полетът на костенурката

Entries categorized as ‘филми’

“To Misery!” (тост от филма)

юни 30, 2008 · Няма коментари

Лелче Пауър!

 

Снощи гледахме “Мизъри”, по едноименния роман на Стивън Кинг, за автор на поредица бестселъри, отвлечен след катастрофа от своя почитателка.

Също като на Шехерезада му се налага да разказва истории с надеждата да спаси живота си. Отначало идеята не му допада никак и не е в състояние да напише нито ред. Представих си се на негово място и си казах, че музата не би ме напуснала и при такива страховити обстоятелства, и бих писала с неописуемо вдъхновение.

В края на филма писателят влиза в неравен ръкопашен бой с въоръжената с револвер похитителка (онази пълничка актриса, която обожавам от “Пържени зелени домати”) и се налага да я халоса по главата с тежък предмет. Разбира се, ние викахме за него, и накрая, когато изглеждаше, че всичко е свършило, казах на Стоян, че бих я треснала още веднъж за всеки случай, на което той отговори, “А аз още много пъти.”

От четири години се каним да си сложим на вратата табелка “Семейство Адамс”. Може би е крайно време.

Това е то, силата на човешкия дух.

P.S. Имам и други вълнуващи новини, но китайската курабийка от Facebook ми каза да си държа устата затворена. Еееех!

Категории: филми

Модерни времена 2008

юни 18, 2008 · Няма коментари

Наскоро гледахме “Модерни времена”. Смях се много, както и преди трийсет години. Тогава, обаче, го възприемах като приказка. Всичко маркиращо конкретно време и място, за мен беше просто декор – като каретата и балната рокля на Пепеляшка. Важна беше човешката история.

Напоследък, обаче, особено като чета Орхан Памук и си спомням детството си, когато чета коментарите за Куба, осъзнавам, че “декорът” все пак има значение. Битието продължава да определя съзнанието на много хора, и дори аз, която живея предимно духом, се надявам битието ми да не е като на Албена.

Днес “Модерни времена” за мен е много повече от приказка. Той е историческо свидетелство за битие, за което не съм учила и което ми е било спестено.

Макар че в делнични дни и вечери Хасково изглежда на гостуващите американски труженици като курортен град, то може би не е защитено от поредната Голяма Депресия, за която разказват пришълците от Калифорния (не, не са от тези които “мият чинии”, а от тези, които по-скоро сбъдват класическата американска мечта).

Днес имаме филми като Zeitgeist, които ни показват колко сме зависими и нищожни в пипалата на невидима конспирация. Не мисля, че ”онези на върха” се притесняват от такива филми, но знам, че са се притеснявали от Чаплин, който е тиквал в носа на хората очевидната им съдба, за да поспрат и да се позамислят. Неговите филми показват не по-малко сериозни неща от показаните в Zeitgeist, но го правят по начин, който възвисява и вдъхва надежда. Ето защо ги намирам за проява на добър вкус, а Zeitgeist за проява на лош вкус. Знам, не е много cool да вярваш, но явно не съм родена да бъда цинична.

ОК, днес Чаплин, Фитцджералд, Стайнбек, Синклер Луис може да са непознати имена, може да са демоде, но филми като “Американски прелести” и “Американски психар” не са апокрифни. Хората, обаче, ги намират за абсурдни, дори в сравнение със сапунените опери.

Истината е под носа ти. Не е скрита от Конспирацията. Просто ти предпочиташ да гледаш мача и да мислиш за предстоящия ремонт.

P.S. Връзката към “Модерни времена” за първия ред е днешното ми уики за вас.

Ако смяташ, че текстът си струва да стигне до повече хора, гласувай за блога.

очаквай домашния ми комедиен канал и не се изненадвай ако ме видиш в подобна роля

коментарите тук

Категории: филми

сталкер

юни 10, 2008 · 1 Коментар

“Щастие за всички даром

и никой да не бъде пренебрегнат”

е нещо, което мис е върти из главата от двайсетина години. Не подозирах, че някога ще знам за какво става въпрос в книгата от която идва, защото не чета фантастика. Днес, обаче, вдъхновена от киноводителя на Жижек, гледах “Сталкер”. Оказа се, че е по същата книга. Това е една синхронност, с останалите елементи на която няма да ти губя времето.

