полетът на костенурката

В тон с неувяхващата ми мечта да се пенсионирам, прекратяването на трудовите ми взаимоотношения с работодател, прибавянето на 40 часа седмично към свободното ми време, прочетох “Дванайсет секунди тишина” на щвейцарския писател Силвио Блатер (Zwolf Sekunden Stille, Silvio Blatter), която съм купила само за 7 лева преди не повече от 2 години.

Това е силно ненатрапчива и слабо сюжетна книга за началото на едно пенсиониране. Прекрасно е да си безполезен, да не ти се налага да правиш нищо, дори и ако някой го очаква от теб, а и най-вероятно никой нищо не очаква, защото си изгубил мястото си в обществото.

Уважаемата публика може да каже, че така би могъл да се чувства човек, който се е пенсионирал на 58 като шеф на отдел в преуспяваща швейцарска издателска група. Ще отговоря, че когато Лао Дзъ е напуснал уважаваното си място и се е отправил тихо към неизвестното – пеш, с тояжка и малко вързопче – банковите сметки още не са били открити.

Ойларипииии! След 20 минути (10.50 a. m., петък) ще се срещнем с Дафа, за да направим нещо безполезно. Още не знам какво. Не ми завиждай, како Сийке, и ти можеш да си една от нас.

коментари: в истинския блог

Прочетох “Децата на свободата” на Марк Леви. Това е разказ на оцелял член на една от нелегалните антифашистки младежки бригади, действащи в окупираната от Хитлер Франция. Средната възраст в такава организация е около 20 години. Дейностите – взривяване на влакове и заводи, повреждане на самолети, покушения над немски офицери и френските им помощници.

Вместо да си траят – да работят, да учат, да се любят и да чакат свободата да дойде на крилете на съюзническите самолети, тези деца гладуват, студуват, страхуват се, убиват, умират. Внимават да не наранят невинни хора и успяват като рискуват собствените си кожи.

Непрекъснато се страхуват, но смятат, че този страх е по-малък от онзи, който са изпитали когато име е била отнета свободата. Междувременно разпръскват позиви, в които непрекъснато обясняват действията си. Ето защо повечето хора им симпатизират, и все повече стават тези, които се престрашават да им помагат или да се присъединят към подобни групи или Съпротивата.

Повечето от тези млади хора са чужденци, голяма част от тях евреи от различни европейски страни. Действат по своя инициатива. По някое време Съпротивата ги използва, но в края на войната прекъсва връзки с тях, понеже на свободна Франция ще са й нужни герои-французи, а не чужденци, за да може Гол да управлява бляскаво. Ето защо, когато Съпротивата може да ги предупреди, че са в опасност, тя пропуска да го направи, и повечето са заловени, изтезавани, затворени, а в самия край на войната натоварени на влак, който пътува към лагерите на смъртта.

Ето такива малки аматьорски групи деца са направили толкова много за да забавят действията на Хитлер и да помагат на съюзниците да печелят време. Благодарение на тях, милиони патрони и гранати не са били произведени, стотици самолети не са излетели, влакове не са пренесли оръжия и гориво. Хиляди хора са събрали смелост да се борят за свободата си или поне да пречат на тези, които са им я отнели. Хиляди хора са станали по-човечни и са запазили живота на други, рискувайки повече от спокойствието си. В крайна сметка, Франция признава заслугите им две десетилетия по-късно.

Плаках много пъти, докато четох тази книга. Предполагам, че повечето млади хора тук никога няма да научат подобни истории. Някаква странна политическа коректност ги изтри от родната ни история и учебни програми. Радвам се, че като дете съм чела книги като “Митко Палаузов”, смятам да си намеря филма “Черните ангели” (ето какво пишат за този филм днес:  “Черните ангели” (1970) се оказва горчив размисъл за безперспективността на революционния тероризъм, на левичарското насилие за налагане на най-прогресивните идеи с пистолет и автомат и с гангстерските похвати на Бони и Клайд и Джон Дилинджър. Затуй и в този най-зрелищен и въздействащ наш соцекшън рицарите на справедливостта и хладните остриета на НОВА на финала деградират до фанатизирани убийци, готови да жертват живота си в името на свръхзадачата да застрелят главния прокурор на Царството.), а днес имах невероятния късмет да си купя на DVD “Илюзия” на Людмил Стайков (който е бил забранен по времето на комунизма, колкото и странно да звучи). Чела съм “Сватбата на Антон” (романа) и знам как е умрял Вапцаров. Знам защо 9 май е Ден на Европа. Знам, че нищо не знам.

