полетът на костенурката

Макар и да има толкова добре измислено име, тази книга не е от най-силно впечатлилите ме книги за бизнес. Щях да пиша,че не бих се сетила да я препоръчам, но би било несправедливо. Щях да тръгна от факта,че книги за бизнес препоръчвам само на учениците си, а от тази книга се нуждаят на първо място шефовете на организации, но не е само това. Книгата е полезна на всеки, който би искал да общува успешно – във всякакъв контекст – в училище, в семейството, в работния екип, в магазина … където и да е.

Може да не е кой знае колко задълбочена, но дава теми за размисъл и линк към сайта. Най-ценното е, че те кара да се замислиш за самия себе си на първо място. Понякога нямаш кой знае какъв избор и ти се налага да си вадиш хляба в доста тягостна обстановка. Не че книгата ще те научи как да я промениш изцяло, понеже няма как да зависи от теб ако си на твърде ниска позиция, но може поне да ти помогне да изясниш кои от притесненията ти са въображаеми, кои истински, пък и да ти даде някои съвети, които може да събереш кураж да използваш и да се окажеш в положението на Зайо, който се осмелил да зададе въпрос на Ламята. Нали знаеш вица за ламята, която направила график на животните, които трябвало да се повявяват в леговището й за да служат за закуска, обяд, вечеря. Накрая попитала дали има въпроси, но един Зайо се престрашил да попита, “А може ли да не идвам?”. “Да. Нали съм Добрата Ламя Спаска.”

Понякога твърде голямото ни самочувствие или твърде ниската ни самооценка изкривяват реалността и ни изпълват с неоправдани чувства на превъзходство или страх. Ето този проблем изследва книгата и показва как (според нейната терминология; аз бих употребила друга) твърде слабо развитото его или прекомерно раздутото его могат да попречат на успехите в бизнеса. Пак напомням, че книгата е ценна и извън контекста на бизнеса, а на ръководителите в бизнеса (пък и в нестопанския сектор) идва да напомни, че е много важно да учат психология и да наемат свестни външни консултанти, които да им помогнат да изградят климат, който да подкрепя, а не да подкопава организациите им. Хубаво е и тези, които смятат да учат и практикуват мениджмънт да попрочетат такива книжки преди да отидат в университета, понеже някои програми могат да ги залеят с факти и формули и да не ги оставят да си поемат дъх, и накрая да им внушат, че са готови да ръководят.

Книгата разглежда въпроси за смирението, любопитството и честността и пр. Хубаво е, че дава доста конкретни примери с личности и организации, а някои от примерите са съвсем пресни (книгата е издадена 2007).

Забавлява ме фактът, че най-известните университети в света инвестират в изследването на куп проблеми, които намирам за болезнени в българския мениджмънт, а повечето нашенци като че смятат че са наясно как се работи с хора, и ако все пак провеждат обучения и подобни, в повечето случаи е заради изискването на някой “отгоре” или “отвън”. Като че всичко в мениджмънта е просто като да правиш боклучави кренвирши. То и на мен ми се струва, че е толкова просто когато работиш да оставиш настрана личните неща, но за повечето хора явно не е.

ако те кефя, гласувай за мен тук

ако искаш да коментираш, в истинския блог

Тъй като на пазара търсенето се определя от предлагането, продават се неща, а които хората са готови да платят. Не точно! Продават се неща, които хората не само искат или са принудени да купят, но и за които могат да платят. (повече по темата за търсенето и предлагането съм писала някога тук).

Твърде лесно можем да предположим, че щом нещо не се търси, всъщност никой не се нуждае от него. Смятам, обаче, че нещото би могло всъщност да има доста голям пазар, ако тези, които се нуждаеха от него имаха парите да го купят. Тъй като нямат, обаче, нямат и право на глас. (Тук се сещам за връзката между капитализма и демокрацията, за която смятам да пиша по някое време. Докато чакаш, можеш да изиграеш някоя игричка.)

Ето къде е мястото на нестопанските организации, на доброволците – те предлагат неща, които пазарът не предлага. Разбира се, предлагат и неща, които могат да се купят, но на хора, които не могат да си ги купят.

