полетът на костенурката

Покрай любимите оплаквания на Анастас за изчезването на разнообразието по принцип и на езиковото в частност, преди няколко дни се замислих как е станало така, че в света са се появили хиляди различни езици. Предвид общата човешка природа, би било логично езиците по-скоро да си приличат, тъй като са създадени от същества от един биологичен вид. Дали гълъбите в Америка гукат различно от тези във Франция? Дали гълъби, израснали в отделни популации биха се разбрали ако се срещнат?

Знаем, че митовете от различни места си приличат, благодарение на архетипите, които са част от човешката психика. По същия начин, изглежда естествено да се раждаме с някакви езикови архетипи, а това, на свой ред, би означавало, че под езиковите различия има сходства, някаква обща матрица – не само за езиците-роднини, но и за всички. Ето защо изпитах удовлетворение, когато прочетох (в “Езиковият инстинкт”), че твърденията, че хопи нямат понятие за време и че ескимосите имат няколкостотин думи за сняг са митове.

Според тази книга, ние сме генетично предопределени да боравим с езици; езикът не е културно построение, изобретено на едно място и разпространило се по света, а универсално “биологично” явление. Всеки от нас носи способността не просто да учи, а да създава езици. Току що прочетох за сравнително наскоро родени езици – от говорещи и от неми хора. Интригуващото е, че за да се роди нов език са нужни деца, а не възрастни. Това ме кара все повече да се замислям по педагогически въпроси, но за педагогиката ще пиша по-късно. Ако нямате търпение, вижте блога на Царевна.

В последните години в нашия език навлезна думата “визуално”, хората се впуснаха да изучават езика на тялото, в съветите за кандидатстване за работа се отделя специално място за дрескода, а дизайнът заема едно от почетните места в битието ни. Като почитателка на Фън Шуй съм съгласна, че материалните обекти, с формите и разположението си в пространството влияят върху умовете ни, а оттам и върху благополучието ни; като почитателка на Йога се радвам на възвръщащата се гъвкавост на тялото си; изпитвам наслада от съзерцанието на творенията на природата и изкуството; като безсрамен лаик рисувам, свиря, пея, вая и танцувам; като още по-безсрамен лаик се ровя в тайните на физиката, биологията и пр. науки. Истината, обаче е, че всъщност живея най-вече в главата си и имам най-вече езика за средство за комуникация с живи и мъртви и за манипулация на околната среда. Освен това притежавам незаслужена магистърска степен по филология и формално си вадя хляба с преподаване на език, а най-често практикуваното ми хоби е писането.

В началото на учителската си кариера, за щастие, усетих, че начините, по които са ми преподавали език са смущаващи и че не искам да преподавам по този начин. В университета изучавахме тайните на езика по странно фрагментарен начин, който не успявах да свържа в една картина, поради което изгубих интерес към теорията. До днес връзката ми с езика е инстинктивна любов и непресъхващо желание да внушавам на хората, че всеки човек притежава вродена способност да научи какъвто и да е език и да им помагам да учат езици естествено, лесно и приятно.

През близо осемнайсетте години, в които преподавам английски, съм се опирала на инстинктите си и на собствените си размишления, откривала съм топлата вода. Мисля, че е крайно време да се върна към теорията и да стъпя на раменете на гиганти – не толкова за да извлека конкретни изолирани похвати, а за да си изградя модел, който да ми служи за гръбнак на постоянните импровизации.

Започвам с “Езиковият инстинкт” – книга, която от миналата година отлежава в шкафа, а от няколко дни тихичко ме вика.