коментари: в истинския блог 

Плектруда … се казва героинята на Амели Нотомб (ако си чел “Изумление и трепет”). Когато прочетох първите няколко страници, ме беше напушил такъв смях, че отидох да ги разкажа на Стоян.

Майката и бащата на Плектруда се женят на 19. Скоро майка й осъзнава, че баща й е посредствен, и решава да спаси бъдещото си дете от него като го застрелва (бащата). По-късно се обесва в затвора.

Няма да разказвам повече (макар че мога). Книгата проследява живота на Плектруда до 19.

Може да не съм била слаба ученичка, балерина, сираче или анорексичка, мога да декларирам, че Амели разказва Истината – достатъчно ми е, че съм имала собствената си майка.

Знам, че не е политически коректно да ти е смешно от началото до края, но да не би събитията в Чили от миналия век да са по-малко трагични? Но аз се смях и когато четох “За любовта и сянката” на Исабел Аленде.

И как да не ми е смешно, като се сетя за учителите на Плектруда и начина по който реагират на погледа й – все едно чета за Стоян. А странното им поведение, когато налучкване на теста докарва на Плектруда точки като на гений – като на момчето на Симпсънови…

Всъщност книгата си е доста тъжна, макар и всъщност да възпява радостта. Още по-тъжно е, че едва ли имащите нужда от просветление родители, изтормозените им деца и техните глупави учители ще я прочетат.

коментари: в истинския блог 

Няма нищо общо с името “Малина”. Това е роман на Лаура Ескивел (авторката на “Като гореща вода за шоколад” (има и филм) – писала съм за нея). Бяха ми нужни малко насоки, и след “Бонбонени обувки”, интуицията ми посочи “Малинче”.

Разказва се за някои от завоеванията на Кортес, по време на които негова преводачка е индианка, подарена му за робиня, която той превръща и в своя любовница.

Когато е на 5 години, майка й я подарява, след смъртта на баба й и баща й, тъй като иска да започне на чисто новото си семейство. После я продават, подаряват. Неведнъж се налага да се раздели с нещата които обича и да започне от нулата. Докато работи при Кортес, се колебае между отговорността за своя народ и култура и личното си щастие, губи и намира духа си, за да умре в мир със себе си и света.

Промените, както всички останали неща, не могат да се възприемат еднозначно, защото не са едностранчиви. Книгата ми напомни, че не бива да затваряме умовете си за нищо. Книгите са като И Дзин.

коментари: в истинския блог 

Допреди няколко дни не осъзнавах, че Мери Попинз е вещица, но сега знам: тя идва и си отива със смяната на вятъра, има странни роднини и приятели, както и хладнокръвие и самочувствие, и прави каквото си иска. Невенче, ти знаеше ли?

Не знаех и че Виан Роше е вещица. Изобщо не си я спомнях като такава от “Шоколад”. След хубавите “Шоколад” (има и филм с Джони Деп и Жюлиет Бинош) и “Петте четвъртини на портокала”, прочетох “Къпиново вино”, която ставаше, а след като прочетох “Крайбрежие”, реших, че не бих си губила повече времето с огризките от първите книги, забъркани в нов омлет, изпържен с многократно използвана мазнина. Така дори не се изкуших да погледна следващите четири книги.

Онзи ден, обаче, купих “Бонбонени обувки” ( The Lollipop Shoes). Дали защото нямах високи очаквания, безпроблемно преглътнах какаото на прах, с което Виан поръсва сладкишите. Сладникава е като роман на Мейв Бинчи, и ми хареса точно колкото и двата Бинчи романа, които съм чела.

Няма да се хареса на литературните сноби, но на мен ми дойде много добре. Даже си купих какао, реших да намеря най-после време да се науча да гледам на артурово таро, и, макар че съм майка, да преодолея страховете си, за да яхна вятъра на промяната.

Харесвам вещиците – Вещиците от Истуик, Мортиша, Мери Попинз, Power Puff Girls, и т. н. А ти? Кои са любимите ти вещици?

P.S. За тези, които не са разбрали, това е продължение на “Шоколад” – 4 години по-късно Виан върти сладкарничка в … Монмартр, Невенче.

Над 500 страници само за 12. 90!

Не четох какво пиша на гърба на книгата. Не чети и ти! Иначе ще развалиш магията.

