полетът на костенурката

Преди много години доведоха на гости у нас една малка братовчедка, за да й спестят информацията, че баба й ( с която живееха в една къща) е починала. Беше на около пет. Не знам кога и как е разбрала истината.

Наскоро спестиха на моя връстница, живееща в чужбина, информацията за смъртта на баба й.

Бях на по-малко от четири, когато единият ми дядо, болен от рак, почина. Не си спомням ясно друго, освен това, че лежеше на леглото, а аз го наглеждах и бях съвсем наясно, че е много, мното болен. Смъртта на която бях свидетел беше естествен край.

Погребенията и помените бяха ритуали като всички други ритуали. Със селската баба съм ходила на погребения, а от градската знам за помените.

Другият ми дядо почина малко по-късно. Беше неочаквано, но не ми спестиха факта че се е обесил, както и това, че се е чувствал подтиснат и че е имал някакви проблеми със себе си и с баба, проблеми, които никой не претендираше, че разбира. Противоречието между образа на веселия енергичен майсторящ играчки, дърворезби и апликации дядо с колело и цигулка и самоубиеца беше мистерия на живота.

В детска възраст бях чувала и истории за тежко болни възрастни хора, които не желаят зависимостта от грижите на близките и избират смъртта.

Смъртта при злополука, в напреднала старост, при нелечима болест и като личен избор ми е позната от ранно детство. Никога не са ми я спестявали.

На тринайсет, докато бях на лагер, получих писмо от татко, с което ме уведомяваше за смъртта на баба ми (тъща му). Знаех още и за смъртта при раждане на биологичната ми баба, както и смъртта при злополука в млада възраст на биологичния ми дядо. Естествено знаех, че майка ми е осиновена и това не правеше осиновителите й по-малко мои баба и дядо или пък биологичните ми братовчеди по-малко близки.

Когато крием от децата важни неща, те така или иначе усещат и запълват празнините в информацията със собствени интерпретации, които биха могли да бъдат доста травмиращи в сравнение с истината, поднесена по подходящ за възрастта и индивидуалността им начин. Усещат и това, че ги смятаме за непълноценни човеци с които не може да се споделят важни емоционални събития в семейството.

Ако те кефя, гласувай за мен.

Докато четях статиите за Папа Бенедикт в Newsweek, натрапливо мислех за Мергюл – почти натурална блондинка на не повече от 25, която слуша чалга, чете книги и би искала да роди няколко деца.

Веднъж, докато пътувахме за Кърджали и обсъждахме моята религиозност, тя каза, че най-много от всичко обича Аллах и винаги ще го обича – повече от най-близките си хора. Нямах чувството, че се шегува, но и не можех да я разбера. Днес, докато четях за Папа Бенедикт, разбрах и приех думите й като най-естественото нещо на света.

Въпреки че споделям възгледа, че религиозните чувства идват отвътре, съм напълно съгласна и с Бенедикт, че Бог е Истина с главно И, че съществува преди и извън хората и институциите, че истината е единствената власт и тя изисква подчинение.

Макар че в юношеството започнах да симпатизирам на Исус, какъвто го познавах от “Последното изкушение” на Казандзакис, “Майстора и Маргарита” на Булгаков и “Jesus Christ Superstar”, не мога да се самоопределя като християнка. Макар че много харесвам Аладин, Саладин, Насредин, Суфите и един от мюезините, купувам книги за исляма, не се самоопределям като мюсюлманка. Въпреки това, смятам, че Мергюл, папа Бенедикт и аз имаме предвид едно и също нещо.

По случай днешния празник – навършвам 37 – поздравявам всички с Възкресението, Пасха, Коч Байрама и Гергьовден, а на Мергюл пращам целувки.

Ако те кефя, гласувай за мен.