Филмът е дълъг (почти 3 часа), бавен, съзерцателен и няма много екшън. Не бих казала и че ще ти се стори красив. Ако си фен на скоростното холивудско кино, ще те изтощи. Всъщност, в този случай едва ли ще го изтърпиш.

Сталкерът е човек, който знае пътя до съкровено място и служи като водач на нещастните хора, които не могат да стигнат до него сами.

Всъщност не е вярно, че знае пътя, защото дотам няма фиксиран път. Такъв, пълен с опасности, има до Зоната. Когато навлезеш в тази територия, обаче, остават малко правила. Най-важните са да действаш с уважение към Зоната и да вярваш в безкористността на водача.

Сталкерът знае, че не знае всичко. Разчита в голяма степен на интуицията си, тъй като Зоната е непрекъснато променящо се място, където не можеш да разчиташ и на твърдост и сила. Там можеш да се справиш само ако си мек, гъвкав и беззащитен. Там не може да те защити пистолет, а също и танк. Всъщност … къде може да те защити подобно нещо?
Стоян питаше за поуката: едната е тази, че всички застраховки, осигуровки и защити са илюзия.

Другата поука е, че щастието не е знание, нито изпълнение на желанията. Всъщност някой знае ли какво наистина иска?

Мисля, че Сталкерът и жена му знаят, и точно затова са щастливи. Въпреки че живеят в мизерия, а дъщеря им е инвалид. Въпреки срама и подигравките. Въпреки отчаянието и съмнението.

Сталкерът все пак е човек и би могъл да се изкуши да пожелае нещата, които си мислят че желаят останалите хора (както е направил вероятно неговият учител Дикобраз). Струва ми се, обаче, че това отнема сталкерските му способности.

Понякога Сталкерът се ядосва на хората. С тях той се изморява, защото не е лесно да водиш хора, които би трябвало да имат вяра в безкористността му, я нямат вяра в нищо. Той се надява и моли за тях, докато те подозират, че прави всичко заради парите, че не съществуват абсолютно никакви правила, че могат да действат според каприза си и да се измъкнат безнаказано.

Такива неща не само го изморяват, но и много го натъжават. Сталкерът може да плаче заради други хора. Това, разбира се, изглежда странно за мнозина, които съдят за другите по това дали са били в затвора, доколко са подобни на средностатистическите хора, и т.н.

Сталкерът взема работата си насериозно и дава всичко от себе си. Нищо че не е “истинска” работа, а и си рискува живота. Това, разбира се, не означава, че от него зависи резултатът от поредното пътуване. В голяма степен резулатът зависи от “клиентите” му. Освен това, той е с тях кратко време и дори не научава дали те впоследствие са станали щастливи.

Въпреки това, Сталкерът вярва, че неговите усилия имат смисъл, но и се пита защо прави всичко това заради хора, които са заети с мисълта да не се прецакат и за колко да продадат усилията си. Понякога му се струва, че не са останали такива, заради които да си струва. Идва му да се откаже да хвърля бисер пред свинете.

Въпреки всичко вярата му в съкровеното никога не отпада. А какво е най-съкровеното му желание? Да продължи да бъде Сталкер.

Какво означава пътуването? Кое е това място, до което стигат? Пътуването е архетипното пътуване на героя. То се среща във всяка митология – пътуването на Одисей, походът за Златното руно, тримата братя и златната ябълка, Карлос Кастанеда при Дон Хуан, хобитът, който излиза от уютната си дупка. Мястото? Това, което всеки трябва да посети – себе си. Мосей в планината, Исус в пустинята.

Виждаш ли, Стояне, че в тези истории има нещо общо – пътуването, трудностите, съмненията, съкровището, което намират – златно руно, кивот, куче, пръстен, златна ябълка и т.н.

Кой от кого е плагиатствал? Никой от никого. Всеки има нужда да направи своето пътешествие, защото всеки е герой. Ето защо всяка общност има своите разкази за пътешествията на героите. Някои убиват змейове, други не. Описала съм го тук.

Мисля, че тези, които успяват да стигнат до мястото, неизбежно се превръщат в Сталкери.

Има ли такива, които злоупотребяват? Може би. Какво се случва с тях? Не знам, може би това, което се случи с Дарт Вейдър. Мисля, че тези хора всъщност не са стигнали дотам, докъдето трябва – до себе си.