Когато говоря за това, сигурно си представяте доброволци, които помагат на гладуващите в Африка или на жителите на циганската махала. Аз пък днес си мисля и за други – за хора, които дори и да се отлично образовани, просто няма как да изкарат повече пари, понеже професията им не позволява – примерно хора, които съвестно си вършат работата в бюджетната сфера или пък са доброволци. Може да се възмущавам, когато видя учителки в магазина за скъпо бельо, но не и в книжарницата, но познавам учителки, които биха си купували книги, които библиотеката не предлага, но нямат пари. Това е само пример, а ето и пример как Силвия ще се погрижи за тези хора, ако имат пари за кафе. Ето и едно мое старо радикално предложение.

Независимо за какъв вид нужди става въпрос и кои са нуждаещите се групи, има твърде много случаи, в които пазарът не може да помогне и се налага някой да предложи безплатен обяд.

Приближавайки се все повече до класическото определение за будала (Аллах (ала) се е пробудил (буд) в теб и си готов да работиш без пари), все повече губя желание да работя за пари, и все повече ми се иска да правя неща, за които някои хора не са в състояние да платят, други не биха платили, макар че могат, но биха ползвали безплатно, както и такива, за които хората все още не знаят, че имат нужда, но мога да им помогна да осъзнаят.

Ироничното е, че за да привлека някои потенциални ползватели, ще ми се наложи да използвам маркетингови похвати (хубавото е, че тези неща все още са ми интересни, макар че сърцето ми вече не е в тях). Още по-ироничното е, че ще са ми нужни пари.

Искам още сега да се впусна в осъществяването на идеите, които ежедневно се роят в главата ми, но за да го направя, трябва да имам пари – за себе си и за начинанията. Значи или трябва да се посветя на изкарването на много пари и спестяването им, или трябва да взема от някой, който вече ги има.

Нормалният съвет в такъв случай е да направя неправителствена организация, за да пиша проекти, да чакам да ги одобрят, после да спазвам стриктно работните програми. Уф!

Искам да съм птичка божия, да не си губя времето с формалности, да не ме ограничават работни програми, да имам гъвкавост и свобода.

Мисля, че за мен е приемливо:

- да правя нещата които харесвам и да им намеря пазар, за да имам собствени пари

- някои от тези неща да подарявам

- да привлека парите на хора, които смятат, че съм готина и заслужаваща доверие, така че просто да превеждат пари в банковата ми сметка и да не изискват от мен сложна отчетсност, щото нямам нерви, пък и не за всичко може да се вземе фактура

Засега действам по първия и втория начин. Стискай палци да не ми се налага да правя неща които не ми харесват, пък аз ще продължавам да помагам на хората да правят каквото искат. Пък аз като полежа и попия чай, ще го измисля.

Коментирай в истинския блог

Не публикувам текста тук, защото е дълъг и не искам да задръствам Блогосферата. Ако искаш да провериш дали си хлебарка и какво следва от това, заповядай в “неофициалния” блог, където публикувам повечето неща и насърчавам активно коментиране

Текстът представлява обичайна извадка от личния ми хартиен дневник, който списвам в леглото. Хартиен, защото нямам лаптоп, предполагам.

 нещата, които купуваме

 Непрекъснато купуваме разни неща, изкарваме пари за да ги купуваме, искаме да изкарваме още повече за да купуваме още повече. Откъде идват нещата? Къде отиват? Кой плаща за това? Това е само малко видео от цялото филмче, което можеш да си свалиш безплатно от сайта. Разгледай и за други неща

 Ита ми препоръча този сайт.

Коментарите тук, моля

Сигурно вече сте чели статията на Тишо за цената на труда в България, която вдъхнови Майк да излезе с отговор в блога си за намиране на нова работа. Може и да сте чели нещо от това, което пиша в категорията “работа” в моя блог. Сигурно следите и учителската стачка и отзивите за нея, както и местните избори. Всичко това не може да бъде разглеждано изолирано. И така, тук, в тази страна има няколко истини за работата и заплащането.