Когато преди 20 години Мис Блянгова поиска да опишем гаджето на мечтите си в есе, аз писах за Дънди Крокодила – бърз, смел, сръчен интелигентен, самоироничен, прагматичен, щедър, грижовен. Малко след това Мисиз Добрева се върна от курс в Англия и ни разказа, че Пол Хоган водел някакво плиткоумно TV шоу. Продължих да харесвам Дънди.

Новата ми любов се казва Робърт М. Саполски, професор по биология и неврология в Станфорд, автор на книгата за бабуините и Африка и много други неща, която чета в момента.

Някога казваха, че за да станеш истински мъж трябва да минеш през армията. Познавам достатъчно мъже минали през армията, че дори и през флота, за да знам, че не е точно така. Мисля, че по-ефективният начин е да минат през добър университет, а после да заминат за Африка. Хахаха! Това ми напомни за двама важни в моя живот господа:

Мистър Стоев:

Когато ни преподаваше география на английски, от време на време се отплесваше да разкаже нещо, което да обогати светското ни образование (като, например, че не бива да се притесняваме от факта, че няма спортна съблекалня и се налага да се преобличаме в присъствието на противоположния пол, понеже сме европейски клас, 1985 година). Веднъж изнесе кратка лекция на момчетата в която ги посъветва да обърнат внимание на висшето военно-морско училище във Варна. Застреля ги с аргумента, че там редовно водят курсантите на опера и после излизат от училището “рафинирани”.

Самият Мистър Стоев е работил в Африка и ни е разказвал по някоя и друга фикционална абсурдна история, чийто хумор най-добре разбираше самият той, и мечтаеше да ни прожектира на голям екран (да речем на стената на училището откъм хълмчето отстрани) филмите, които е заснел в Египет. Ние така и не споделихме ентусиазма който го беше върнал в Хасково, за да създаде английски паралелки в немската гимназия. А бяхме едва третият випуск.

Относно Африка беше ни споменал как, след някакви войни, които Египет водил далеч от местоработата на Мистър Стоев, съседката в България го посрещнала с “Добре дошъл, герою!”

Татко:

Както разказваше вече покойната ни семейна приятелка, леля Живка, съученичка на татко и гадже и впоследствие съпруга на най-добрия му приятел от гимназията, на млади години татко имал няколко особености, две от които чичо Живко усвоил – това били, според нея, най-хубавото и най-лошото: да учи и да пуши.

Другата особеност била носенето на гуменки. Когато го изпращали на гарата за да учи в Москва, той бил по гуменки и повечето време в далечната страна прекарал обут с гуменки и без палто (видно е и от снимките). Ходел до посолството всеки месец да си взема стипендията, докато един ден дъщерята на Димитър Благоев, която работела там, го спряла на двора и му казала, “Момче, да си купиш палто. За какво ти даваме стипендия?”, “А тя, докато ми говори, наоколо сняг, и се загръща с едно огромно кожено палто”. Представям си как татко, по сако, пристъпва от крак на крак, обути в гуменки, в заснежения московски двор и чака да се сбогува със загрижената Благоева.

Аз пък изгубих единственото тефтерче, в което видях кратки записки от последните му години като студент. Накратко се съобщаваха местата, които е посетил из огромния СССР и дали е правил снимки там.

Баща ми не говори много – едно, че е интроверт, друго, че не му дават думата, но пише по-забавно от мен и има тънко чувство за хумор което повечето хора не забелязват – не само защото го смятат за темерут, но и защото на тях самите им липсва такова чувство за хумор.

Бил е редактор на студентския вестник (като малък е печелил награди за разказчета), а докато аз бях студентка ми пишеше писма, които ме караха да се треса от смях – също като книгата на Саполски. Повечето завършваха с “татко”, нооо … имаше няколко, които завършваха с “баща ти”. Мисля, че бяха резултат от несъвършената ни и оскъдна вербална комуникация. С това обяснявам и единствения шамар, който съм получила от него (не чакай да ти кажа, че някой е бил справедлив когато ме е ударил).

