От години съм сигурна, че по-добрият начин да образоваш детето си не е да го пращаш на училище И да плащаш за частни уроци, а да го освободиш от задължението да си губи времето в училище и да подкрепяш развитието на неговата индивидуалност като му предоставиш адекватни учители, книги, преживявания и го оставиш да диша.
Защо не правя това което проповядвам, след като съм наблюдавала отблизо разликите на единия и другия начин неведнъж? Защото системата ще ми отмъсти. Докато в училище децата минават, и дори получават отлични оценки за плитки и спорадични знания, частните ученици се подлагат на изпити, които обхващат целия материал. Не това е проблемът, обаче; не че е лошо детето ти наистина да знае. Проблемът е, че го мерят с друг аршин – много по-строг, така че шансовете да получи по-ниски оценки от нищо не знаещи връстници е голям, а тези оценки са важни за университетите.
Защо учителите третират така по-амбициозни ученици, които очевидно знаят и могат повече? Защото тези ученици са опровержение на добрата стара образователна система. Те крещят в лицето на училището “Ние се справяме много по-добре без теб.” И става болезнено очевидно, че работещите в училище и системата като цяло са неадекватни.
Когато бях студентка, ходих за малко на лекции и упражнения – първият семестър редовно. После вече не издържах там и се появявах само ако знам, че ще загазя заради отсъствия. Най-накрая подадох молба за преминаване на индивидуален план, така че ходех само на изпити и понякога на лекции – само ако съм сигурна, че си струва, т.е. изключително рядко. Доста често се случваше да ми пишат по-малко отколкото заслужавам точно заради “наглостта” да не посещавам лекции, а да чета книги. Случвало се е за мен да се промени регламента – да ме препитат на целия конспект (вместо на 2 въпроса) и въпреки че знам всичко да ме скъсат или пък да ме изпитват неколкократно писмено и устно, при положение, че за колегите ми изпитът е представлявал лежерна защита на курсова работа в групова дискусия, до която аз не съм допусната. И ако бях посветила време и мисъл да изследвам съвсем сама въпрос, за който никой наоколо не се беше замислял, то колегите ми бяха преписали откровено от учебниците, писани от въпросния преподавател. А този преподавател беше шеф на катедра към момента (т.е. човекът подписал молбата ми за преминаване на индивидуален план) и откровено и ядно ми обясни, че ако всички били като мен, нямало да остане университет, че да, всичко, което съм била казала и написала било вярно, но отношението ми било неправилно. След няколко месечни мъки и три изпитвания (за които така и никога не ми предоставиха конспект на предмет, чиито лекции не бях посещавала, т.е. трябваше сама да се досещам какво е включвал курсът) и горната обосновка получих тройка. А всички знаеха, че бях най-добрата в курса, високо над средното ниво.
Ето защо мога да си представя какво е да си участник в Мюзик Айдъл, където месеци наред нямаш право да развиваш и показваш същността си, а да скачаш като дресирана маймуна и да се обличаш и гримираш като послушна овца по начин, по който не се понасяш, да направляват всяка извивка на гласа ти, да ти говорят глупости, да ти тропат с крак и да ти крещят, че трябва да ги уважаваш. Оф.
Да, има сценични изкуства, които изискват желязна дисциплина и синхрон за продължителни периоди от време – като симфоничната музика, танцът в големи групи, но има и такива, в които красотата идва от неповторимата индивидуалност. Мисля си за Led Zeppelin, AC/DC, Ерик Клептън, Джанис Джоплин, Джими Хендрикс, и съм сигурна, че не са работили с такива екипи от стилисти, вокални педагози, ментори, журита и пр, които непрекъснато да ги тормозят като конски мухи. Убедена съм, че са имали доста въздух да правят повечето неща така както искат.
Аз не бих издържала повече от седмица в Мюзик Айдъл, ако през цялото време, за да не ме нарочат за черна овца, трябва да внимавам за всяко движение и дума и да демонстрирам преклонение пред всички идеи, практики и личности … освен ако нямам доста голяма и важна награда накрая – класиране, ценен опит или и двете.
А каква е наградата на Мюзик Айдъл? Няма да ме научи на нещо ново за човешките взаимоотношения или музикалния бизнес. Ако се класирам, ще ме промотират тук-там по задължение и ще блесна ослепително като Невена Цонева. Ех, за това момиче чух наскоро и съм я гледала само веднъж в някакъв откъс по телевизията. Ако беше чак такава звезда, досега щях да съм разбрала – така както знам за това момиченце или за мъртвия терорист Ахмед.
Ето защо, мили деца, вашият идол Иван не само че не губи нищо като напуска Мюзик Айдъл, ами печели – цели два месеца, в които може да се разхожда в парка, да се вижда с гаджето си, да пее по барове и да се люлее на люлки.
Вече е достатъчно известен, така че ако някой реши да му предложи ангажимент, знае къде да го намери. Не очаквам да се изтрепят да го канят в ТВ предавания и да му вземат интервюта като на Валентина Хасан. Далеч няма да стигне нейната звездна международна слава. Едва ли български продуцент ще му предложи да запише нещо. Иван вероятно ще пее по клубове – тук или навън – като Уикеда, като Жоро Матев и всички останали, които мога да слушам често с удоволствие и тръпка, всички, в чиято музика има душа, и точно затова не става масова днес. За да слушаш такава музика, ще трябва да си вдигнеш задника и да я слушаш на живо, както ти се налага да пообиколиш магазините, за да купиш свястно сирене. Няма да я сваляш безплатно от Арена и Замунда. Ще ти струва някой и друг лев. И музикантите ще вземат някой и друг лев и ще са щастливи да правят това, което обичат.
Поуката за теб? Не увесвай нос. Ти си НАЙ-ГОЛЕМИЯ!
Ако те кефя, гласувай за мен.
Коментарите тук.