Мишо някога е обожавал да чете, но изучаването на литература в училище го е оставило фрустриран и отвратен дотам, че да започне да избягва четенето на художествена литература. Разговорът ни за смисъла от изучаването на литература продължи две години и се разпростря на десетки страници в неговите тетрадки за домашна и ме изпълни с омерзение от начина по който се учи литература в България, въпреки че когато бях ученичка, методът беше същият, но аз бях О.К. поради наклонността си към анализиране изобщо и любопитството си към начина по който анализират другите. Освен това, когато започнахме да анализираме литературата в училище, вече имах доста повече читателски стаж от средностатистическите деца (започнах да чета на 3.5) и любовта ми към книгите нямаше как да бъде разколебана от училището, на което обръщах минимално внимание. Някак бях усвоила и медитативното умение да се включвам в играта без да разсъждавам за смисъла й.

Училището, обаче, не е създадено за децата-изключения, които могат да го преживят без да им останат грозни белези. То следва да се съобрази с повечето деца, които се научават да четат на 7.5, а вкъщи може и да нямат книги. Училището следва да направи за тях това, което за мен направиха родителите ми, бабите и дядовците ми – да вдъхне любов към знанието, а не отвращение. Влюбените в знанието могат да научат всичко, точно както истински влюбените обожават да правят с любимия неща, които би им било досадно да правят с други. Едва когато се влюбиш в литературата, имаш шансове да се научиш да я анализираш.

Българският подход към изучаването на литература е чисто академичен от самото начало, което го прави осакатен и осакатяващ.

Академиците вярват, че Хамлет е измислица, че съществуват само Шекспировите думи, следователно може да се говори само за тях, но не и за Хамлет. Пука му на един седмокласник за художествените средства в разказа “Ангелинка”, но е почти сигурно, че вече се е влюбвал, по-вероятно безнадеждно и отдалече. Не е ли по-смислено да размишлява, разговаря и пише за влюбеното момче, отколкото за думите на Елин Пелин?

Академиците вярват, че не съществува останалият свят на Хамлет, че останалото е мълчание. Те не се интересуват от личността на Хамлет, а от средствата, чрез които Шекспир въздейства емоционално на читателя. Сякаш Шекспир е разсъждавал аналитично през понятията на литературоведската терминология докато е писал Хамлет и е обмислял хладнокръвно бъдещия ефект на всяка дума и запетайка, бидейки сигурен, че пиесите му ще се поемат от еднородна маса хора, които са програмирани да откликват еднакво на емоционални стимули. Ето откъде идват любимите на децата ни изводи, които следва да запаметят за да изкарат шестица, например, въздействието, което предизиква у читателя честото повторение на звука “р” в третата строфа на поемата Х.

Ехооо, всеки нормален човек се интересува от човеци, а не от буквата “р”. Ето защо в училище би било много по-полезно и завладяващо учениците да се съсредоточат върху героите и техните характери и съдби. Човеците се сравняват и идентифицират с хора, а не с буквата “р”. Докато го правят в училище, те се научават да четат, говорят и пишат, но още по-важно да осмислят себе си и останалите човеци. Така растат по-мъдри и добри хора. Този подход се нарича “критицизъм” и се схваща като твърде профански в съвременните академични среди. И все пак, в други страни той не е изхвърлен от училище и там освен че децата “наивно” вярват в героите, имат право на индивидуален емоционален отклик. Там не е нужно да прочетат литературни анализи за 7 клас, за да научат как трябва да се чувстват когато четат “Ангелинка”. Няма нужда и да изследват епохата в която е творил авторът, защото влюбени плахи момчета е имало и ще има вечно.

Енея е първокурсничка в СУ, учи журналистика. Наскоро сподели, че иска да учи в чужбина, защото тук никой не взема образованието насериозно. Тя търси сайт, в който да е събрана много информация за образователни възможности в различни страни, за да може по-бързо да се ориентира и избере университети в които да кандидатства.

Това несъмнено е полезно, но не е единственото, нито първото което бих направила за да избера университет. Бих започнала от себе си. Бих се запитала за какво ми е да уча в университет.

За повечето хора които познавам, този въпрос е излишен, а очевидният отговор е, че в университет се ходи заради знания, умения и диплома (не всеки ще се сети непременно за първите две), които да ти осигурят работа, т.е. университетът е място, в което научаваш “занаят”. Повечето хора не очакват нищо друго освен кариерна подготовка и диплома. Ако бях Енея, щях да искам (и) други неща, но засега няма да говоря за тях.