Наскоро изхвърлих писмата му заедно с цялата картотека с хартиени писма, които пазех запечатани в кашон и носех със себе си от жилище в жилище. Някой ден, дори и Стоян, който е още по-патологично привързан към вещи и хартии, отколкото някога съм била, може да направи същото.

Да, Африка. Разбира се, че е работил в Африка. Аз затова възнамерявах да стана строителен инженер – за да отида там, като наго. Той каза “Глупости! Ти си жена. Кой ще те вземе? Ще стоиш тук и ще се караш с циганите по строежите.” И аз станах учителка по английски – като Мистър Стоев. Някой ден може да отида в Африка.

За съжаление, Саполски е женен, така че мога да продължа да обмислям варианта да стана монахиня и да преподавам в училище, поддържано от ордена ми. Нямам идея каква религия да си избера за целта – мисля, че мога да приема която и да е. Снощи, докато гледахме как няколко послушнички стават монахини, майка ми сумтеше презрително. Точно в този момент си мислех, че ако й споделя идеята самата аз да стана монахиня, може да й подейства добре – винаги ме е молела да спра да се занимавам с мъже.

Не е ли смешен светът? Може би истината е, че предпочитам да бъда просто неработеща съпруга, която подкрепя своя любим – учен, философ, пътешественик, но се съмнявам, че някой ми вярва.

Ако те кефя, гласувай за мен

Коментарите тук

В последните няколко години амбициозните ми ученици, които се стремят към щедри стипендии в най-престижните университети в света имат все по-слаби умения за четене и все по-малък читателски опит. Приела съм за нормално ученик в 10 клас да е чел максимум 2 книги извън задължителната програма по литература (не че е задължително да е прочел задължителния списък). Проблемът е там, че в хубавите университети се чете много, че в зависимост от специалността може да ти се наложи да прочиташ по стотина страници на ден, в добавка към учебни занятия, писмени задания и пр. Всъщност за да имаш минимален шанс да влезнеш в такъв университет, трябва да си взел изпит, който да покаже, че имаш достатъчно добри умения за четене, както и висока скорост. Очевидно е, че за да достигнат нужното ниво, учениците трябва да имат продължителен и богат читателски опит. Дори и да го нямат към началото на 10 клас, биха могли да напреднат доста … ако четат.

Ето тук е уловката, обаче. Преди някоя и друга година, когато осъзнаеха, че е нужно да четат, неопитните читатели започваха да четат, и доста от тях станаха запалени и компетентни читатели. В последно време, обаче, не съм в състояние да убедя твърде много амбициозни тийнейджъри, че четенето има смисъл. При всяка среща с тях говоря за четенето и изтъквам какви ли не аргументи, но най-добрият резултат който постигам с тревожен брой деца е, че вземат книга за четене и просто я държат вкъщи. В отчаянието си пиша следните текстове с надеждата мразещите четенето да ги прочетат. Не ми е ясно как тези деца ще се представят на SAT и се чувствам като измамник, въпреки че никога не съм рекламирала курсовете си като предназначени развиващи читателски умения у нечетящи хора.

Подобна е ситуацията с математиката. SAT включва и проверка на елементарни математическите умения чрез тест за ограничено време. Проблемът е, че това което ми се струва елементарно, се оказва езотерично за ученици, които имат 5 и 6 в елитните гимназии в региона. Предвид начина на преподаване е обяснимо. Необяснимо засега остава нежеланието на скараните с математиката да разберат елементарни неща и да порешават задачи. Уж на всички е ясно, че трябва да покажат приличен резултат. Въпреки това не правят нищо по въпроса. Познавам скарани с математиката, които дори без чужда помощ достигнаха повече от прилично ниво – над 700 от общо 800 точки. Това бетонира увереността ми, че всеки би могъл да постигне същия резултат. На практика, обаче, вече имам все повече ученици, чиито резултати са по-ниски от 600 точки – нещо, което беше невъобразимо за учениците, които кандидатстваха преди 4-5 години.

