полетът на костенурката

“Татко има две висши образования, но получава 350 лева.” е солиден аргумент на 17 годишно момче, което се опитва да ме убеди, че образованието не може да ти помогне да изкарваш пари. “По-добре е да отидеш в чужбина и да бачкаш. Един барман в Холандия взема 400 долара или каквото е там на ден, плюс бакшиши.”

“Ако си образован, можеш да изкарваш вместо 3500 вместо 350. Познавам хора, които изкарват толкова в България.”, се опитвам да вмъкна.

“Я виж тая кола. Мислиш ли, че с 3 хиляди на месец може да се купи? Какво ще ти помогне образованието? Трябва да имаш нещо в главата, не образование.”

“ Най-добре е да си отвориш магазин. Може да е нещо мъничко. Даже гаражче. Така се правят пари.”

“Съучениците ми знаят, че ако учат и после завършат някакъв университет, пак няма да могат да си намерят работа. За какво им е да учат?”

“ И това момче като се върна от Холандия първо си купи кола, каквато баща ми никога няма да си купи с 350.”

“Казват, че пазарували от Долче и Габана и не знам си какво, а всъщност пазаруват от Китай. То всеки може да хвърли 20 хиляди и да се прави на гъзар.”

“Ти можеш ли?” питам аз.

“Никакъв проблем. Човек може да вземе кредит. После ако иска може да го изплаща 50 години.”

Ето такива неща си говорихме с учениците ми вчера след курса. Това са деца от т.нар. елитни гимназии в региона и би трябвало да са сред най-добрите и най-амбициозните, понеже уж се готвят за TOEFL и SAT. Притеснява ме следното:

1. Младите хора не откриват никаква връзка между образованието (без значение дали формално или неформално) и изкарването на пари. Не казвам, че образованието гарантира икономически просперитет, но мисля, че в днешно време го предпоставя в голяма степен.
2. Когато говорят за работа в чужбина, никога не им идва на ум, че е възможно там да вършат интелектуален труд.
3. Не вярват в съществуването на добре платен такъв в България.
4. Липсва им предприемачески дух като цяло, а на тези, които не липсва, липсва въображение и елементарна идея за пазарните механизми.

Още по-притеснително е, че тези нагласи вероятно ще доведат до сбъдващи се пророчества:

<!–[if !supportLists]–>1. <!–[endif]–>Ако всички отварят малки магазинчета и козметични салони, пазарът на интелектуалния труд ще се свие. Тогава със сигурност би било все едно колко си образован ако съществуващите бизнеси се занимават предимно с търговия на много дребно и елементарни услуги. В такъв случай на тези, които смятат да вадят хляб с ума си, им остава или да продават труда си само извън страната (без, разбира се, да се налага непременно да излизат физически оттук). Колко ще останат физически в България и кой ще посреща техните нужди? Откъде ще се вземе адекватно обслужване ако повечето млади хора смятат, че не е нужно да употребяват ума си на работното място? Тези, които предоставят качествени услуги за образовани клиенти, ще могат ли да оцеляват обслужвайки толкова малък пазар или ще се наложи да отварят и ширпотреба?

<!–[if !supportLists]–>2. <!–[endif]–>Когато магазинчетата и салончетата станат прекалено много … колко от тях ще оцелеят? Докога публичната сфера ще успява да осигурява солидна част от заетостта? Докогато има пари да плаща заплати. Боя се, че ако не влизат отвън, по някое време ще свършат.

<!–[if !supportLists]–>3. <!–[endif]–>Ако всички живеем на кредит (не за да инвестираме, а за да консумираме), докога ще продължават да ни дават кредит? Може скоро да спрат.

<!–[if !supportLists]–>4. <!–[endif]–>Ако не произвеждаме експортни стоки и услуги, откъде ще идват свежи пари? Само от гурбетчиите ли? А ако гурбетчиите ни са необразовани, доколко ще могат да се конкурират с работната ръка от Азия и Южна Америка?

Ти лично, как ще продължиш да си изкарваш хляба в подобна ситуация? Обясняваш ли на децата си, че и да учат никога няма да си намерят свестна работа? Мислиш ли, че нещата, за които говоря биха могли да се отразят по някакъв начин на битието ти? Дали ме гони параноя?