Ако избираш университетско образование като професионална подготовка, вероятно очакваш университетът да е доста наясно с актуалните изисквания на пазара на труда и да реагира бързо и гъвкаво на промените в него. Днес това е много важно, защото светът се променя много бързо благодарение на непрекъснатите открития и изобретения, които бързо стават част от живота (и работата, ако я броиш за нещо отделно от живота), превръщат се в стандарт, с който се налага своевременно да се съобразиш … за да изоставиш като се появи нещо ново, а то не забравя да се появи. Промените идват и по други причини – демографски, екологични и пр.

Да си представим университет който се променя бързо, за да те изстреля на пазара на труда адекватно подготвен. Започваш работа скоро след това, но … браншът ти се променя ( а нищо чудно и да започне да изчезва полекичка като Чешърския котарак). Какво ще правиш? Ще се върнеш ли отново в университета за да се подготвиш за актуалното? Доведена до логическия си завършек, тази идея предполага никога да не излизаш от университета, иначе ще си като това, което казват моите съграждани за техниката “В момента в който я купиш, и вече е остаряла.”

Повечето хора, обаче, не прекарват живота си в университета, а част от тях се справят професионално в променящия се свят. Ако поне трийсет години след дипломирането си успяват благодарение на самообразование, за какво са им били няколкото студентски години в младостта? Дали е само заради дипломата – билет към кариерния Дисниленд? Знам, че за много хора е вярно, но знам и че за много хора не е. Вярно е, че в зависимост от специалността, някои от знанията ни остаряват и се превръщат в непотребен отпадък, но на някои хора им се случва да им остане нещичко. Точно заради него, те са готови да правят дарения на своя университет години наред – от благодарност.

Какво е това нещо? Истинското образовани. Някои го дефинират като “Това което ти остане в главата, след като забравиш фактите.” Струва си да уловим този фантом, но ще го оставим на мира засега.

Нека поговорим за хартийките – билетите за голямото шоу – дипломите. Знаем, че днес много хора се занимават успешно с неща, за които нямат диплома. Знаем и че за някои прилични работни места или стартиране на собствен бизнес не се изисква диплома. За някои, обаче, се изисква, и го намираме за справедливо, понеже повечето от нас не биха искали да ги оперира хирург без диплома. Някои работодатели държат да имаш диплома от престижен университет без значение по каква специалност. Според тях, тази диплома показва, че си добре образован. Хм. Май отново стигнахме до фантома.

Да помислим на първо време за професиите, за чието практикуване не е задължително да притежаваш диплома. Щом съществуват такива професии, значи хората някак се подготвят за тях. Въпросът е как. Това предполага и въпроса дали е по-добре да се готвим за избраната професия в университет или извън него. Какви са основанията за съществуване на университет, без чиито дипломи можем да минем? Какво толкова важно може да ни предложи? Може ли? Моят отговор е, че който го може го може, а който не го може, не го може. Който го може, има сериозни основания за съществуване.

Искам да напомня за понятието non-degree student, т.е. студент който не учи за да придобие диплома. Какво търси той в университета?

Освен това, днес се роят онлайн програми, много от които водят до легитимни дипломи, някои от които от известни университети. Някои ги избират защото не могат да си позволят да учат като редовни студенти. Други могат да си го позволят, но смятат че не им е нужно. Чуват се гласове, че университетите като материално съществуващо място имат все по-малко оправдания за съществуването си (напр. лаборатории, които са твърде скъпи за да бъдат притежание на частни лица и пр.) Други, обаче, им отвръщат, че не това е най-важното, че дори за студенти, които не се нуждаят от нищо повече от книги, тетрадки и писалки, е важно да пребивават физически на кампуса. И някои всъщност плащат $ 50, 000 на година за това. Какви са техните основания?