Но Жижек, един “перверзен” хуманист пита: “Ами ако са стигнали? Ако същността им е лоша?” Не вярвам. Разбира се, бих могла да се съмнявам, като модерен интелигентен човек, но аз просто вярвам - че всички хора са добри. Това ме прави религиозна. Точно както други вярват, че хората в същността си са лоши. Макар че цитират науката и историята, тези хора всъщност точно като мен вярват, защото никой от нас не е в състояние да докаже това и обратното на другия. Макар че имам своите съмнения, вярвам. Но се е случвало хора да губят вярата си. Дори и Сталкери.

Защо този филм, въпреки че не го разбра ти хареса, за разлика от “Жената-котка” с Шарън Стоун миналата вечер по телевизията? Защото душата обича тайните неща, които не може да обясни докрай с думи, колкото и да е дълъг този текст.

На това се опитват да градят всички производители на трилъри, хоръри и пр. Защо повечето от тях дрънчат на кухо? Защото не докосват душата. Гледаш още и още от тях и оставаш жаден. Може би точно това е адът – неутолимата жажда, с която поглъщаш нещата, кото ти пробутват за истински, но никога не оставаш удовлетворен.

Не ме питай в какво е истинското щастие, защото всеки трябва да направи сам своето пътешествие. Никой не може да го направи вместо теб, каквото и да ти разказват – Исус може да е умрял заради тебе, но също толкова е умрял и заради себе си, така че и ти трябва да си поносиш кръста, да те предадат, да те разпънат, да те измъчват, да обърнеш и другата буза, да умреш, да възкръснеш. И всичко това в този живот.

Ако не ти харесва примера с Исус, прочети известното стихотворение на Киплинг, АКО.

Можеш да гледаш филма дори и тук.

Категории: филми

на кино с Жижек

юни 9, 2008 · Няма коментари

The Pervert’s Guide to Cinema

Жижек е словенски философ, за когото миналата година научих от не помня чий блог. Тогава си свалих от някой от бг торентите филма Zizek. Някои биха казали, че на Жижек няма какво да му се гледа толкова, но аз ще кажа, че си струва и ще се самоопровергая в очите на Ангел Грънчаров, български философ, който апелира да философстваме във видеопостове.

Забрави горното интро и се забавлявай с Жижек, Тарковски, Чаплин, Дейвид Линч, Хичкок и още куп велики създатели на истинското магическо кино. Така ми дожаля, че вече нямаме кино в Хасково (

За да не изоставя обичайния си дидактичен стил, ще оставя и поука:

Не се страхувай чак толкова да учиш философия, социология или психология, дори и ако вашите настояват, че ще останеш безработен. Не се притеснявай, че ще заприличаш на Господин Запрянов. Може пък да станеш звезда като Жижек )

Приятни 150 минути с Жижек, Фройд и всички останали.

Благодаря на Съзерцателя, че ме светна.

Категории: филми

“откровението” Zeitgeist

юни 8, 2008 · Няма коментари

Има хора, които вярват, че кечистите се бият наистина. Анди Кауфман се опита да им покаже истината, но те не го разбраха.

Има хора, които вярват, че кулите на Световния търговски център се срутиха от силата на сблъсъка с отвлечени самолети. Не е нужно да си търсил кой знае колко информация, за да разбереш, че тези сгради не могат да станат на пух и прах при такъв сблъсък, както и че американското правителство използва повода да насочи много пари към войната с тероризма, че някои изказвания на Буш и компания звучаха нелепо, че нещо не се вързваше и че, да твърде е вероятно Буш и компания да са организирали шоуто. За тези, на които не им е минало през ума, могат да гледат Zeitgeist.

Има хора, които гледат много телевизия и вярват на телевизията – дотолкова, че да се впрягат на репликите, които си разменят журито и участниците в Music Idol. Те ще продължат да гледат телевизия; вероятно никога няма да попаднат на Zeitgeist, за да им отвори очите.

Разбира се, хубаво е да го гледат млади хора, които по времето на истерията 9/11 са били достатъчно малки за да не се замислят много, като например Зорница, но ако са като Зорница, те така или иначе ще достигнат сами изводите за манипулативността на медиите. Другите ще продължат свалките във Флиртче.com.