Припомням, че преди около година стартирах един блог за успеха, който би могъл да се обогати благодарение на теб. Всичко започна с текста за златната среда, която скапва златната младеж. После призовах четящите тук да разкажат истории и да станат герои а децата. Ето призивите 1 и 2. Можеш да видиш и категорията “Успех”. Ще се радвам на нови текстове.

Съгласна съм, че много работодатели по света експлоатират служителите си. Съгласна съм, че на много места служителите нямат ниаккъв друг избор освен да стачкуват, саботират, воюват. Свалям шапка на тези, които имат куража да го правят, поемайки риска да останат без доходи, че и да загинат.

В същото време, обаче, има много хора, които не са в капан, но се възприемат като че ли са. Те или се обявяват за безпомощни жертви или си служат с риториката на класовата борба, подобно на описаните по-горе. Това е твърде жалко.

Днес повече от всякога образованието играе ключова роля за просперитета на отделните хора, и днес много хора имат достъп до образователни ресурси, но не ги използват.

Всеки средностатистически български ученик може и да ходи в скапано училище, но ако живее в град, със сигурност има достъп до Интернет или поне библиотека. По-голямата част от средностатистическите ученици днес имат достъп до неща, за които дори не бих могла да мечтая през 80те, но докато аз прекарвах следобедите си в читалнята, а вечер не гледах TV, днес голяма част от най-амбициозните ученици не са чели книги до срещата си с мен (в 10-11 клас) и не схващат смисъла на четенето.

Вски от тези ученици теоретично би могъл да създаде модерен бизнес, който да печели без да ескплоатира или пък да стане не толкова лесно заменим експерт. Да, всички тези хора могат да не попаднат в капан, но повечето от тях попадат – наблюдавам го от години. Защо?

Когато бях ученичка, по 2-3 месеца в годината работех с ръцете си – в селското стопанство или в завод (консервен, мебелен). Беше ми ужасно досадно и тягостно; всеки ден чаках с нетърпение да свърши работната смяна, но понякога тя не свършваше просто така, особено когато работех на полето – там трябваше да изпълня нормата, и ако не успеех до определеното време, просто трябваше да остана – понякога до привечер … ако не избягам.

Не съм сръчна и никога не успявах да изпълня нормата. И до днес не мога да си представя да набера повече от 5-6 кг памук, а нормата беше 20. Да, памук, и то често този, който е останал след машинно бране. Не, не си позволявах да слагам камъни в чувала, нито от мокрия неузрял памук, за разлика от много съученици-ударници (ударникът е човек, който преизпълнява редовно нормите).

След това на проверките ми се караха, оставяха ме в “черния списък”, който се предаваше на следващата смяна надзираващи учители. И все пак ще призная, че ми се разминаваше – нито веднъж не бях официално наказана. Все пак повечето учители ни съчувстваха, а освен това бях една от академичните звезди на випуска. По-кофти беше на летните бригади, когато ни ръководеха фашизираните арогантни другари от Комсомола.

Както и да е, за мен днес е по-лесно да си представя какво е sweatshop, но не това ми беше идеята, нито пък това, че днес си давам сметка, че всъщност тази работа е била песен в сравнение с тази на работниците в sweatshops.

Куп млади хора смятат, че да работиш с ръцете си в страна с висок стандарт при регламентирано работно време и контролираин условия на труд е доста примамливо – не си блъскаш главата прекалено много, бързо научаваш работата и повтаряш ли повтаряш. Ако не си цапнат в ръцете, ще се справиш с изискваното количество и качество.

Тези дни си мисля какво бих избрала ако нямам възможност да работя това, което обичам и трябва да се цаня някъде на работа – дали да предпочета работа която ми ангажира активно ума или такава, която го ангажира минимално. Склонна съм да мисля, че бих предпочела второто, поради следните причини:

1. Докато работя, бих могла да размишлявам над неща, които ме интересуват.
2. Когато свърша работа, мозъкът ми няма да е прегрял.

С последното не искам да кажа, че е задължително да прегрее – не, ако правя нещо, което ме интересува наистина, всичко е ОК, даже искам още и мога да работя без да се сетя да пия вода поне 10-12 часа, но я да си представим, че се налага да работя като счетоводител, секретар или нещо подобно – хем ти е зает мозъкът, хем с нещо, което никак, никак не те вдъхновява.

Когато работиш нещо такова, шансовете ти за измъкване са много по-малки, отколкото ако работиш с ръцете и мозъкът ти е свободен да гради бъдещите ти империи или светлото социалистическо бъдеще. (Разбира се, тук рискуваш да бъдеш въвлечен в глупави разговори с колеги.)