Надявам се Енея да не остане разочарована. Бързам да я успокоя, че това няма да е последният текст по темата, затова смятам за напълно достатъчно, че отговорих на един въпрос – откъде бих започнала ако смятах да кандидатствам в университет. В останалата част по-скоро задавах въпроси. Ако бях Енея, бих размишлявала над всеки абзац, бих се опитала да отговоря на всички зададени вупроси, бих записвала всички пораждащи се въпроси, бих се опитала да им отговоря, и бих после ги задала на тези, от които очаквам помощ.

Хайде, Енея! Ти си на ход.

Ако намираш текстът за полезен, гласувай за блога, за да стигне до повече хора.

Не зависимо дали работиш с ръцете или с ума си, дали си служител или самонает, когато работиш дълги часове на ден, нямаш време и сили да се замислиш за ставащото по-далеч от работното ти място, дома ти и кафето/кръчмата, в които се отбиваш.

Не знам как някога хора като Джек Лондон са намирали сили да четат, мислят и пишат, докато в същото време вадят с пот и кръв хляба си. Докато аз се опитвах да го правя при 10-12 часов работен ден допреди няколко месеца, трябваше да ставам в 5, после в 4.30.

Човек свиква, но отвиква да се радва на живота. Започва да става твърде прагматичн и суров и да съди всяка “фриволност”. Личи си не само по блога му.

А хората имат нужда да се радват на живота. Ето защо предпочитат в свободното си време да се забавляват, а най-евтиното забавление за повечето хора е телевизията.

Социализмът отгледа поколения хора, на които не им се налагаше да се грижат сами за себе си. Не им се налагаше да вадят хляба си с кървав труд, затова и израстнаха трогателно невежи по отношение на парите – техния произход и поведение. Какво им пречеше да развиват ума си в предостатъчното свободно време?

Работата на повечето от тях не предполагаше творчество, защото всички процеси се планираха на едро, отвисоко, и един разработен проект се внедряваше в цялата страна. Когато работата ти е скучна, и когато нямаш опцията да промениш процес който ти се вижда, меко казано, неефективен, развиваш циничност или леност на ума, или и двете. Или ти писва от безсмисленост и емигрираш.

И все пак, повечето хора остават. Повечето навикват с безсмислието, леността, цинизма. След работа включват телевизора. Нямат нищо смислено за казване на децата си.

И сега е така, но има разлика между детството в соца и детството сега. Тогава държавата настояваше да възпитава децата в идеали и да ги занимава с интересни неща след училище – едно за да не създават проблеми докато бездействат, друго – за да ги индоктринира.

Така че, повечето родители си останаха същите – работа, телевизия; някои станаха дори по-лоши, защото животът ги притисна, а те не знаят как да се справят сами, така че успяха да внушат собствените си уплаха, безпомощност и цинизъм на децата си.

Основната промяна за децата дойде от три места: от училище, от медиите, от организираните извънкласни занимания (или по-скоро липсата на такива).

Училище

От основно място за индоктриниране, училището се люшна в другата крайност – новата политическа коректност повелява да не се говори за нищо, което би могло да намирисва на политика. Спомням си, че в началото на 90те, един твърде образован и одухотворен човек преподаваше английски в една гимназия, защото съвестта му не позволяваше да изостави учениците си там, след като вече беше получил асистентско място в университет. Един ден родителите възроптаха срещу него, защото си позволил да обясни значението на думата “ксенофобия”. Обвиниха го в политическа пропаганда. Човекът беше потресен, но довърши учебната година заради децата. Предполагам, че повече никога не е преподавал в училище. Ето как училището смело отряза всякакви мисли за ставащото извън класната стая.

Освен това, училището стана доста скучно и безсмислено място, с изнервени, озверени, безпомощни и цинични учители – също като родителите у дома.

На никого не му беше до децата, и, както наскоро прочетох в един коментар, новите поколения израстнаха като плевели – нежелани, на които никой не възлага надежди.

