признаци.

Юнг казва, че душата е живото нещо в човека, че тя живее от себе си и поражда живот, че с нейната лукава игра на илюзии душата примамва, изкушава за живот инертността на материята която не иска да живее. Тя ни кара да вярваме в невероятни неща, че животът може да бъде живян. Тя е пълна с капани, в които човек да падне, да остане уловен, така че животът да бъде живян – така както Ева не е можела да намери покой докато не е убедила Адам да вкуси забранената ябълка. Ако не беше трепкането и подскачането на душата, човек щеше да изгние в най-голямата си страст – бездействието. (Were it not for the leaping and twinkling of the soul, man would rot away in his greatest passion, idleness.)

Дали е възможно жизнеността да се повишава? Как?

Comments

Жени гласуват за мъже

“Къде ги намираш все такива глупаци?!?” попита преди години баща ми, след като се разделих с поредния мъж. “Покажи ми партньора си, за да ти кажа какъв си” заявява Ортега-и-Гасет и вбесява твърде много хора От една страна са тези, които смятат, че същността на партньора е неважна, понеже любовта е сляпа и влюбените просто проектират желани качества върху партньорите си. От друга страна са хората, които се смятат за излъгани. Като оставя настрана последните си още непредъвкани връзки, знам, че никога не съм била излъгана и никога не съм проектирала – приемала съм компромиси. Била съм достатъчно глупава да го правя. Ако татко е прав, че въпросните мъже са били глупаци, то и Гасет е прав: щом съм била с глупаци, значи и аз съм глупачка.

Разбира се, не смятам, че повечето хора са толкова емоционално интелигентни като мен, че прозират зад думи и действия толкова надълбоко колкото и аз, но ако някои хора са с недоразвито зрение, това не прави любовта сляпа в същността си, нали? Ако доста хора проектират несъществуващи качества върху желани хора, това не означава, че случващото се непременно е любов. Толкова много явления се изразяват с ограничен репертоар от думи и жестове, и оттам ни е твърде лесно късогледо да ги категоризираме като едно явление. Не всички връзки, в които хората казват или правят еди-какви-си неща са непременно любов.

Нужно ли е чак толкова да се замисляме и да търсим същността, да дефинираме? ОК. Хайде всяка от нас да помисли – иска ли детето й да прилича на мъжа, с когото е в момента? Години след като се беше родил Стоян си дадох сметка, че съм щастлива, че не прилича на баща си. Чак тогава осъзнах, че нося голяма отговорност в избора на бащи за децата си. Не, нямам предвид гените – ето защо осиновяването не ме плаши, но това е друга тема. Имам предвид средата, атмосферата. Ето защо по едно време напуснах един мъж след 8 годишна връзка. Не можех да си позволя да бъда с човек, който е това, което не искам да бъде синът ми. Не мога да си позволя да живея с двоен стандарт: да възпитавам сина си в обратното на това, което приемам у партньора си. А ако имах дъщеря? Какво послание щях да й давам живеейки с този мъж? Че ТОВА е мъжът?!?

Моето решение е частно и мъничко, но когато много жени в едно общество вземат такива решения, те влияят върху облика на нацията като утвърждават или отхвърлят ценности. Така дойде прозрението: със следващия избор на партньор ще утвърдя идеали и ценности пред много хора които ме смятат за авторитет. Не казвам, че всички момичета, които ме възприемат като ментор ще потърсят такива партньори, но неминуемо поне мъничко ще допринеса за оформянето на светоусещането им. На свой ред тези момичета ще въздействат върху децата си и приятелите си…

Ще напиша още неща, ще помогна на още ученици, ще нахраня още гладни и ще направя куп неща, за които все още не подозирам, но това са неща, които може да направи и мъж, нали? (нищожен опит за дефиниране на мъжественото съм направила наскоро тук). Това което мога да направя като жена е да внимавам като избирам мъжете си, т.е. да не бъда с тези,  на които не искам да приличат хипотетичните ми деца – и така до края на света

В “Изследвания върху любовта” Гасет казва още куп интересни неща, но долу ще видиш само някои по горната тема:

Ортега-и-Гасет започва иследванията си върху любовта с въпроса “Какво е жената, когато е само жена?” т.е. когато не е в ролята на съпруга, майка, сестра, дъщеря. Отговорът му е, че жената е жена, доколкото е вълшебство, идеал – за миг или за вечност … зависи   Мисията й е да бъде конкретен идеал за мъжа ( а идеали са нещата които могат да очароват, да увличат енергията ни). Оттук социалният живот е “състезание между мъжете да премерят своята годност да бъдат предпочетени от жена”, а ходът на историята – “история на идеалите за мъж, създавани от жената”.

