полетът на костенурката

Тази сутрин дойде Албена разстроена и ми каза, че д-р Вълканов изпраща внучката й на изследвания в София за една седмица, защото се оказва, че положението й е сериозно и че има белодробен проблем. Д-р Вълканов ми е известен като уролог, така че попитах защо той е установил това, да не би да е д-р Караманова. Отговорът беше, че Вълканов се занимава и с това, че Караманова ги е изпратила при него и пр. Щял да дойде неин роднина от Чирпан и да заведе момичето до София, а после двамата с Албена ще я приберат. Поиска ми пари за джобни на момичето и каза, че не са им останали пари за храна, след като купила още малко дърва и пр. 20 лв за дървата, както се бяхме разбрали и останалите 50 лв. отишли за брашно, яйца, мед и лимони, от тях 15 за някаква нова дрешка. Хм. Каза, че повече няма да иска пари от мен и беше доста зле. Можех да й дам 20 и го направих, дадох й и един душ-гел.

След което се обадих на Вени, сестра на съпругата на лекаря и взех телефона му. Той ми обясни, че няма такива пациенти, дори не се сети и за бащата, когото според Албена е лекувал преди смъртта му, че не праща хората на изследвания в София, защото могат да ги направят и в Хасково и че наистина изписва инжекции, които се бият веднъж седмично, но лекарството, което купих лично от аптеката – 9 хапчета за над 90 лв. не се изписва на жени, а на мъже, за трипер.

Свързах се и с д-р Караманова, в туберкулозния диспансер. Тя не можа да си спомни за такива пациенти, но обеща да направи проучване доколкото е възможно по малко име и възраст с детската лекарка и да й се обадя утре.

В събота ще говоря с Албена и ще видим какво ще се получи. Може да се окаже, че версията, която ми се въртеше в главата в началото на годината е вярната, а може и да не стане ясно. След като веднъж се разминах с добре облечено момиче, с ботуши и панталони до коляното, което крещеше нещо на неразбираем за мен език по мобилен телефон и поразително приличаше на голямата внучка, имах неприятни чувства. Това се случи два дни преди евентуалното й заминаване за санаториума.

Не ме е яд за парите, с които можех да си купя 2 лаптопа, нито за това, че бях приела Албена като част от семейството си, и буквално щях да деля залъка си с нея, нито за това, че са ме лъгали, нито за това, че не направих тези справки по-рано. Притеснявам се леко да не би въпросният мъж, който предполагам е гадже на внучката й да иска още и още пари и апартаментът ми да стане обект на набези – не че има какво да се вземе от него и не че държа много пари вкъщи ( в момента нямам и стотинка, ако не броя оставените на шкафа пари за утрешния урок на Стоян), а останалото е в джоба ми, понеже просто си беше там и преди случката. Не исках да ми минава през ума да се притеснявам от факта, че Албена знае къде държа парите си, когато ги имам в кеш.

Искам да разбера кой е този който я притиска да проси – внучката, гаджето й и пр. Може би това обяснява непрекъснатото повтаряне, че иска да се самоубие и че й е писнало. Така или иначе й напомних, че от месец съм без едната си работа, което може да бъде достатъчно, за да е ясно, че ако спра да давам, то е защото нямам възможност.

Всъщност нужно ли ми е да знам истината или не? Уморих се. Взех от Добри една цигара и я изпуших. Може да се окаже, че това е краят на историята за Албена. Не бързам с изводите.

коментарите тук 

Преди няколко месеца бяха на обучение на персонала на организацията, за която работех доскоро. С цел съставянето на психопрофил на всеки от служителите, трябваше да попълним дълги въпросници. Обичам такива неща и винаги отговарям честно и задълбочено, но на един от въпросите се наложи да си смуча от пръстите, понеже се изискваше да изброя няколко неща, заради които съм била недоволна от себе си в последната година или нещо такова.

Тъй като каквито и да ги върша, обикновено нямам проблеми със себе си, едва измъдрих, че не успях да сваля 10те (поне) килограма, които качих преди 2-3 години, и че така и не започнах да спестявам.