Истина # 1:

Много хора твърдят, че работа се намира само с връзки. Аз винаги казвам, че не е точно така. Има работодатели (почти винаги частни фирми), за които не е без значение кого ще назначат на работа. Когато плащаш заплатите от собствения си джоб гледаш да назначиш хора, с чиято помощ ще имаш добри печалби. В такъв случай не би предпочел малоумния си племенник пред някой, който не ти е никакъв, но знае, може и иска да работи. Това, не е всичко, но след малко пак ще стигнем до частния бизнес.

Истина # 2:

Съгласна съм, че в бюджетната сфера голяма част от назначенията са на база връзки и че на много работодатели не им пука особено дали работата се върши качествено. Щото не плащат от джоба си. Там е работата, че бюджетната сфера е най-големият работодател у нас. И повечето хора я предпочитат, защото смятат работата там за по-сигурна и не изискваща чак толкова напъни.

Точно тези хора са гръбнакът (и мускулите и пр.) на системата, която поддържа заетостта в бюджетната сфера огромна. Те не искат реформи, които да включват оптимизация на разходите и труда, а оттам и съкращения. Може да протестират, ама не е за реформи, а за повишение на заплатите, а повишението няма как да дойде ако в държавата не се генерират пари, а те се генерират с бизнес.

Познайте за каква политика биха гласували тези хора.

Истина # 3:

Бизнес се прави трудно, защото такива са правилата. Тежестите върху работодателя са големи – данъчни, осигурителни, бюрократични. Не са много хората, които се решават. Много са тия, които са се отказали и се отказват.

Струва ми се, че по-сериозните работодатели в местен и национален мащаб са обвързани с властта. Няма как да не са, иначе нямаше да съществуват в тоя вид. Тя си иска, те си дават. Или бутат още преди да поиска, понеже е въпрос на оцеляване и на печалби.

И когато всички правят така, и да си най-честният работодател, ако искаш да останеш в бизнеса, и ти ще правиш така. Не мисля, че на всички им е приятно. Познавам такива, които се опитваха да играят честно, ама …

А дали в нашата страна ще се сдружат работодатели да настояват да се играе честно? Ще поживеем и ще видим. Ама вече има критична маса, която играе заедно с управляващи на всички нива. Как тя да се обърне и да заиграе иначе?

Оттук стигаме до назначенията с връзки в частния бизнес. Не може да няма политически назначения и в частния бизнес. Нали ако искаш да си наш човек, трябва да назначиш наш човек. Не че им е кеф на работодателите, ама един вид си плащат за да съществуват – да получават обществени поръчки и пр.

Истина # 4

Ако си наистина добър и се развиваш, вероятността да мизерстваш е малка. И все пак зависи от професията ти. Понякога не можеш да практикуваш някои професии на частно или на черно.

Изводът?

Страната е пълна с хора, които са зависими за насъщния си хляб от местни и национални власти. Тези хора се страхуват да не изгубят и това, което имат, защото ако са добри, няма как да упражняват професиите си в страната извън описания контекст. В повечето случаи, обаче, тези хора нито са много добри, нито имат желание да се развиват. Така че статуквото за тях може да не означава процъфтяване, но пък означава, че все пак не са на улицата и не гладуват като африканци.

Тези хора ще гласуват и по всякакъв начин ще поддържат статуквото, защото не си представят, че биха могли да оцелеят иначе.

Тези, които не ги устройва? Ами по-безболезнено е да емигрират. И най-добре е да си мълчат. Щото не искат да ходят с маска като Субкоманданте Маркос, нали?

Искаш да си купиш нещо хубаво на добра цена, нали? Предлагат го фирма А и фирма Б. Всяка от тях иска да задържи клиентите си и да се сдобие с нови.

За да те спечели / запази като клиент, фирма А ти предлага по-ниска цена. За Б остава да ти предложи още по-ниска цена или усъвършенстван продукт (т.е. повече) на същата цена, или да привлече вниманието ти с нещо революционно ново, за което си готов с радост да платиш повече.