Всяко поколение има свой обобщен идеал за мъжа. Предпочитаните мъже създават семейства, а семействата предават на следващите поколения определени ценности.

“Фантасмагоричният блян, който сънуват девиците в своите будоари, оставя през вековете своя отпечатък по-дълбоко от мечовете на воините. От това което днес вглъбените девойки тъкат в тайните си фантазии, до голяма степен зависи насоката, която след един век ще поеме историята.”

“Всеки феминизъм е едно повърхностно движение, което оставя незасегнат големия въпрос – специфичния начин на женско влияние в историята. Някакъв недостиг на интелектуална съобразителност кара ефикасността на жената да се търси във форми, сходни с тези, свойствени за мъжкото действие. Ясно е, че по този начин ще открием само липси.”

“Не е нужно дълбоката женска намеса в историята да се състои в действие, в работа, в неподвижното, спокойно присъствие на нейната личност”. Женското въздействие е “излъчване”, а женската същност има някакво “атмосферно свойство”.

“Напредъкът на жената се състои в това да стане по-съвършена, създавайки в себе си един нов тип женственост, по-изтънчен и взискателен. По-взискателен? Според мен тази е върховната мисия на жената на Земята – да иска, да изисква съвършенство от мъжа”

Comments

Първият vs. Вторият живот

Tags: Станислава Чуринскиене, Second life

Уговорка

В последните много години почти не купувам книги от съвременни български автори, защото не ми се вярва, че си струва. Пишещите не-фикшън обикновено сами не разбират за какво пишат и се стараят да го прикрият като се изразяват неразбираемо, така че най-полезното в книгите им се оказва библиографията. Пишещите “художествена литература” са претенциозни, скучни и досадни.

Нямам идея как днес се озовах край обикновено подминаваната с презрение секция в “Пингвините” и как стана така че протегнах ръка да издърпам една книга. Прелиствах я безкрайно дълго време, за да не се прецакам и накрая я купих само за 12 лв. (262 стр.)

Книгата

Току що я завърших и първото което ще кажа е, че е сладурска. Това може да прозвучи като  обида за авторката и да ви остави с подвеждащото чувство, че става въпрос за типичен чик лит, но такава тя не е, а аз ще си позволя лиготията, защото ме кара да се чувствам като Уолт Уитман, когото от двайсет години се каня да прочета, но още не съм Защо като Уолт Уитман? Защото безсрамно ще призная (както някога признах, че съм чела Коелю), че съм чатила с непознати, регистрирала съм се в сайт за запознанства, трила съм профила си след това, така че знам за какво пиша и не заслужавам да бъда застреляна ( Не, Лъчо / Ани / Додо, този път не си представям, което не прави нещата  по-истински отколкото ако си ги представях )

Макар че съм няколко години по-стара от героинята и доста килограми по-тежка, макар че никога не съм се алкохолизирала патологично и съм пила приспивателни по-малко на брой от пръстите на едната си ръка, макар че не съм излизала от БГ повече от веднъж, макар че не съм издала нито една книга и не си вадя хляба с писане, макар че съм станала майка и съм сигурна, че никога няма да изоставя Стоян, макар че не гледам футбол и подобни по телевизията, макар че никога не бих нарекла Мрежата “Кучка”, а напротив – при всеки удобен повод я благославям и възпявам, съм преживяла ужаса да бъда погълната от нея.

Да се оставиш да те погълне Вторият живот е същото като да се оставиш да те погълне Първият живот – то си е част от Живота Който смята, че Мрежата е противоестествена, да отиде да живее в пещера и да си лови сам храната . Не това е идеята на Станислава Чуринскиене, а това че мрежата е като всички останали неща – начините им на употреба са различни. Ужасът се случва тогава когато ги използваме за да избягаме от себе си, т.е. от живота. В този смисъл мрежата не е по-различна от планинарството или запиването с приятели.

Човек може да иска и да му стиска да чуе и послуша себе си независимо от контекста в който пребивава. При каквито и да е обстоятелства човек дава само това което може. И аз, също като героинята, вярвам, че няма изначално садистични хора – има просто такива, които не са в състояние да предложат кой знае какво. И това не е в противоречие с убеждението ми, че човек има потенциала да бъде това което поиска.