После, по време на индивидуалния разговор с психоложката, тя ме попита нещо по отговорите на тези въпроси. Хъммм, какво толкова можех да кажа, след като не съм се посвещавала на сериозно обмисляне и на двата. Жената беше учудена как успявам да похарча всичко, което изкарвам, и ми зададе въпрос за какво харча.

Не знам дали се сетих, че живея и работя под наем, примерно, та казах “за книги”. Очевидно не беше достатъчно, та в опита си да намеря смислено обяснение на отговора си, споменах, че помагам на разни бедни хора. И тъй като и това не звучи ясно, обясних, че след като съм приключила с по-сериозните помощи за 18 членно ромско семейство, сега издържам тричленно.

Наскоро видях колко ми струва това, понеже всеки път записвам сумата, която давам в кеш (не броя лекарства, храни, дрехи и чинии, които давам от време на време). Оказа се, че докато съм си мислела, че давам по 200лв на месец, съм давала средно по 290. а след нова година, давам по-скоро по около 400.

Ясно защо все не мога да заделя за нов монитор, компютър и китара на Стоян.

По едно време ми беше малко криво, задето давам толкова пари, заглождиха ме и някакви съмнения относно достоверността на нещата, които ми казва Албена; дотежа ми, че съм поела още един дългосрочен ангажимент на немалко натоварените си плещи, и като прибавих перспективата да загубя част от доходите си (което вече е факт), ми беше доста нервно. Мислех си да фиксирам сумата, която давам, за да покрива нуждите им за храна, след като купихме дърва и въглища, които да стигнат до края на сезона.

Да, но … те се разболяват – настиват, кашлят, вдигат температура. Голямата внучка си има своите сериозни заболявания, така че наскоро се наложи да купим 9 хапчета за над 90 лева. За някои прегледи и изследвания са нужни пари.

Да, но … те имат и хигиенни нужди – прах за пране, паста за зъби и т.н. до дамски превръзки.

Да, но … в училище има разни дребни неща за плащане – таксата за народните танци на малката и пр.

Да, но … те имат нужда и от дрехи и обувки.

Като си дадох сметка, че Албена още няколко месеца ще дава цялата си пенсия (80 лв, отскоро повишени на 100) за да изплати заема, който е взела за погребението на сина си,

че Албена не е по-млада, нито по-здрава от майка ми, която може да седи вкъщи и да гледа телевизия ако не се чувства добре, за да излезе, има и мъж, и деца, които могат да напазаруват, и не й се налага да мие входове докато едва се държи на краката си, че ако й трябват пари, може да ми се обади

че аз издържам едно дете, а тя две, при това едното е болно

че ако не им давах пари, сигурно нямаше да оцелеят тази зима

разбрах, че няма начин да не деля залъка си с Албена, че няма как да не бъде част от моето семейство.

Оттам насетне остана само въпросът как да има достатъчно пари за всички, като в същото време оставам здрава, спокойна и жизнена, за да ги изкарвам. Засега изглежда, че плановете за спестяване за образованието на Стоян отпадат, пък и той самият смята, че е достатъчно да събера за самолетен билет. Не е достатъчно, но и той ще започне да работи. Обмислям да си направя застраховка “Живот”.

Сега мога да си пия чая спокойно, докато се забавлявам да гадая за текста на психопрофила си.

коментари: в истинския блог 

Миналата вечер гледахме The Pursuit of HappYness, който не е кой знае какъв филм, но разказва истинска история – на Крис Гарднър – млад негър, който едва свързва двата края – глобяват го, затварят го, изхвърлят го на улицата заедно с 5 годишния му син, а в това време той минава през шестмесечен неплатен стаж, след който се надява да е избрания, който ще започне работа. Успява. Не само го вземат, ами скоро след това основава своя компания, която наскоро продава за милиони долари. Основният мотив, разбира се, беше преследването на щастието. Накрая се питах “Това ли е щастието?”.