Ето защо като клиент винаги се радваш на конкуренцията. Нека видим, обаче, какво им коства на фирмите, за да се радват на честта да им бъдеш клиент. Важно е още в началото да уточним нещо за цените. Ако ти купуваш продукт за 20 лв., на производителя същият продукт може да струва 10 лв. - т.е. това, което той е платил за материали, части, услуги на други фирми, заплати на собствените служители, реклама и т.н. В такъв случай, като извадим от 20 лв. (цената за теб) 10 лв. (вложеното от него), му остава печалба 10 лв.

Трябва да знаем, обаче, че докато за теб продуктът може да струва 20 лв. дълго време, за производителя в различни моменти струва повече или по-малко от 10 лв. в зависимост от променливите цени на материали и услуги, за които плаща той. Ти, вероятно не се замисляш за това, докато цената на продукта не се повиши значително и рязко, като цената на кашкавала това лято.

Нека, обаче, не мислим за неприятни случаи, в които за същото ни искат повече. Хайде да разгледаме любимите ни потребителски ситуации:

по-ниска цена за същия продукт

Ако досега си плащал 20 лв. и сега имаш възможност да платиш 15 за същото качество, ще си доволен, нали? Ако на производителя продуктът продължава да му струва 10 лв, няма да му е приятно вместо 10 лв. печалбата му да бъде 5 лв., но е принуден от конкурента си.

Ако иска да запази печалба от 10 лв., докато ти предлага продукта за 15 (защото иска да си купи яхта или просто да се задържи в бизнеса, а заедно с него и служителите му), той трябва да промени нещо, за да плаща по-малко. Може да започне с доставчиците. Ако е голям клиент, ще ги притисне да смъкнат цената, ако не е в състояние, ще се обърне към конкурентите им, които изведнъж предлагат по-ниска цена. За доставчиците и техните конкуренти, това означава по-ниски печалби – те са в положението на фирмата, от която купуваш ти. Така че и те променят нещо. В един момент се стига дотам, че се налага фирмите да опрат до собствените си служители, за да запазят печалбите (за да си купят яхти или просто да останат в бизнеса, заедно със служителите си). Тогава се налага да правят съкращение или да искат повече работа за същите пари или да се намалят заплатите.

Като потребител, ти променяш съдбите на няколко групи хора. Но ти самият си нечий служител, и твоята съдба е в ръцете на потребители, търсещи изгодна сделка. Така че винаги когато плащаш по-малко за същия продукт, ти пораждаш ситуация, в която има опасност да останеш без работа или да трябва да работиш повече за същите пари.

усъвършенстван продукт на същата цена

Ясно е, че не производителя ще му струва повече да подобри продукта, отколкото би му струвало да не го променя. Това означава по-малки печалби за него, а оттам вече знаеш какво следва за всички които работят при него и доставчиците му.

революционно нов продукт, за който щедро би платил повече

Революционно нов продукт на производителя струва много повече от усъвършенстван. Но и в двата случая се прибавят разходи за изследователска дейност, за плащане за интелектуална собственост и пр. А тези неща струват скъпо, както и новите машини, които ще бъдат създадени, за да произвеждат новия продукт. Ще се плаща и за обучение на служителите.

В началото фирмата може да работи на загуба, само за да ти се хареса на теб, потребителя.

Това, разбира се, ще я принуди да притиска доставчици, да съкращава служители или да иска от тях повече за същите или по-малко пари.

Знам, че ще си кажеш, че те карам да се чувстваш виновен и оправдавам оядените милиардери, които се гаврят със служителите си, за да си купят яхти и самолети. Съгласна съм, че има доста работодатели от този тип, но има много и от другия – хора, които работят с любов, не мечтаят да станат милиардери, обичат служителите си и ги приемат по-скоро като партньори. Точно такива работодатели са притиснати, и много от тях фалират, често изоставени или саботирани в труден момент от собствените си служители, за които са се раздавали. Познавам такива хора.

Така че, винаги когато се кефиш, че си ударил кьоравото, се удряш в собствения си джоб, понеже ти самият си нечий служител, а в някой друг магазин, някой друг се кефи на добрата сделка.