В този смисъл, бих предпочела да стана чистачка, отколкото чиновник. Ужасно ми се свиди да си продавам мозъка. Предпочитам да върша настоящата си несигурна работа която харесвам и вече ми отнема около 4 часа на ден, отколкото да се отдавам интелектуално за минимум 8 на невдъхновяваща, но по-доходна и стабилна работа.

Ето защо, след като съм минала през ръчния sweatshop и интелектуалния му вариант, през чиновническата работа и изграждането на собствен бизнес, продължавам да уча децата, че най-хубавата работа е тази която обичаш и за която ти плащат достатъчно. За много от останалите варианти, независимо колко по-доходни или ненатоварващи, плащащият си ти.

Това, което наричаме образование, Марк Твен дели на schooling (днес по-често наричано training и обучение) и education (образование). Обучението (schooling / training) те подготвя за служител във вече съществуващ и утвърден тип организации, където да практикуваш вече съществуваща и утвърдена професия, да изпълняваш нечий замисъл. Баш-образованието (education) те подготвя да създаваш от нищото и да утвърждаваш – сам или в сътрудничество с равнопоставени.

Съществуващите и утвърдени организации, обаче, не са вкаменени и неизменни. Те (най-вече стопанските) непрекъснато говорят за промени и ги практикуват – в противен случай не бихме виждали в книжарниците толкова много книги на “Класика и Стил” и “Harvard Business School”, чиито заглавия да съдържат думите “промяна” и “иновация”.

Това означава, че в тези организации работят хора, за които не можем да кажем, че практикуват само съществуващи професии. Там има такива, които замислят и управляват промените или поне улавят промените извън организацията и я хармонизират с тях.

Ако организацията е малка и не многоетажно-йерархична, промените се случват бързо и не само засягат всички служители, но често самите служители са активни участници в осъществяването й, а дори и инициирането й.

Ако организацията е голяма и многоетажно йерархична, промените по-често започват отгоре, а от служителите, които не участвят в замислянето на промяната се изисква да се приспособят към нея.

Ако работиш сам, се налага сам да усещаш тенденциите и да инициираш и осъществяваш промените.

Ето още един мой текст, който би било добре да прочетеш във връзка с темата.

Философският въпрос ЗАЩО организациите се променят, а оттам прагматичният вътпрос какво се случва с тези, които не го правят, ще оставим за друг път. Сега само обобощавам, че непрекъснатата промяна е факт и ще се върна на нашата тема: образованието.

Очевидно е, че щом почти всички участници в организации или работещи сами не остават незасегнати от промените, то на тях са им нужни знания и (най-вече) умения, свързани с управлението на промените – всички трябва да умеят да се приспособяват, а на някои ще им е нужно да могат да творят.

Проблемът, обаче, идва с обучението (schooling, training). Този образователен подход превръща обучаваните в продукти, които в определен момент са нужни на организациите – или както някои казват “винтчета и гайки в голямата машина”.

Институциите, които предлагат обучение, би следвало да са в крак с промените, че дори и да ги изпреварват, за да подготвят навреме нужните на организациите кадри (ЕС обяви това за приоритет). В действителност, обаче, повечето от тях се променят твърде бавно, и година след година изкарват на пазара демодирани продукти.

Въпросът е дали тези продукти подлежат на промяна. Голяма част от тях не подлежат, защото не искат. Те са избрали обучението с цел след завършването му да не им се налага да учат повече. Начинът по който повечето обучителни институции се позиционират, често подхранва илюзиите за стабилност, неизменност и сигурност – един вид обещание, че ще вземеш занаят и оттам нататък няма да си губиш времето с учене, а ще правиш пари.

Ироничното е че ако светът се променя, а ти не, просто си оставаш като закъсала кола на магистралата, а с всеки изминат ден покрай теб профучават все по-нови модели.

Докато описвах обучението, у читателите вероятно се създаде впечатлението, че описвам някой техникум (професионална гимназия). Всъшност по този начин бих могла да опиша повечето университети. Някои от тях са се окопали добре зад престижните си имена, които още повече засилват илюзията за стабилност. В същото време много от тях се позиционират като предлагащи модерно обучение, което ще постави обучаваните на гребена на вълната. Ще ги постави – дръжки! Вълната се разбива и идва нова, тогава каква е ползата от това да те поставят на който и да е гребен?