Някак ми звучеше тъжно и тъпо да те мотивира желанието да изкарваш пари. Още по-тъжното и тъпото е, че енергията на толкова много хора се изразходва точно за това – да изкарват пари, да мислят как да не се прецакат по отношение на изкараните вече пари, да се притесняват дали утре, следващата седмица или месец ще имат пари да си платят сметките и така. Много пъти съм смятала, че ако не ми се налага да мисля за оцеляването си, ще върша всичко което върша много по-добре, ще имам много по-голям творчески капацитет и пр.

Звучи странно точно аз да говоря за тези неща, понеже всички ме смятат за човек, който има финансова стабилност. Е, всъщност нямам. Просто напоследък съм се научила да се страхувам по-малко. Може би с помощта на ситуациите, които разигравам в главата си, и с които открих, че ще се справя и в концлагер. Научих се да не се притеснявам за собственото си оцеляване, но не съм се научила да не се притеснявам за хората, които финансово зависят от мен. Искам да изкарвам достатъчно пари за да мога да плащам уроците на Стоян, да му купувам книги и храна, да финансирам кандидатстването му в университет (ако реши да кандидатства) и да му дам някакви пари, с които да започне живота си на възрастен – примерно за самолетен билет или нещо такова. В това време се надявам да се стабилизират здравословно внучките на Албена и да съм им дала и на тях достатъчно добър старт. Надявам се да не възникнат и твърде големи здравни разходи около стареещите ми родители.

Преди малко четох писания за благотворителността от брой 50 на Капитал Light. Останах с впечатлението, че желаещите да се занимават с благотворителност са изправени пред неимоверни пречки. Оставих един коментар, че на мен ми е толкова лесно да го правя, но не ми стигат нещата, които бих искала да дам. Вероятно никой няма да го прочете. Забавно е как аз виждам толкова много нуждаещи се от помощ хора, на които никоя институция не ми помага, но и не ми пречи да помагам. Виждам и толкова много хора, които имат толкова много свободно време да им помогнат с много повече, отколкото аз мога да отделя време. Тези хора биха могли и да потърсят и намерят и материалните ресурси, с които да помогнат. Но хората, които имат време, не подозират, че биха могли да направят нещо, не подозират и за нуждаещите се, които се намират под носа им. Чудя се по една и съща земя ли ходим и с едните и с другите.

Много пъти съм се замисляла да създам неправителствена организация и да правя много неща. Приоритетът ми не е благотворителността. Аз самата имам много по-голям ресурс – знанията и уменията си. С тях мога да науча много хора да ловят риба вместо да им я давам. Но въпросът е, че не виждам с кого бих могла да направя това. Как да привлека хора, които знаят и могат, след като и те като мен са заети да изкарват пари или да се учат да ги изкарват? Как да си позволя в близките няколко години да зарежа изкарването на пари, за да се занимавам с нестопанска дейност?

Може би това ще е бъдещето ми – когато Стоян завърши училище и се грижи изцяло сам за себе си. Тогава ще имам само моите нужди – пари за книги, които да ги четат и много други хора, няколко чифта панталони, тениски, пуловери и обувки – тези неща ги нося с години и не ми пука за модата, топла вода за всекидневен душ, храна, място за спане и за работа, компютър, интернет връзка и телефон. Забавното е, че тези пари се оказват твърде много спрямо стандарта на голяма част от сънародниците ми, да не говорим за живеещи на други континенти.

Спомням си когато с шефката на местния Червен Кръст посетихме “моите” циганчета и по едно време и двете погледнахме към овехтелите й чехли, след което тя каза на шега, че и тя май вече се нуждае от помощ и двете се засмяхме.

Ето затова се въздържам да си купувам много неща, които хора с по-нисък стандарт от мен си позволяват. Например, не съм ходила на почивка от 1990. И твърде често, когато купувам едно или друго нещо се замислям за тези, които гладуват. И не мога да се съглася с идеята, че помагаме на гладуващите като ядем. Защото аз лично познавам гладуващи и живях в един блок с хора, които умряха от глад. И ако лично не отделя от залъка си, някои мои познати ще гладуват още повече.