Днес придружих Грозданка и родителите й до социални грижи, където проведохме объркан разгорещен разговор с няколко служителки. В крайна сметка ми дадоха полезна информация, че в бюрото по труда ще организират ограмотителни курсове от май. Реших, че след като за една година Донка не успя да ограмоти семейството, би било добра идея поне някои от младите да се запишат на такъв курс. Ако не поемат пътните от селото, мога да поема поне за Грозданка. Предложих веднага да отидем до бюрото по труда и да попитаме. Казах й, че всъщност би могла да тръгне на редовно училище в един момент и т.н., че ако го направи, все някак ще измислим нещо за пътните и първоначалната издръжка. Тя, обаче, отказа. Пробвах няколко пъти. Упорито отказва. Иска работа за неграмотни. Колкото и да обяснявах, че такава работа ще има все по-малко … тя ми отговори “Каквото реши Господ”. Напомних й, че когато става въпрос за пари и зареждане на ваучъри, не се обръща към Господ, а към мен. Обясних й, че дали ще умре от глад зависи най-вече от нейното лично решение. И така, колкото и да ми е тъжно за нея, приключвам с каквито и да е помощи, и да, Грозданка съвсем реално може да умре от глад. Ако я видите, ще разберете какво имам предвид.

Вървях към къщи, прехвърлях разговора със социалните работници, опитвах се да се поставя на тяхно място … не можах. Когато се опитвам да помогна на учениците си, опитвам се да ги убедя, да ги науча и пробвам какво ли не. Ако бях като хората в социални грижи, щях просто да им се скарам и да им кажа, че от тях няма да стане нищо. Опитах се да се поставя на мястото на Грозданка и се запитах какво ли щях да правя ако ми се налагаше да се науча да вървя по въже за да оцелея. Осъзнах, че може и да не го направя. Да, всеки носи отговорността за избора си. И все пак голяма част от избора ни е предопределена от хора, които са играли роля в живота ни, от бита в който сме израснали. Моите ученици все по-често ми казват, че когато излезнат от курса са вдъхновени и изпълени с решителност, но после всичко наоколо е толкова различно от по-широкия свят, който им рисувам. Има и такива, чийто свят е толкова малък и толкова добре охраняван, че просто не мога да пробия дупка в стената, за да може поне да надзърнат навън.

Не мисля, че тези светове са изградили съвсем сами. Напротив, струва ми се, че околната среда има сериозен принос. Минава доста време докато човек започне да взема истински самостоятелни решения. Повечето хора никога не стигат дотам.

Това, което ме тревожи е, че тези, които би трябвало да играят ролята на мъдрите възрастни, които да покажат на децата, че съществува по-широк свят, с по-големи възможности или нямат представа за този свят или нямат сили и нерви да го направят. Струва ми се, че скоро България ще е пълна с уплашени ограничени деца – някои от тях уплашени от самото начало, а други, след като открият, че морето не е до колене и не успеят да повярват, че могат да се научат да плуват. Такива деца играят ролята на мъдрите възрастни.

Ако те кефя, гласувай за мен тук.

Коментарите: в истинския блог

От Хасково можеш да тръгнеш за Стара Загора в 9.30 с автобус. Пристигаш там за час / 5 лв.

За разлика от Хасково, Стара Загова има простор – широка (и дълга) главна улица (по която можеш да се придвижваш с ролери – много гладък асфалт), по-големи малки паркове, Аязмото (голям парк, за разлика от Кенана, запазено, некомерсиално и добре почиствано / незамърсявано).

В книжарница Хеликон има книжки на английски – не много, но все пак. Има и много други неща, включително и удобни кошници за пазаруване.

Има много повече запазени стари сгради, а новото строителство не е така натрапливо, грозно и остроъгълно / ръбесто като в Хасково.

Улиците са успоредни и перпендикупярни, така че дори и аз няма как да се изгубя.

Автобуси към Хасково / Димитровград има на час и по-малко от час до 19 часа.

Ако те кефя, гласувай за мен тук.

коментарите тук