“Щастие за всички даром
и никой да не бъде пренебрегнат”
е нещо, което мис е върти из главата от двайсетина години. Не подозирах, че някога ще знам за какво става въпрос в книгата от която идва, защото не чета фантастика. Днес, обаче, вдъхновена от киноводителя на Жижек, гледах “Сталкер”. Оказа се, че е по същата книга. Това е една синхронност, с останалите елементи на която няма да ти губя времето.
Филмът е дълъг (почти 3 часа), бавен, съзерцателен и няма много екшън. Не бих казала и че ще ти се стори красив. Ако си фен на скоростното холивудско кино, ще те изтощи. Всъщност, в този случай едва ли ще го изтърпиш.
Сталкерът е човек, който знае пътя до съкровено място и служи като водач на нещастните хора, които не могат да стигнат до него сами.
Всъщност не е вярно, че знае пътя, защото дотам няма фиксиран път. Такъв, пълен с опасности, има до Зоната. Когато навлезеш в тази територия, обаче, остават малко правила. Най-важните са да действаш с уважение към Зоната и да вярваш в безкористността на водача.
Сталкерът знае, че не знае всичко. Разчита в голяма степен на интуицията си, тъй като Зоната е непрекъснато променящо се място, където не можеш да разчиташ и на твърдост и сила. Там можеш да се справиш само ако си мек, гъвкав и беззащитен. Там не може да те защити пистолет, а също и танк. Всъщност … къде може да те защити подобно нещо?
Стоян питаше за поуката: едната е тази, че всички застраховки, осигуровки и защити са илюзия.
Другата поука е, че щастието не е знание, нито изпълнение на желанията. Всъщност някой знае ли какво наистина иска?
Мисля, че Сталкерът и жена му знаят, и точно затова са щастливи. Въпреки че живеят в мизерия, а дъщеря им е инвалид. Въпреки срама и подигравките. Въпреки отчаянието и съмнението.
Сталкерът все пак е човек и би могъл да се изкуши да пожелае нещата, които си мислят че желаят останалите хора (както е направил вероятно неговият учител Дикобраз). Струва ми се, обаче, че това отнема сталкерските му способности.
Понякога Сталкерът се ядосва на хората. С тях той се изморява, защото не е лесно да водиш хора, които би трябвало да имат вяра в безкористността му, я нямат вяра в нищо. Той се надява и моли за тях, докато те подозират, че прави всичко заради парите, че не съществуват абсолютно никакви правила, че могат да действат според каприза си и да се измъкнат безнаказано.
Такива неща не само го изморяват, но и много го натъжават. Сталкерът може да плаче заради други хора. Това, разбира се, изглежда странно за мнозина, които съдят за другите по това дали са били в затвора, доколко са подобни на средностатистическите хора, и т.н.
Сталкерът взема работата си насериозно и дава всичко от себе си. Нищо че не е “истинска” работа, а и си рискува живота. Това, разбира се, не означава, че от него зависи резултатът от поредното пътуване. В голяма степен резулатът зависи от “клиентите” му. Освен това, той е с тях кратко време и дори не научава дали те впоследствие са станали щастливи.
Въпреки това, Сталкерът вярва, че неговите усилия имат смисъл, но и се пита защо прави всичко това заради хора, които са заети с мисълта да не се прецакат и за колко да продадат усилията си. Понякога му се струва, че не са останали такива, заради които да си струва. Идва му да се откаже да хвърля бисер пред свинете.
Въпреки всичко вярата му в съкровеното никога не отпада. А какво е най-съкровеното му желание? Да продължи да бъде Сталкер.
Какво означава пътуването? Кое е това място, до което стигат? Пътуването е архетипното пътуване на героя. То се среща във всяка митология – пътуването на Одисей, походът за Златното руно, тримата братя и златната ябълка, Карлос Кастанеда при Дон Хуан, хобитът, който излиза от уютната си дупка. Мястото? Това, което всеки трябва да посети – себе си. Мосей в планината, Исус в пустинята.
Виждаш ли, Стояне, че в тези истории има нещо общо – пътуването, трудностите, съмненията, съкровището, което намират – златно руно, кивот, куче, пръстен, златна ябълка и т.н.
Кой от кого е плагиатствал? Никой от никого. Всеки има нужда да направи своето пътешествие, защото всеки е герой. Ето защо всяка общност има своите разкази за пътешествията на героите. Някои убиват змейове, други не. Описала съм го тук.
Мисля, че тези, които успяват да стигнат до мястото, неизбежно се превръщат в Сталкери.
Има ли такива, които злоупотребяват? Може би. Какво се случва с тях? Не знам, може би това, което се случи с Дарт Вейдър. Мисля, че тези хора всъщност не са стигнали дотам, докъдето трябва – до себе си.
Но Жижек, един “перверзен” хуманист пита: “Ами ако са стигнали? Ако същността им е лоша?” Не вярвам. Разбира се, бих могла да се съмнявам, като модерен интелигентен човек, но аз просто вярвам - че всички хора са добри. Това ме прави религиозна. Точно както други вярват, че хората в същността си са лоши. Макар че цитират науката и историята, тези хора всъщност точно като мен вярват, защото никой от нас не е в състояние да докаже това и обратното на другия. Макар че имам своите съмнения, вярвам. Но се е случвало хора да губят вярата си. Дори и Сталкери.
Защо този филм, въпреки че не го разбра ти хареса, за разлика от “Жената-котка” с Шарън Стоун миналата вечер по телевизията? Защото душата обича тайните неща, които не може да обясни докрай с думи, колкото и да е дълъг този текст.
На това се опитват да градят всички производители на трилъри, хоръри и пр. Защо повечето от тях дрънчат на кухо? Защото не докосват душата. Гледаш още и още от тях и оставаш жаден. Може би точно това е адът – неутолимата жажда, с която поглъщаш нещата, кото ти пробутват за истински, но никога не оставаш удовлетворен.
Не ме питай в какво е истинското щастие, защото всеки трябва да направи сам своето пътешествие. Никой не може да го направи вместо теб, каквото и да ти разказват – Исус може да е умрял заради тебе, но също толкова е умрял и заради себе си, така че и ти трябва да си поносиш кръста, да те предадат, да те разпънат, да те измъчват, да обърнеш и другата буза, да умреш, да възкръснеш. И всичко това в този живот.
Ако не ти харесва примера с Исус, прочети известното стихотворение на Киплинг, АКО.
Можеш да гледаш филма дори и тук.