Има хора, които не разбират нищо от финансови инструменти, но ги използват. Те ще продължат да ги използват и след като гледат Zeitgeist, понеже вече може и да знаят как е основан Федералният резерв, но така или иначе не им се мисли какво да правят с парите си. Някои, разбира се, ще четат специализираните медии и ще си мислят, че са се превърнали в шамани. И едните и другите не са чак толкова любопитни, че да кликнат на последния линк. Може би само най-любознателните биха се замислили откъде идват парите и как протича загадъчният им живот. Досега не съм забелязала такъв интерес и у най-любознателните си ученици, макар че някои от тях мечтаят да учат финанси и да изкарват големи пари като платени служители на известни финансови институции. Някои от тях ще завършат в САЩ и ще работят точно за заклеймените във филма институции. Всъщност колко от мечтаещите “да играят на борсата” ми поискаха тази книга?

Всъщност филмът започна още по-евтино от всичко изброено дотук. Забърка малко астрология и религии, за да докаже, че Исус не е историческа личност и да използва това като доказателство, че църквата е манипулатор. Този тип доказателства се поглъщат жадно от хора, които поглъщат също толкова жадно романите на Дан Браун, където пък се привеждат безброй доказателства за историческото съществуване на Исус, но и там лайтмотивът е същият – църквата манипулира, но този път като изкривява фактите относно историческата личност Исус. И двата типа разсъждения са ми досадни и профанни. Религията има различни начини на употреба. Едни от тях извисяват; други принизяват. А изобличения на религията в стил Zeitgeist винаги ограбват, като показват на непознаващите огромна част от човешката култура, че не си струва да я опознаят.

Ако аз исках да покажа как милиони хора биват манипулирани от религията, не бих се заела да доказвам, че митовете не са историческа истина, а да покажа как действат религиозните институции и как се пораждат и подклаждат съвременни вражди, от които някои натрупват милиарди. Най-актуалната е войната между Исляма и Християнството. Но Zeitgeist просто показа озъбен анимационен свещеник, който прибира купчина долари. Досущ в стила на евтините медии, които изобличава. По този начин предизвика презрението на хиляди почтени религиозни хора, които най-вероятно се отказаха да догледат филма още по средата на тази първа част. Предизвика и досада у тези, които поне малко разбират от митология и психология, за да са наясно, че не всеки нов мит е плагиатстван от стар, а че повечето митове си приличат навсякъде по света, защото са измислени от хора, а хората са от един биологичен вид, т.е. имат склонността на раждат сходни чувства и мисли. Но Zeitgeist е взел идеи от един не толкова широко образован египтолог, или пък е поорязал откритията му, за да въздейства отново в стила на медиите, които оплюва.

Ако е накарал някои хора да се замислят, хубаво. Опасявам се, обаче, че след замислянето, много хора ще решат, че са бепомощни жертви на конспирацията, ще въздъхнат и ще си продължат по старому. Zeitgeist не им дава кой знае какви надежди, освен посланието, че любовта ще спаси света. Ако беше чак толкова образователен, можеше да им даде някои насоки – например да четат блога на костенурката.

Ако смяташ, че този текст е поне толкова полезен, колкото и Zeigeist, гласувай за блога.

Категории: медии · политика · филми

забравена мелодия за флейта

май 19, 2008 · Няма коментари

е филм за дилемата между себереализацията и сигурността. Дали да живееш както и с когото искаш или да живееш без вдъхновение да съжителстваш без любов и да вършиш неща, които намираш за безсмислени. (Друг е въпросът колко голям избор можеш да имаш да промениш начина си на живот в тоталитарната държава).

Някои биха го нарекли “криза на средната възраст”, но на мен ми се струва, че твърде много хора съвсем съзнателно избират живот, който ще ги доведе до нея още преди да навършат 20, защото това е моделът.

Ето защо перестройката (залезът на социализма) е просто декор. Ироничното е, че тук продължаваме да живеем сред същия декор – в страната имаме твърде много чиновници, които не стават за никаква друга работа, в света стихийните пориви се улавят и оглавяват – не непременно от правителствата, но от пазара. Ето това е недостатъкът на това да си живял половин живот в един обществен строй и още половин в друг – започваш да виждаш колко много си приличат. Това ме кара да се чудя дали да заявя отчаяно, че няма нищо ново под слънцето и няма изход, или да заявя възторжено, че няма нищо ново под слънцето, така че половината ми живот не е лишен от образователна стойност и се приближавам до важни прозрения.