Не е ли по-добре да се научиш сам да се прехвърляш от вълна на вълна, че дори и да създаваш вълни? Но как да го направиш и кой да ти помогне? Струва ли си да учиш в университет за тази цел?

Защо да не си струва? Освен че някои професии няма как да бъдат практикувани без университетска диплома (хирург, архитект), университетът (не всеки) може да ти предостави скъпи материални ресурси като лаборатории, които не можеш да си позволиш да притежаваш у дома като Декстър. Освен това, университетът събира на едно място хора, които наистина искат да учат и имат време да го правят. Така че университетът все още си струва. И все пак, от изброените дотук, единственият уникален прерогатив на университета остава издаването на дипломи, а много хора днес се справят чудесно и без тях.

Тогава защо да не превърнем университета в седалище на акредитираща институция, която да проверява знания и умения и да издава сертификати, щом светът продължава да се нуждае от тях? Защото университетът може да бъде много повече от това, защото той е създаден да бъде друго. Хартийките са по-късно развитие. Не знам кога точно са придобили важност, но за някои от най-образованите хора, те никога не са имали значение. Не знам дали Сократ и имал диплома, дали някой се е интересувал от “кетапа”, който Константин Кирил Философ е получил от Магнаурската школа. Дали Александър Македонски е държал SAT, за да покаже, че домашният му учител Аристотел е свършил някаква работа?

Университетът може да се върне към изначалната си философия – да помага на възпитаниците си да израстват като влюбени в знанието и умеещи да учат. Тъй като никой не може да предвиди какво ще е нужно да се знае след 20 години, няма и как да го преподаде, така че не е нужно да се преструва че може.

Разбира се, университетът не следва да се откаже от преподаване на откритото до този момент, но важното е да не го преподава като неизменни истини, а да кани възпитаниците си на дебат с признатите авторитети. Това предполага четене и дискутиране на трудовете им, а не зазубряне на професорските интерпретации. Професорите следва да бъдат равнопоставени на студентите интерпретатори.

Когато от професорите се свлече тежестта на преподаването на догми, те ще се почувстват свободни да творят. Точно така ще се чувстват и студентите, когато се избавят от задължениет да зубрят свещените книги.

Ето как отдавна покойните учени, действащите професори и студентите ще седнат заедно на кръглата маса.

След няколко години, след като хвърлят във въздуха шапките и стиснат под мишница дипломите, студентите ще се разпръснат по света, смирени, че не знаят всичко, вдъхновени, че ги очаква откривателско приключение, и уверени, че ще откриват сами части от неоткритото, че ще създават още несъществуващи неща, че по света има още много подобни на тях, с които могат да работят заедно.

А нуждата от обучителни (training, schooling) програми няма да отпадне, но те ще бъдат поставени на подобаващото им място – като нещо допълнително, което ни е нужно от време на време, когато се оказва, че за момента е по-ефективно от самообучението. Университетът ще продължи да предлага и такива програми, но те не следва да изместват основната му функция – да създава универсални творци.

P. S. Друг път ще пиша за това как да се образоваме без да следваме за диплома в университет и за какво друго освен за изкарване на пари ни подготвя университетът.

Гласувай, за да съм напред в класацията.

Когато работя, знам, че това, което правя е нужно за някого. Понякога може да не е интересно и приятно за мен, но се съгласявам да го направя, защото искам да помогна. В повечето такива случаи не искам да ми плащат. Когато знам, че някой друг може да свърши същата работа срещу заплащане, а човекът в нужда може да си позволи да плати, предпочитам да свържа тези хора и да се отърва от работата.

Рядко съм вършила неща, за които смятам че са безсмислени. Изключения правя в краен случай, ако не успея да заобиколя закон или шеф. Мисля, че съм голяма късметлийка. Повечето хора си изкарват хляба като правят неща, които не харесват или намират за безсмислени. Бих се чувствала отвратително да върша нещо, от което знам, че няма никаква полза за никого – да речем да заемам някаква административна длъжност, която съществува само заради остарели, никому ненужни правила.

Представям си как бих се чувствала да знам, че седя на клон, който е по-добре да бъде отрязан и да си мълча, за да не падна на земята. Ето така се поддържат огромни йерархични архаични безполезни структури – като вид социална помощ за работещите там.

Това убива духа.

Коментарите