И в Първия и във Втория живот сме това което сме, независимо от начина по който се обличаме или самоличностите които си избираме. Дори ще отида малко по-нататък, за да кажа че онлайн е по-лесно да сме себе си, а офлайн е по-лесно да се прикрием.

Най-грубо историята е за две писателки които се потопяват във Втория живот (особено едната – т.е. тя изцяло за шест месеца) за да напишат после роман за това. Фокусът е върху едната героиня и половингодишния и онлайн роман(с) с един норвежец.

Разбира се, любовният шахмат, който включва играта на котка и мишка, манипулирането и честността, се случва и офлайн, но онлайн е доста по-драматичен, защото е по-лесно да бъде: освен технически, общуването в мрежата е по-лесно и психологически, а и не е размито от прибързан секс и пр. неща, в които не ми се ще да навлизам сега.

Някои ще кажат че думите не са истинското нещо; на тях ще предложа да пробват да живеят като човеци, отказвайки се от думите. Може да СЪМ много по-сетивен човек от повечето хора които казват че сетивността е по-истинска от думите, но освен това съм точно толкова и вербален човек. Може да изглежда смахнато, но съм написала доста хартиени писма – не само на хора които са били далеч, а на хора с които съм работила или живяла под един покрив, както и на онази част от тях, с която съм общувала доста и невербално, която, вероятно, изглежда да съм познавала по-добре сетивно отколкото иначе.

Сега, когато в голяма степен съм отдръпната от света и общувам минималистично, мога да кажа сериозно и съдбовно като делфийския оракул:

1. Познай себе си.

2. Купи си книжката.

3. Илюзия е, че можеш напълно да избегнеш неудобното.

4. Кликни върху името на авторката по-горе, за да чуеш интервюто с нея.

Защо да е трудно, след като може да е лесно? Така или иначе никой не може да избяга

Comments

Дни образци

Поезията на Уитман е езикът, на който говорят някои от героите в книгата на Кънингам. На някои хора това изглежда като твърде преднамерен спец-ефект, а за мен е естествен начин на изразяване. Когато пиша или говоря, в ума ми непрекъснато се раждат асоциации – не само с поезия, но и музика, изображения и какво ли не. Всяка общност има споделен език, и всеки човек, като член на много общности, говори много езици, като превключва несъзнателно от един на друг. Можеш да забележиш че го правиш когато се окажеш сред представители на различни общности – тогава си малко объркан и не можеш да решиш на какъв език да говориш. Да проговориш на който и да е от тях е проблематично, защото по този начин сякаш предаваш интимността на общността – носител на този език, а в същото време предаваш представителите на другите общности, защото не говориш с тях на обичайния език. Ето защо Стоян не обича да говори пред мен с други хора, освен ако вече не сме всички част от изградена общност със свой език, или пък със смутена насмешка коментира начина, по който говоря по телефона с различни хора. Поезията Е един от тези начини на говорене. По-сериозен проблем имат хората, които умеят да говорят само на един език и отказват да заговорят на друг, дори и когато никой друг не умее да го говори. Всеки от нас носи език, на който копнее да може да говори с някого, но понякога се случва така, че просто не попада на хора, които да го говорят. Точно това е проблемът на някои от героите в “Дни образци” – те говорят само на един език, на който никой не иска да говори с тях.

В момента ми хрумна, че понякога хората не говорят за някои неща не толкова защото темите са табу, а защото не са изградили достатъчно богат език, в който тези теми да бъдат включени. За това се иска смелостта да поемеш риска да останеш неразбран.

Според мен, книгата е гениална и бих искала да я прочетат повече хора, но ми се струва твърде досадно да описвам “за какво е”, да говоря за особеностите на структурата й и т.н. Това е лесно, но едва ли би изкушило читатели извън кръга на литературните сноби. Затова само ще кажа, че колкото и странна да изглежда, е от най-истинските неща на които съм попадала. Показва, че някои неща са истински, но неспасяеми, а други неистински, но необратими, а за всичко това е трудно да се обяснява. Това е книга, която не обяснява, а показва, и не може да бъде разбрана, а почувствана … като всички хубави романи – не им е присъщ директният дидактизъм. Искам да мога да пиша така, но все още не мога – затова и пиша блог, а не романи и разкази. Но има неща, които могат да бъдат само показани, но не и обяснени. Ето защо, за съжаление, все още не съм ги споделила с вас – не съм успяла.

Comments