Все повече хора по света в ролята си на потребители се борят за по-високо заплащане и по-добри условия на труд за други хора, а по този начин и за себе си, защото подкрепят почтения бизнес. Но това в много случаи означава, че са готови да платят повече вместо по-малко.

Как разбират кой е почтеният бизнес? Ами интересуват се – следят корпоративните новини, а освен това се ориентират по официално утвърдени знаци като Fairtrade, например.

Ти готов ли си да платиш повече, за да подкрепиш почтения бизнес? Ако имаш информация, с която да помогнеш и на други да се ориентират, прати ми я да я публикувам тук, постни я в блога си, разкажи на приятели.

Анкета:

Ако утре се появи кашкавал на цена 5 лв, с отлично качество, но ти знаеш, че работниците, които го произвеждат вземат идиотско ниски заплати, ще купуваш ли от този кашкавал?

Не обичаме капитализма, защото той не е грижовен и не ни гарантира сигурност. Държавата не се грижи много-много за слабите членове и оставя това на самите граждани, които създават граждански сдружения, неправителствени организации и се занимават с благотворителност и решават куп социални проблеми. Ние нямаме сили и кураж да се грижим сами за себе си, камо ли за чуждите хора. И мразим конкуренцията.

В този смисъл повече ни приляга да живеем в комунизъм – държава-родител осигурява на всеки работа и му казва какво точно да прави и … дори и да не го прави добре, го оставя на работа. Колегите му го търпят, защото и те самите не обичат „да се гърбят“ и им е все тая какъв ще е резултатът от труда, за който получават заплата. В резултат се създават продукти и услуги, които няма как да се експортират, освен на ниски цени. Ясно е, че икономиката в този вид не носи достатъчно пари. Затова се вземат заеми, а заплатите не са кой знае какви. Всички потъват заедно, но общо взето не се мразят, защото не се конкурират, нито им се налага да се грижат един за друг.

Българинът се смята за рядко устойчив вид. Интересно ми е дали и как ще оцелее в 21 век. Тъй като е изобретателен и високоинтелигентен, може да открие нов начин за оцеляване – отвъд пазарната и плановата икономика. Йеее! Пък аз веднага ще си облека тениска с надпис „Гордея се, че съм Българка!“

От данъци, заеми, от спечеленото от българи в чужбина, от чужденци, пребиваващи в България.

Теоретично данъци плащат всички, но заетите в държавния / общинския сектор всъщност не са истински данъкоплатци, защото на тях държавата хем дава, хем взема. Това, разбира се, не означава, че те не са пълноправни граждани на страната в моите очи. Но тук въпросът е за парите.

Та, колкото повече частен бизнес се прави в България, и колкото повече българи работят в чужбина и харчат / пращат пари тук, толкова повече пари ще има в държавата. Друг е въпросът как ще се харчат, но за да се харчат, трябва първо да ги има.

Ако следваме тази логика, мъдрите управляващи биха направили всичко възможно да създадат условия в България да има повече частен бизнес, да идват повече чужденци, и … ако това не сработи, повече нашенци да работят в чужбина и да пращат тук.

Едва ли последното е най-добрата идея, защото на пращащите ще им измрат възрастните близки, на които пращат, а и в един момент ще решат, че като живеят по-добре в чужбина, ще е по-разумно най-после да си вземат семействата там.

Тъй като чужденците идват най-вече като туристи или по работа, то ясно е, че отново опираме до укрепване на частния бизнес, така че въпросът е как се създават благоприятни условия за частния бизнес. Струва ми се, че така:

• лесни процедури (малко бюрокрация)

• по-малко корупция

• по-ниски данъци и осигуровки

• квалифицирани и желаещи да се образоват хора

Процедурите за бизнеса са трудни, защото по този начин се създава изкуствена необходимост от повече служители, както и условия за корупция. Ако се опростят, много хора ще загубят работата си.