Ах, да, филмът… сценарият отновно е на Елдар Рязанов (мисля, че освен предните три, имаме още негови филми) и отново можеш да наблюдаваш поразителните кастови различия на социализма. За себе си ще призная, че в апаратмента на главния герой видях предмети, които съм видяла за пръв път поне няколко години след социализма; раци и червен хайвер нямам спомен да съм яла и до днес, а опцията да притежавам фитнес уреди вкъщи все още ми се вижда декадентска на фона на жилищната ми площ, която е огромна в сравнение с тази, в която са се ширили градксите соц. жители от низшите съсловия в СССР.

P.S. В края на социализма (т.нар. перестройка) татко ми даде да прочета (в едно руско списание, за което беше абониран за да си управнява английския, “Светът и 20 век”) теорията за конвергенцията от Андрей Сахаров (да, същият, за когото Кърт Вонегът се възмущава, че е получил Нобелова награда за мир, след като е изобретил водородната бомба, същият, за когото в гимназиалните учебници днес пише скромно “дисидент”) – как капитализмът и социализмът може да са тръгнали от различни позиции, но всъщност се сближават. Тогава мислех, че ще се сближат така че да се получи нещо, което си представям, че е днешна Швеция. Сега ми прилича на друго. Ще поживеем и ще видим. Ако някой попадне на въпросната теория на Сахаров, нека ми прати линк.

 

Категории: филми

Анжела

май 8, 2008 · Няма коментари

Разказва се за мароканец-неудачник, който се опитва да върти далаверки и дължи пари на няколко важни клечки в Париж, които стават нетърпеливи. Отчаян, той решава да се хвърли в Сена но става така, че в сюблминия момент спасява една висока дългокрака русокоса късопола хубавица. Оттук започват техните приключения. Не мога да издам какво се случва. Дакажем, че е нещо като приказка. Чернобяла. Френска. На Люк Бесон.

От ревютата съм запомнила, че филмът не е кой знае какво, но аз, с моя популистки вкус, го харесах. Краят му, макар и банален, е правдоподобен в контекста на личната ми митология. Не съм сигурна дали е щастлив. Някой ден ще разбера със сигурност.

Можеш да си го купиш евтинко на DVD.

Ако те кефя, гласувай за мен.

Категории: филми

Джеферсън в Париж

април 14, 2008 · Няма коментари

Снощи по телевизията гледах филма за Джеферсън по време на посланичеството си в Париж в края на царуването на Мария Антоанета (кралицата, която посъветва народа да яде пасти, когато няма хляб).

В Париж се срещат два свята: републиката, в която живеят граждани, но и роби, и монархията, в която поданиците на краля си позволяват да осмиват монарха и аристокрацията и да правят с тях буквално каквото решат.

В същото време, докато бедните граждани на Франция са оставени на себе си за да оцеляват, американските роби със сигурност имат покрив, дрехи и храна.

Аристократичен Париж е известен с хлабавия си морал, за който е нормално неизпитващите интимно привличане съпрузи да се чувстват свободни за извънбрачни връзки и същевременно да бъдат истински приятели помежду си. В пуританска Америка, където върховна ценност е семейството, мъжете се кълнат край смъртния одър на родилите солиден брой деца съпруги, че ще останат верни и никога няма да се оженят повторно, и спазват обещанието си, но това не им пречи да имат чернокожи наложници и толкова черни деца и внуци, колкото и бели. Докато разюзданите европейски аристократични семейства могат да обсъждат спокойно трепетите на умовете и сърцата си, моралните американци са задушавани от табута, част от които дори не осъзнават.

Кой избор е по-морален? Да станеш любовник на влюбена в теб робиня и да се грижиш за нея и общите ви деца или да й дадеш свободата да изкарва прехраната си сама навън, в свят, в който би имала шансове да работи като слугиня или проститутка?

Как ще уважиш правото на избор на дъщеря си – като й позволиш в чувствителна възраст, заради неразрешени конфликти с теб да стане монахиня или като й забраниш, за да й дадеш време да порасне преди да направи избор?

P.S. Ако в училище се разглеждаха повече дилеми, светът щеше да е по-малко фанатичен и по-толерантен, осъзнавайки многозначността. А ако “Гераците” се изучаваше в сравнение с книга, описваща разпада на робовладелската система в САЩ, може би учениците ми нямаше да са убедени че на всички географски карти Европа е изобразена като център на света.