Извънкласните дейности

Много от тях изчезнаха. Тези които останаха, не се надпреварват да привличат нови питомци, защото няма смисъл да претоварват малкото ниско-платени и демотивирани ръководители.

Тогава се повявиха някои частни алтернативи, но много от тях са или финансово-недостъпни или не кой знае колко качествени, понеже наетите служители не са кой знае колко добре платени отколкото учителите. Много от тях всъщност са действащи учители, които се опитват да свързват двата края.

А когато се налага да гледаш на децата като на 5 допълнителни лева към седмичните доходи е много жалко.

В по-малките населени места извънкласни дейности няма. Не че там са били кой знае колко достъпни и през соца, разбира се. Всъщност в някои от оцеляващите села, децата са заети да отглеждат тютюн.

Много родители, пък, дори не знаят за съществуването на някои извънкласни дейности, понеже непрекъснато се повтаря, че не са останали такива.

Разбира се, децата имаха своите баби, както и безработни родители, но това не означава, че някой им обръщаше внимание. Телевизията стана целодневна, а после денонощна. Бабите и майките бяха заети да гледат по няколко сапунени сериала на ден, в добавка към “Искрено и лично”, “На кафе” с Гала и т.н. Може да се уверите в това ако прегледате списъците с имената на учениците в начален и прогимназиален курс – много от имената са на герои от сериали.

Телевизията

Тя се погрижи за децата. В домовете се появиха по няколко телевизора, така че родители и деца нямаше нужда да пребивават дори и физически в една и съща стая.

Познавам деца, които израстнаха с Cartoon Network в комбинация с Планета – деца на приятели, съседи и роднини.

Те четат трудно, защото са свикнали информацията да влиза без усилия от тяхна страна в умовете им под формата на звуци и картинки.

Те не могат да се съсредоточат за повече от 5-10 минути, защото са свикнали стимулите да се сменят бързо – като музикални клипове или анимационни филми, в които има много и резки движения и отчетливи звуци.

Спокойствието на класната стая ги приспива – няма достатъчно движение и звуци. Ето защо си ги създават сами.

Те са твърде цинични от малки, защото моделът им за семейни и пр. социални взаимоотношения е зает от сапунените опери, в които всеки се чуди как да прецака всички останали.

Телевизията ги научи какво е яко – нещата, които се рекламират и продават, силиконовите момичета и безсловесните мъже с бицепси и големи коли.

В редките случаи, в които общуват с родителите си, тези деца получават посланието колко са жалки и как няма бъдеще за добрите и образованите. И все пак, родителите искат да направят нещо значимо за децата си. Затова теглят заем или отделят от залъка си, за да ги заведат в магазина ( тези дни отвориха няколко нови магазина за дрехи в Хасково; майки с дъщери пристъпват с благоговение, като в Лувъра или в храм) – да им купят модерен GSM (“Да не се комплексират” ми обясни една позната с доста по-ниски доходи от моите, но затова пък с доста по-скъп телефон), дрешка, а за фризьор, козметик, залепена коса, силикон, маникюр – това са услуги от първа необходимост за подрастващите. Не мога да си спомня естествения цвят на косата на племенницата ми, която току що завърши четвърти клас.

Всъщност, в началото исках да напиша само това, че когато човек е твърде зает да изкарва пари, той се затваря в много малък свят. В това време, в големия свят големите хора с големите пари предопределят живота му. (Не, не става въпрос за конспирация. Не е луд тоя, който яде баницата. Когато ти не мислиш, някой друг ще трябва да помисли вместо теб. Защо да не изкара пари от това?)

Същият ефект се постига и ако човек е твърде зает да се забавлява по определените от бизнеса начини. Това е Прекрасният нов свят на Хъксли, конвергенцията на Сахаров с хастара навън.

Ако смяташ, че си струва този текст да стигне до повече хора, гласувай за блога.