Корупцията е свързана и с ниските доходи, но … най-вече с алчността. Свързана е и с липсата на смелост и солидарност сред тези, които може да решат да корумпират, но може и да не решат – т.е. с изборите, които всеки от нас прави – дали да мине по-бързо и по-лесно като плати или не. А алчността? Дълга тема.

Ако се намалят данъците и осигуровките … на пръв поглед съществува опасност в хазната да влизат по-малко пари, но първият поглед е достатъчен ляво-ориентираниет политици (независимо дали официално се зоват десни), които искат да преразпределят повече пари, да са против. Против ще бъдат и голям брой наети на работа, които си въобразават, че високите осигуровки един ден ще им гарантират по-високи пенсии.

А как се създават квалифицирани и желаещи да се образоват българи? С реформи в образованието, при които си отиват 30-50% от учителите, а на оставащите им се налага да работят здраво и да не спират да се образоват, за да не загубят новите си привлекателни заплати.

Освен учители и чиновници, прагматичните управляващи биха посъкратили и полицаи, а ако е възможно и военни.

Айде сега да видим каква подкрепа би получило от българите правителство, което:

• съкращава от работа огромен брой хора

• намалява осигуровките, а оттам и ‘гарантираната’ от държавата бъдеща пенсия

Никаква. Затова и никое правителство не предприема такива реформи. Никой не може да си позволи да е железен като Маргарет Тачър. Ето защо в България са малко реално печелещите, а много заетите в публичния сектор. Ето защо малко от вторите ще преминат към редиците на първите. Ето защо на знаещите и можещите им писва да носят бремето на глупава политика и нежелаещи да пораснат сънародници. И си тръгват.

Когато получаваш по-малко отколкото искаш, обикновено си склонен да смяташ, че шефът ти е стиснат егоистичен изверг или некадърник, или и двете. Дали си прав във всички случаи?

Нека разгледаме случая, в който работиш за бизнес-организация.

За да вземаш добри пари, освен доброто желание на шефа, трябва да има и пари. А това дали ще има пари, не зависи изцяло от шефа.

Възможно е фирмата да предлага чудесен продукт / услуга на чудесна цена, но въпреки това, печалбите да не са големи. До тази ситуация може да се стигне благодарение на всевъзможни причини, дори и на събития, които се случват на другия край на света. Понякога, например, рязко поскъпва някаква суровина / услуга и пр., и ако продължаваш да продаваш на същата цена, печелиш по-малко. Могат да се случат хиляди независещи от шефа ти неща, и той при всичката си кадърност и добронамереност да разполага с по-малко пари, и да се наложи дори да ти намали заплатата.

Какво ще направиш ти в този случай? Най-лесното е да обявиш шефа си за гадняр и некадърник. Ако имаш избор да се преместиш на друга работа, би ли останал да помогнеш на шефа си да преодолее кризата, като работиш повече за по-малко пари?

Понякога всичко върви чудесно, но изведнъж промени на пазара / нови научни открития и пр., налагат промени в начина на работа. Може да се наложи служителите да научат много нови неща, работата им да се усложни, само и само фирмата да остане в бизнеса. В такава ситуация на шефа ти му се налага да купува ново оборудване, да инвестира в обучението ти – т.е. налага му се да харчи много, за да не излезе от играта, което за теб би означавало да останеш без работа.

Ще останеш ли лоялен към шефа? Ако нямаш избор и се налага да останеш, ще се напъваш ли да работиш повече и да учиш бързо за същите пари, или кротко ще саботираш работата, понеже смяташ, че е справедливо да работиш за толкова, колкото ти плащат?

Светът днес се променя много бързо, и милиони хора всеки ден се оказват в ситуациите, които описах. В зависимост от решенията, които вземат, фирмите, за които работят, процъфтяват или фалират. А това се отразява на живота на много други хора – например на тези, чиито заплати зависят от държавния бюджет, който пък зависи от събраните от фирмите данъци, които, на свой ред зависят от печалбите на фирмите, а печалбата на фирмата донякъде зависи от теб. Схващаш ли колко всъщност?