Знам, че всичко това е ужасно объркано, но и аз съм объркана. Чудя се как да живея по-нататък. Може би това е кризата на средната възраст. Но аз не бързам. Докато измисля какво да правя, ще уча, ще помагам на когото както мога, ще изкарвам пари. После ще видим. И ще гледам да не се притеснявам прекалено много за света, който не ми се струва да върви на добре.

Коментарите евентуално ТУК.

Някой може да си спомня за моето приключение с ромите в Социални грижи ( служба за социално подпомагане?!?) в края на юни. Днес пак бяхме там, а аз освен че вече бях подготвена да ми се карат и да се опитат да ме изхвърлят с помощта на охраната, хвърлих и едно око на Правилника за прилагане на закона за социалното подпомагане. Понеже съм грамотна и притежавам компютър и имам достъп до Интернет. Имах съвсем конкретни въпроси, търпение и късмет. Така че мина гладко.

Според този правилник, хората се разделят на категории в зависимост от възрастта, здравословното състояние, семейното положение и пр. Нуждите им се определят като процент от една сума, наречена ГМД (гарантиран минимален доход).

Счита се, че месечните нужди на някои хора са по-ниски от ГМД, а на други по-високи. Минимумът е 20 % от ГМД (ако си дете между 7 и 16 години и не учиш). Максимумът е 165 % от ГМД (ако си над 75 години и живееш сам). Това, което получаваш от държавата е разликата между твоите доходи и определения процент от ГМД.

Пример: ако държавата смята, че трябва да живееш със 100 лв на месец, но ти получаваш 50 лв, държавата ти дава останалите 50 лв.
Познай колко е ГМД (гарантиран месечен доход) в момента. 55 лева. И не ми е ясно кой по-точно го гарантира и на кого.

Ако си сирак или дете с трайно увреждане (или и двете) и  живееш у близки или приемно семейство, ти се полагат 100%. Йееее! 55 лева на месец са ти достатъчни.

Тия суми не можеш да ги получиш току-така. Нужно е да представиш куп документи. Ако си безработен, нужно е да си се подписвал в бюрото по труда 9 месеца. И ако след това докажеш, че си крайно нуждаещ се, можеш да започнеш да се храниш.

Разбира се, в това време може да ти предложат работа, която ти не бива да отказваш. Ако си неграмотен (т.е. нямаш завършен 6 клас), обаче, в бюрото по труда ще ти кажат, че за тебе е невъзможно да намериш работа и трябва да получаваш помощи. Така ще ти казват всеки месец.

Възможно ли е да се квалифицираш за някаква професия? Да се научиш да шиеш на машина, да боядисваш, да заваряваш? Ако нямаш завършен 6 клас, не можеш. Може да си завършил трети и да можеш да четеш и смяташ, но това не се брои. А ако си неграмотен? Понякога има курсове за ограмотяване, но и да ги завършиш, те не се равняват на 6 клас, така че не става. Може би се налага да походиш 6 години на училище. Къде? А ако трябва да изхранваш семейство?

Днес дадох на Грозданка пари за да може 8 души от семейството да дойдат до Хасково да се подпишат в бюрото по труда тези дни. Някои от тях се подписват отдавна. Сега чакаме и родителите им да направят 9 подписа. Понеже ако нямаш 30, трябва да покажеш доходите на родителите си. А ако те нямат такива, трябва 9 месеца  да се подписват, за да е сигурно че нямат.

И аз какво? Казах им, че не се стараят достатъчно да си намерят работа  и че трябва всички да се научат да четат, вместо просто да седят без работа. Не ми се мисли какво точно ядат, затова и не ги питах.

Коментарите ТУК

Ето такъв голям куфар донесе снощи Силвия като подарък за Албена. Пълен е с дрехи, спално бельо и хавлиени кърпи.

Коментарите ТУК.