Напоследък доста ученици, които са попадали на сладкодумен учител по история, определят българската история като най-интересния предмет. Доколкото ми е известно, днес тя се учи по същия начин, по който я учехме някога – като разказ за героични битки, завоюване на територии, и от време на време културен възход. Изглежда бляскаво и изпълва с патриотични чувства. Това е един от малкото известни начини да се повиши самочувствието на хора които не могат да си представят да творят сами значими неща, които нямат необходимата енергия и ентусиазъм, които не виждат перспектива.
Прехласнатите от величието на българските ханове и царе често правят сравнение с днешните политици, които, естествено, изглеждат не само жалки и нехаещи за благоденствието на гражданите, но откровено злонамерени.
Това, което учебниците по история обикновено премълчават, е битието и съзнанието на поданиците – обикновените хора, които са живели в мизерия и са се трудели от тъмно до тъмно, за да платят чрез данъци правото си на съществуване. Част от тези хора, които вероятно са предпочитали когато приключат с полската работа да си почиват кротко при семействата си, са били принудени да участват във войните, които днес ни изпълват с национална гордост.
С кого всъщност се идентифицират днешните патриоти? Очевидно когато става въпрос за славната ни история – с хановете, царете и болярите, а когато става въпрос за съвремеността – с многострадалния, ескплоатиран от политическата върхушка и приближения й бизнес народ.
Хм, не е ли странно? Какво ли би се получило ако в учебниците се описваше ярко положението на простолюдието през цялата ни история? Освен че щяхме да забележим, примерно, че робството не е част от историята ни, можехме да открием доста прилики между хиилядолетния ни статут на крепостни селяни и настоящата действителност на значителна част от населението. Тогава можем да си позволим и сравнение между днешните управляващи и някогашните ханове, царе и боляри. Каква е разликата между тях? Единствената съществена за нас в момента разлика е, че днешните не се впускат във войни. Тогава какъв ни е проблемът с тях? Предпочитаме да сме във война ли? Или пък да се лишим от масовото публично образование? Дали не е крайно време да благодарим за това, което имаме, за спокойствието и благоденствието, на които се радваме, особено в сравнение с по-голямата част от земното население?
И все пак, с обичайната си склонност да се възприемаме като жертви, ако поне малко се задълбочи, ще открием, че не само днес, но и през цялата си горда история, сме били жертви на клептокрацията, която, дефинирана от Джаред Даймънд изглежда така:
“наличните богатство, или обществените активи, се вземат от по-нископоставените и се раздават на висшестоящите … Само една крачка дели типичния клептократ от мъдрия държавник и безскрупулния капиталист от обществения благодетел. Всичко се свежда то това – каква част от събраното от производителите се задържа от елита и доколко по-обикновените хора харесват начина, по който взетите от тях средства се разпределят за общественото благо.”
Ето какво прави елитът, за да спечели обществена подкрепа, без да се отказва от своето охолство, немислимо за останалите членове на обществото (пак според Даймънд):
- Да разоръжи населението и да въоръжи елита.
- Да накара масите да се почувстват по-щастливи, като преразпредели една немалка част от налозите и данъците по някакви по-благовидни или популистки начини.
- Да се възползва от монопола си върху силата, но вече за “общественото благо”, т.е. да се поддържа обществения ред и да свежда до минимум по-тежките престъпления.
- Да изгради една подобаваща идеология, която би могла да оправдае самата клептокрация.
Макар че днешното състояние на страната ни да напомня повече за преддържавна структура (това, което Джаред нарича “етнархия”), да приемем формално че имаме същинска държава, въпреки че всеки би могъл да забележи, че елементи 3 и 4 изглежда да ни липсват изцяло. Почти всички съществуващи общности са достигнали поне формално този етап от общественото развитие, но една, макар и мъничка част от тях са минали отвъд и не позволяват да бъдат току-така експлоатирани от клептократи.
Чудя се дали тези общества изучават историята по различен начин, което пък, от своя страна, им дава друга гледна точка и насочва въжделенията им не назад, към феодалното минало, а напред, към общество, в което благоденствието е все по-достъпно? Последното изглежда твърде екзотично на повечето хора наоколо и е много, много трудно да повярват, че имат всички необходими ресурси да изградят сами благоденствието си – грамотност, достъп до образование, информация, информационни и комуникационни технологии. Не е нужно да завладяват физически офлайн земи, да воюват с мечове, автомати или ракети, да изпълняват седмици наред безвъзмездна трудова повинност (днешните клептократи не ни задължават да участваме физически в строежа на дворците и гробниците им, в изграждането на пътна и комуникационна инфраструктура).
Струва ми се, че за нас би било доста полезно да изучаваме внимателно историята на чужденците, които са ни изпреварили, отколото да се фокусираме прекомерно върху историята на предците си, които са доста изостанали в сравнение с нас. А териториалните войни днес просто не са актуални, така че какво всъщност печелим от запаметяването на датите на славните битки?
Може би фокусът на преподаваната в училище история си струва да пада поне толкова върху простолюдието и другите видове елити, т.е. не само политическите, религиозните и военните. За нас ще е полезно да видим как други народи, които не са били имунизирани срещу клептокрацията са се поставили в доста по-добро положение от нас спрямо нея или практически са я елиминирали.
Ако те кефя, гласувай за мен тук.