коментари: в истинския блог 

Трудно и тъжно е да се налага да криеш и лъжеш, за да оцелееш или за да не бъдеш отлъчен. Още по-трудно и тъжно е, когато се криеш от себе си, без дори да се познаваш. Докато в първия случай го правиш понеже обичаш живота, във втория случай ненавистта ти към живота расте. Борбата със себе си е уморителна и напразна. Всъщност … не съвсем – в нея разсейваш една след друга илюзии и надежди и опознаваш истинското си аз.

Ако не събереш кураж да се приемеш и обикнеш, да се освободиш от вината и тъгата, че не си като другите, ще нараниш точно тези, за които те е грижа. Болката им ще идва от незнанието. Трудно и тъжно е да кажеш истината, но ако го направиш по-рано, освобождаваш повече време, в което можеш да дишаш спокойно.

“Най-смирено Ви моля да ми простите не за това, че Ви напуснах, а че твърде дълго останах с Вас.” – така завършва книгата на Маргьорит Юрсенар, която ме вдъхнови да споделя с вас кратката история на моя брак. “Алексий или трактат за напразната борба” е писмото на Алексий до бившата му съпруга. Годината е 1928, така че не е възможно да назовеш буквално нещата, които признаваш. Утешителното е, че ще те разберат, което е по-рядко дори от готовността да простиш всичко.

Надявам се уважаемата публика да ми прости за непохватната буквалност на следващите думи:

Книгата е разказ за гей, който живее в среда, в която е невъзможно да признаеш пред близките си, а освен това изкарва хляба си с музика.

Макар че съдбата на хомосексуалните хора е важна тема за мен, смятам че романът може да се разглежда в по-широк контекст, както направих в началото. Позволих си да конкретизирам с цел да помогна на някоя измъчена млада душа, която се тъжно и напразно се бори с хомосексуалното си тяло. Надявам се да се приеме и обикне.

коментари: в истинския блог

Ако обичаш “Разкази под манастирската лоза” на Елин Пелин, разказите на Йовков, неписания епос за Крали Марко, излъчването на Николай Райнов, злокобните български поверия, ще ти харесат източните новели на Маргьорит Юрсенар.

Те са събрани в една малка книжчица, която можеш да глътнеш набързо за час и нещо. Тя е събрала даоизъм, славянски балади (включително две за Крали Марко), индийски мит, вестникарски истории за самодиви, старинен японски роман и авторова измислица.

Злокобен балканският и славянският фолклор, но митическата му магия не губи силата си над мен (колко юнгианско) – току що се сетих, че в далечната 1989 направих курсова работа за народните вярвания, в която интервюирах хазяйката си, вместо да отида до една от картотекираните от преподавателката баби (мързеше ми да се мотая в тези североизточни зими) – бая зловещо се получи, а аз го доукрасих със собственоръчно изписани илюстрации.

Спомних си и една история, която мой съученик публикувал преди бая години като списвач в един провинциален вестник, след като се върнал от уикенд в една хижа и нямал готов материал – преразказал историята на хижаря, който твърдял, че майка му е самодива и за достоверност прибавил старинна семейна снимка (на собственото си семейство), където отбелязал с кръгче лицето на една жена, както и на бебето в ръцете й – това били самодивата и синът й.

Та за новелите – много красиви и пълни с живот, от който не могат да избягат и най-праведните, ако в тях още има светлинка. Не напразно и Хесе и татко пътуват на изток към Ориента. А преводът е страхотен. Благодаря на покойния Красимир Мирчев, пък LeeAnn може да си го прочете и на френски.

Още от Marguerite Yourcenar.

коментари в истинския блог

60те години в Хайфа, Израел. Нацистките военнопленници, заловени от Мосад, трябва да пишат мемоарите си преди да се визправят пред съда. Те не си дават много зор и спят спокойно до деня на екзекуциите си. С едно изключение – Хауърд Кембъл, американски шпионин, когото целият свят смята за нацист.

Би ли станал герой, ако предварително знаеш, че освен опасността от врага, ще очакваш сигурна липса на загриженост от страна на своите?
Какво би те накарало да продължаваш да живееш ако си изгубил това което си смятал за смисъл на живота си?

Когато дойде денят, как разбираш дали любовта от предната нощ е била истинска?

Как е възможно да прекараш детството си в концлагер и да простиш на нацист?

Към края на филма за 2-3 секунди мярнах самия Вонегът, автор на книгата.

Ако някой иска текста на английски, мога да го предоставя с любезното съдействие на Лъчо.