“Татко има две висши образования, но получава 350 лева.” е солиден аргумент на 17 годишно момче, което се опитва да ме убеди, че образованието не може да ти помогне да изкарваш пари. “По-добре е да отидеш в чужбина и да бачкаш. Един барман в Холандия взема 400 долара или каквото е там на ден, плюс бакшиши.”

“Ако си образован, можеш да изкарваш вместо 3500 вместо 350. Познавам хора, които изкарват толкова в България.”, се опитвам да вмъкна.

“Я виж тая кола. Мислиш ли, че с 3 хиляди на месец може да се купи? Какво ще ти помогне образованието? Трябва да имаш нещо в главата, не образование.”

“ Най-добре е да си отвориш магазин. Може да е нещо мъничко. Даже гаражче. Така се правят пари.”

“Съучениците ми знаят, че ако учат и после завършат някакъв университет, пак няма да могат да си намерят работа. За какво им е да учат?”

“ И това момче като се върна от Холандия първо си купи кола, каквато баща ми никога няма да си купи с 350.”

“Казват, че пазарували от Долче и Габана и не знам си какво, а всъщност пазаруват от Китай. То всеки може да хвърли 20 хиляди и да се прави на гъзар.”

“Ти можеш ли?” питам аз.

“Никакъв проблем. Човек може да вземе кредит. После ако иска може да го изплаща 50 години.”

Ето такива неща си говорихме с учениците ми вчера след курса. Това са деца от т.нар. елитни гимназии в региона и би трябвало да са сред най-добрите и най-амбициозните, понеже уж се готвят за TOEFL и SAT. Притеснява ме следното:

1. Младите хора не откриват никаква връзка между образованието (без значение дали формално или неформално) и изкарването на пари. Не казвам, че образованието гарантира икономически просперитет, но мисля, че в днешно време го предпоставя в голяма степен.
2. Когато говорят за работа в чужбина, никога не им идва на ум, че е възможно там да вършат интелектуален труд.
3. Не вярват в съществуването на добре платен такъв в България.
4. Липсва им предприемачески дух като цяло, а на тези, които не липсва, липсва въображение и елементарна идея за пазарните механизми.

Още по-притеснително е, че тези нагласи вероятно ще доведат до сбъдващи се пророчества:

<!–[if !supportLists]–>1. <!–[endif]–>Ако всички отварят малки магазинчета и козметични салони, пазарът на интелектуалния труд ще се свие. Тогава със сигурност би било все едно колко си образован ако съществуващите бизнеси се занимават предимно с търговия на много дребно и елементарни услуги. В такъв случай на тези, които смятат да вадят хляб с ума си, им остава или да продават труда си само извън страната (без, разбира се, да се налага непременно да излизат физически оттук). Колко ще останат физически в България и кой ще посреща техните нужди? Откъде ще се вземе адекватно обслужване ако повечето млади хора смятат, че не е нужно да употребяват ума си на работното място? Тези, които предоставят качествени услуги за образовани клиенти, ще могат ли да оцеляват обслужвайки толкова малък пазар или ще се наложи да отварят и ширпотреба?

<!–[if !supportLists]–>2. <!–[endif]–>Когато магазинчетата и салончетата станат прекалено много … колко от тях ще оцелеят? Докога публичната сфера ще успява да осигурява солидна част от заетостта? Докогато има пари да плаща заплати. Боя се, че ако не влизат отвън, по някое време ще свършат.

<!–[if !supportLists]–>3. <!–[endif]–>Ако всички живеем на кредит (не за да инвестираме, а за да консумираме), докога ще продължават да ни дават кредит? Може скоро да спрат.

<!–[if !supportLists]–>4. <!–[endif]–>Ако не произвеждаме експортни стоки и услуги, откъде ще идват свежи пари? Само от гурбетчиите ли? А ако гурбетчиите ни са необразовани, доколко ще могат да се конкурират с работната ръка от Азия и Южна Америка?