Въпросите дотук не бяха риторични, но ако така ти се е сторило, ето ти

АНКЕТА (дилема):

Свестният ти шеф, който досега ти е плащал добра заплата, има сериозно проблеми. Има известен шанс (но не и гаранции) да се измъкне от кризата, но за това ще му е нужна твоят помощ. Нещата са толкова зле, обаче, че ще се наложи да работиш доста повече за по-малко пари, без възможност да вземеш годишния си отпуск. В същото време конкурентът му ти предлага чудесни условия на работа и заплащане.

Ако семейният ти бюджет може да го понесе, но все пак ще се наложи да поживееш доста по-скромно и да пропуснеш почивката си, а работата ще е доста повече, ще останеш ли да подкрепиш шефа си или ще отидеш при конкурента и ще запазиш / подобриш стандарта си без да се претрепваш от работа?

Разбира се, можеш да се включиш в сходна дискусия при Марфа.

Ще се радвам още повече, ако отделиш време да се обосновеш

Оставям настрана будистката етика, за да проговори будистката прагматичност. И изобщо нямам намерение да се заяждам с Г-жа Банева.

Биоразнообразието, освен всичко друго, означава генно разнообразие. А за какво ни е генното разнообразие? За какъв Х са ни нужни повече видове гени? За да можем от тях да създаваме нови видове, от които се нуждаем. Ако сравним с конструкторите Lego, би предпочел да имаш не само жълти тухли, нали?

Оставям настрана спорните генно модифицирани храни, които могат да решат завинаги проблема с масовия глад, да заменят скъпи ваксини и пр.

Става въпрос за всевъзможни други приложения, които карат учени, икономисти, политици, и бизнесмени  да говорят за “биобазирана икономика”. Представи си “биорафинерии”, построени в близост до земеделски райони – фабрики, които произвеждат какво ли не (включително толкова важните за икономиката и колата ти горива) от отглежданите наблизо растения. Растенията не са изчерпаем източник като нефта, а освен това, биорафинериите ще създадат още работни места, в райони, където преди е имало единствено слабо-развито земеделие. Представи си икономически ефективно земеделие в някоя бивша пустиня.

Та, за да създадем полезни за нас видове, ни е нужно разнообразие от гени: един ген от този вид ще кара растението да пониква и узрява бързо, така че да имаме по няколко реколти на година. Друг ген ще го прави издръжливо на студ / жега / суша / плесени и т.н. Спомни си приказката за Джак и бобеното зърно ( Jack and the Beanstalk).

Всеки ген е ценен, понеже може да послужи за разрешаването на специфичен проблем. В същото време, нито един ген не е по-ценен от друг в абсолютен смисъл. Жегоустойчивият е ценен за африканците, но е безполезен за ескимосите.

В тази връзка ми е много забавно, когато хора с определени политически възгледи решават,че гените на една човешка раса са по-ценни от тези на друга. Това ги подтиква да се погрижат за чистотата на расата / нацията. Резултатът е еднакви хора, които можеш да облечеш в еднакви униформи и да обучиш да набиват еднакво крак. В което, разбира се, едни откриват своебразна красота, а други не – всеки си има право на лош вкус.

Още по-забавно е, че някои от радетелите за чиста нациа се гордеят с дългата си история, която в съчетание с кръстопътната география, е позволила повече от хиляда и триста години всевъзможно племена да осъществяват кръстосано оплождане, с което, същите тези горди националисти обясняват своеобразния гений на етноса си.

Още, още по-забавно ми е, когато някои от тях поставят този гений на второ място в света – след гения на група, която е известна с ограничеността на генофонда си, а в някои среди и с това, че в идеалния случай трябва да бъде унищожена. Що, бе, господа? Толкова ли е страшно да кръстосаш гени с гений?

Айде по-малките измежду вас да слушкат не само в час по България, но и в час по Биология. Току виж изобретили някои биотехнологично чудо, което ще замени циганите с друга суровина и ще изведе родната козметична промишленост на светлинни години пред френската. А внуците ви ще са по-благодарни на вас, отколкото на Хан Крум, Бойко Борисов и Хитлер взети заедно.

P.S. Хуманитаристите могат да се упражнят в разсъждения за културното многообразие.