коментарите: в истинския блог 

ако Хитлер се беше сдобил с Бомбата преди съюзниците. На Случайността ли да благодаря, че ми се размина? Няма да ти досаждам с разсъждения, които биха послужили за илюстрация на теорията за Ефекта на пеперудата, а Хитлер е само второстепенен герой, който се мярка 2-3 пъти за по 2-3 секунди. Ще ти спестя разсъжденията си за приликите между България сега и Германия в очакване на Хитлер, както и въпроса защо Волен се облича като агент на Гестапо.

Простичко ще докладвам, че прочетох “В търсене на Клингсор” от Хорхе Волпи, за когото Маркес казва “единственият писател, който е по-добър от мен”. Феновете на “Гьодел, Ешер, Бах” да внимават. GEB не е просто книгата, която Вени беше така любезна да сподели с мен, а книгата, която вдъхновява Волпи да напише своята.

Действието се развива основно малко преди войната до малко след войната (втората). Малко в Принстън и повече в Германия. Почти всички герои са мъже – ако не са учени (Айнщайн, фон Нойман, Гьодел, Шрьодингер, Хайзенберг, Нилс Бор и т.н.), значи са фашисти. Някои са и двете. Споко. Има и жени. Повечето са съблечени. Появяват се по двойки, за да образуват тройки с мъже. А тройките биват различни. Освен секс, има и любов, брак и т.н.

Има доста физика и математика, но не ти са нужни никакви спомени от училище. Всичко се разбра и няма цифри и формули. Но пък има опит за преврат и покушение срещу Хитлер. Тъй като има доста немски неща, няма как да ти липсва митичност, така че за моя радост, се появява митът за Парсифал (немски вариант на историята за Краля на рибарите).

Книгата ще хареса на тези, които обичат да задават въпроси като “Дали е по-добре двете жени в любовен триъгълник да се обичат или мразят?”, “Дали е нужно да създадеш атомна бомба в името на мира?”, “Дали да направиш избор или да се опиташ да имаш всичко?”, “Как да разбереш дали да се довериш?”, “Доколко математическите модели са полезни, когато вземаш решения в полето на човешките взаимоотношения?”.

Точно като в бестселър от рода на “Шифъра на Леонардо” (“Кодът на да Винчи” за живеещите извън БГ), ще научиш много неща, но за разлика от този тип книги, наученото няма да е чак толкова пикантно като интимния живот на Исус. Нещата са научни теории и тяхното въздействие върху науката, философията и начина на мислене като цяло, как фашизмът е разделил науката на “арийска” и “еврейска” и пр.

Екшънът  е плавен и се случва повече в умовете, отколкото в навън. Шерлок Холмс няма нужда от лупа, защото уликите са в собствената му глава.

Чете се доста леко и приятно, което би могло да накара някои интелектуални сноби да кажат, че книгата не е нещо повече от поредния дан браунски бестселър. Интелектуалците следва да потърсят мненията на авторитети, за да вземат решение, ако не вярват на преписания от корицата цитат на Маркес.

 Jorge Volpi, EN BUSCA DE KLINGSOR

коментарите в истинския блог 

Не знам какво точно значи да си нормален. Според повечето хора наоколо и в “Познание за жена” на Амос Оз, това е да прекарваш повече време сред хора, отколкото сам, повече да вземаш, отколкото да даваш, да си непрекъснато ангажиран с нещо, за да не започнеш да търсиш отговори на духовни въпроси (“да започнеш да ходиш в синагогата”).

Когато години наред си бил нащрек, защото непрекъснато трябва да се грижиш, да го правиш отлично, защото от теб зависи в голяма степен съдбата на други хора, идва време, в което имаш нужда да се оттеглиш.

Ако успееш да се измъкнеш от вечно вменявания ти от света дълг, да оставиш света да се върти без теб, дори ако това означава някой да умре, имаш време да настроиш антените си, за да уловиш това, което Айнщайн нарича “мислите на Бог”.

Светът няма да се откаже от опитите си да иска, да ти внушава усеща не за вина и дълг. Ако му простиш за това а дори и за опитите да те унижи, притисне, накара да бързаш и пр., ако си позволиш поне от време на време да спираш да анализираш, може да уловиш мига на прозрение.

Докато го чакаш, ще започнат да те спохождат и мигове на радост. Тя идва оттам, откъдето не си очаквал.

Така прочетох “Познание за жена” ( To know a woman) на Амос. Гласът му в нея звучи различно от предишната книга. Героят е току-що овдовял и пенсионирал се по свое желание 47 годишен агент от “Мосад”, който живее с дъщеря си, майка си и тъща си.

коментарите тук