Ето още едно ревю, с което не съм чак толкова съгласна.

Ако те кефя, гласувай за мен.

Коментарите тук.

Категории: филми

грозни, мръсни и зли

февруари 24, 2008 · Няма коментари

Голямо семейство, в което всички искат да докопат парите на бащата – един иска да започне бизнес, друг да се занимава с изкуство, трети да си купува нещата от рекламите. Всеки е готов да изневери със съпругата на брат си; всеки смята, че заслужава повече от всички останали; всеки е готов да прецака другия. Никой не се интересува от децата. Те растат съвсем сами.

Щеше да е най-обикновена сапунка, от която баба ти би черпила житейска мъдрост, ако героите бяха богати и красиви, или поне от средната класа, но не е, така че баба ти би го обявила за гнусен и пошъл. Защото трае само 111 минути, режисьорът е Еторе Скола, а героите са грозни, мръсни и зли – БУКВАЛНО. Разбира се, че нямаме нищо общо с тях. Дори музиката им не е като тази във филмите на Кустурица.

Препоръчвам. Както обикновено, купих го от Кауфланд. Можеш да видиш повече тук.

коментарите: в истинския блог

Категории: филми

образователни филми за соц-а и още нещо

февруари 23, 2008 · Няма коментари

Защо светлите идеали на младежта изчезнаха заедно със социализма? Когато нямаше Интернет, се вмъквахме с касетофон в киното, за да запишем на микрофон тази песен от филма “Вчера”.

Снощи гледахме “Иван и Александра” – филм, който съм гледала в края на 80те. Разказва се за началото на 50те – режима на Вълко Червенков. Култът към личността на Сталин, както и на самия Червенков. Главните герои са деца в началото на прогимназията. Не съм живяла социализма в 50те, но в 80те всички смятаха, че това, което ще видиш във филма е било така – фанатичната училищна обстановка, гоненията на инакоизглеждащите по улиците, подозрителността, страха, мизерията.

Това трябва да покаже на младите хора, че през 80те нещата изглеждаха доста по-различно. Вярно е, че тогава милиционерите минаваха през градинката пред зала “Дружба” в Хасково и правеха проблеми на метълите, но това се случваше ако пият бира или друг алкохол. Абе понякога си беше профилактично, но все пак тези групички включваха по-размирната част от младежта по мои впечатления от по-близки и далечни познанства. Факт е, че ние със Сънчо (моята най-добра приятелка тогава) сме правили многократни експерименти с ябълков и гроздов сок, които се продаваха в бирени бутилки, и по-често бяхме облечени в странен нео-хипи стил, който твърде напомняше за начина, по който се обличаха метълите, но се отличаваше с други картинки – слънца, луни, малки принцове и пр. мои творения, изпълнени в масло. Милиционерите може и да ни смятаха за странни, но така и никога не се доближиха до нас (може би според правилото, че и милиционерът бяга от лудия).

По онова време гледахме стотина пъти и филма “Вчера”, към който не останаха безучастни и нашите учители. Класният ни (за който сме чували, че преди 9ти е бил бранник, но по онова време беше приятел на СССР, чийто враг стана отново с идването на демокрацията) смяташе, че “Вчера” е твърде измислен и пресилен филм за края 60те, докато Мистър Стоев, който е бил учител в Пловдивската английска (преди да се завърне в Хасково, за да се появят английските паралелки в Хасковската немска), каза, че филмът не показвал повече от 1/3 от идиотията на тогавашната ситуация. Естествено вярвахме и вярваме на Мистър Стоев.

Онова време беше времето на Перестройката, така че социализмът в гимназиалните ми години имаше различен вкус от този в по-ранните, с което още веднъж искам да отбележа, че беше далечко от 50те. Та основното ми послание днес е, че социализмът се е променял през всичките си години до 1989 и не можем да го смятаме за еднороден период. Част от него живях аз, и не цялата част непременно носи единствено отпечатъка на социализма. Много неща бяха различни от днес, но не мисля, че всички непременно могат да се свържат пряко със социализма: да речем това, че почти всички мои съученици си носеха книги, с които се забавляваха в скучните часове, а днес повечето възпитаници на това училище не четат и т.н.

Мисля, че промените са по-сложни, отколкото ги представят повечето хора, че социализмът е един от факторите – голям и сложен, но не единствен.

коментари: в истинския блог 

Категории: история · филми