Ти лично, как ще продължиш да си изкарваш хляба в подобна ситуация? Обясняваш ли на децата си, че и да учат никога няма да си намерят свестна работа? Мислиш ли, че нещата, за които говоря биха могли да се отразят по някакъв начин на битието ти? Дали ме гони параноя?

Припомням, че преди около година стартирах един блог за успеха, който би могъл да се обогати благодарение на теб. Всичко започна с текста за златната среда, която скапва златната младеж. После призовах четящите тук да разкажат истории и да станат герои а децата. Ето призивите 1 и 2. Можеш да видиш и категорията “Успех”. Ще се радвам на нови текстове.

Tony Buzan обяснява какво е

Доколкото си спомням, познавам метода mindmapping (мисловните карти) от книгата на Тони Бузан (на бг го пишат Бъзън, Бъзан, a на en е Tony Buzan) Използвай интелекта си на изд. Кибеа.

От няколко години насам го препоръчвам на учениците си, но тъй като не настоявам, повечето от тях забравят за него. Жалко, защото би могъл да им помогне да научават лесно и бързо и по-трайно уроците си, без да зубрят безмозъчно.

Пишещите книга, доклад или дипломна работа могат спестят доста време ако построят скелета на работата си под формата на mindmap.

Да правиш mindmap на хартия е приятно – особено ако имаш празно място на пода, големи листове хартия и цветни моливи. И все пак, да го правиш на компютъра си има доста удобства – лесно се редактира, а и можеш да си водиш допълнителни бележки, които да откриваш и свързваш лесно.

Днес потърсих онлайн приложения и се спрях на Mindomo. Не е толкова шик като предлаганото от самия Buzan (ето тук го рекламира и на видео), но за това, с което съм се захванала в момента ме устройва. Харесват ми бележките, които мога да прикрепям навсякъде.

Хубаво е презентации и сайтове да изглеждат като mindmaps, учителите да дават mindmaps вместо сухарските линейни планове с точки и подточки. Така хората винаги имат цялостната картина на нещата, и могат да я развиват органично.

Хубаво е да си представяш образованието си, а и целия си живот като mindmap.

Това е гербът, който си е избрал физикът Нилс Бор, когато е посветен в рицарство. Мотото е Contraria sunt complementa (противоположностите се допълват)

Съжалявам, че не я преснимах или откраднах от библиотеката на читалище “Заря” – така или иначе вече е изчезнала оттам. Четох я преди 20 години. Беше издадена около 1929, дебела около сантиметър. Превод от турски на богомилска книга. Включваше чистата философия на богомилите – Част 1: Космогония, Част 2: Общинария. Всяка глава започваше с “В началото беше мъртва точка.”, а после, както може да се очаква, действаха силите на сътворението и разрушението.

Предполагам че точно за тази философия на богомилите става въпрос в книгата на Емилиян Станев (“Антихрист” или “Легенда за Сибин”, ама май по-скоро в първата), която завършва с разпадането на една богомилска община, когато Богомил решава да оповести новата твърде абстрактна версия на богомилството. Простите вярващи в буквален Бог хора не могат да я разберат и я превеждат буквално като смърт на Бога, след което се отдават на пиянство, разгул и т.н.

Това е нагледен пример за необходимостта Истината да се облича в дрехи, които биха се харесали на различни хора. Ето защо съществуват толкова много религии – за да отговарят на вкусовете на различни хора. Ето защо съществуват и толкова разнообразни светски начини на познание – защото едни имат вкус към науката, а други към хуманитарните области. Нещо като Вавилонска кула.

Това, което обединява всички хора е жаждата да знаят, но не всеки е развил в еснаква степен и по еднакъв начин способността да учи. А повечето хора дори не осъзнават потребността си.

Мисля, че най-същественото което трябва да се знае е универсално. В приказката на Андерсен – всички виждат царя в дрехи; само едно дете го вижда гол. Преподлагам, обаче, че всеки е виждал дрехи по свой вкус.

Всички учения, които претендират да стигат до сърцевината на нещата, казват че за нея е невъзможно да се говори с думи (пръстът който сочи луната не е самата луна), че единственият начин да познаеш истината е чрез директно преживяване. Ето това се нарича мистицизъм. Мистици има не само в християнството, но и в останалите западни учения (кабала в юдеизма, суфизъм в исляма), както и в източните – тантризъм и пр. Мистицизмът е в сърцевината и на … либералното образование.

Ключовият (за мен) текст за либералното образование “Полезността на безполезното” който Swarthmore College доскоро изпращаше на хартия на всички кандидати, заявява, че изкуството не може да бъде преподадено и обяснява, че учителят по пиано не може да ти преподаде как точно трябва да се изсвири една творба. На моменти текстът става твърде “мистериозен” за нашенския вкус като казва, че най-ценното в образованието е срещата на умовете, в която по някакъв начин нещо преминава от ума на уителя в ума на ученика, че не фактите са ценното, което научаваш в колежа, а умението да превключваш на различни модуси на “мислене” (или както казват “да мислиш през различните предмети”).

Това твърде много прилича на начина на обучение, използван в повечето езотерични традиции – директното връзка между учител и ученик. Тук, макар учителят да е по-скоро проводник на съответната традиция / учебна дисциплина, индивидуалната му личност е от голямо значение – не всеки учител е подходящ за всеки ученик – точно както не всеки психотерапевт (и вид терапия) е подходящ за всеки пациент (но това е според широкомислещия Юнг, а не според тесномислещия редукционист Фройд).

В този вид образование учителят не е източник на информация (а и как би могъл да бъде, особено дне, когато имаме Google), а “личен треньор”, “гуру”, “ментор”, който ти помага да се настроиш на определена честота. Образование, което поставя учителя в ролята на авторитетен източник на информация наричахме “килийно” (може да видиш типичния му представител в лицето на учителя Икабод Крейн в “Легендата за Слийпи Холоу”).

И понеже съществуват твърде много честоти, либералният колеж предвижда core curriculum (general requirements) – задължава те да избереш курсове от няколко широки области на знанието. А за тези, които не са успели да се научат да превключват на различни честоти, се предлагат книги и обучения като тези на Едуард де Боно за цветните шапки, за които днес работодателите плащат луди пари – ето защо работодателите които искат да си спестят такива разходи, предпочитат да наемат служители с либерално образование.

Да обобщим с ОскарУайлд:

“Нищо което си струва да бъде научено, не може да бъде преподадено.”

Ако смяташ, че си струва тои текст да стигне до повече хора, гласувай за блога.

Съгласна съм, че много работодатели по света експлоатират служителите си. Съгласна съм, че на много места служителите нямат ниаккъв друг избор освен да стачкуват, саботират, воюват. Свалям шапка на тези, които имат куража да го правят, поемайки риска да останат без доходи, че и да загинат.

В същото време, обаче, има много хора, които не са в капан, но се възприемат като че ли са. Те или се обявяват за безпомощни жертви или си служат с риториката на класовата борба, подобно на описаните по-горе. Това е твърде жалко.

Днес повече от всякога образованието играе ключова роля за просперитета на отделните хора, и днес много хора имат достъп до образователни ресурси, но не ги използват.

Всеки средностатистически български ученик може и да ходи в скапано училище, но ако живее в град, със сигурност има достъп до Интернет или поне библиотека. По-голямата част от средностатистическите ученици днес имат достъп до неща, за които дори не бих могла да мечтая през 80те, но докато аз прекарвах следобедите си в читалнята, а вечер не гледах TV, днес голяма част от най-амбициозните ученици не са чели книги до срещата си с мен (в 10-11 клас) и не схващат смисъла на четенето.

Вски от тези ученици теоретично би могъл да създаде модерен бизнес, който да печели без да ескплоатира или пък да стане не толкова лесно заменим експерт. Да, всички тези хора могат да не попаднат в капан, но повечето от тях попадат – наблюдавам го от години. Защо?