полетът на костенурката

Лични дневници: за болката и удобството

Нецензуриран откъс от личния ми дневник. Размишления за стремежа към удобство и инфантилността.

Не те познавам, но те искам

За хората, които ме искат, но не ме познават.

Страх 2.0.

За диктаторите, които всяват страх в Интернет и личната ми самоцензура в блога.

деликатни размишления

Съвсем кратко чудене дали да се намесваме, когато някой бива тормозен от културата.

Изкуството на романа

Чудовищно дълъг текст за едноименната книга на Милан Кундер. Може да послужи за основа на вземане на решение дали да се разделиш с 12 лева, както и дали да избереш либерално или кариерно-ориентирано бакалавърско образование.

Чета книга за Източна Африка – за бабуините и за хората – и се чудя има ли място на света, където да няма мафия.

Напоследък, след смъртта на Георги Стоев, който за мен, пещерният човек, щеше да си остане неизвестен ако не беше убит, хората отново започнаха да говорят за мафията, за куража на други народи да протестират срещу нея. А аз се чудя дали описаните героични народи са се справили с мафията по своите земи и как някой може да се справи с мафията. Защо тук много хора живеят с убеждението, че мафия има във всяка страна? Дали е така? И ако някъде няма, дали тя е изкоренена като явление или просто никога не я е имало защото в съответното общество не е имало благоприятни условия за възникването и развитието й?

Не знам почти нищо по темата, защото не съм започнала да се интересувам. За мен това е достатъчно ужасяващо, за да поддържа в ума ми светната лампичката с въпроса – да остана или да замина и ако замина къде да се дяна?

Не знам как народите се преборват с мафията, но знам за негрите, които успяват да се сдобият с права по мирен път, както и за индийците, които по подобен начин постигат независимост от британската империя. Хм, мафията по-силна ли е от американското правителство и вековните предразсъдъци на белите, от британската империя?

Кое я прави по-силна? Това че към нея няма изисквания за публичност и прозрачност? Може би това ми помага и на мен да живея мирно без да се конфронтирам с мафията – тя просто не знае за мен. Не че пътят ми никога не се е пресичал с този на хора с неприлично скъпи коли, но вече внимавам да ги заобикалям или пък да им помогна да приемат идеята, че аз съм нещо като безопасен жираф. И все пак, когато Григор пише поредица от текстове за Георги Стоев ( а Григор е писал много други неща … копирайте ги докато е жив), а вкъщи Стоян започва да ми задава въпроси, за които не съм мислила много и не ми се мисли, няма как да не попитам: възможно ли е да живея в паралелна на мафията вселена, и ако е така, възможно ли е това да продължи вечно?

Да участвам в митинг по-ценно ли е от това да разширявам доколкото мога умовете на учениците си? Или е по-достойно да им дам пример на гражданска смелост и да разкажа някои истории в блога си? Такъв герой ли искам да бъда?

Как човек се втурва да протестира и да се бори без да е проумял достатъчно добре явлението, срещу което се бори, без да е преценил дали е прагматично да се бори по този начин? Славно е да умреш на барикада, но как точно помага за да направи света по-добър? А може би просто съм страхлива, просто добитък от стадото, което Вени (Вени, не можах да открия онази снимка, където полицаите те влачат с главата надолу. Дай ми линк), Ангел и Григор рутинно навикват? И какво означава да се боря с мафията? Не е ли същото като да се боря с всеки, който справедливо или не, е по-силен от мен? Защо? Защото той не се грижи за мен, отнема ми шансове и пр.? А аз как се грижа за по-слабите от мен? Как им давам шанс? Не казвам ли понякога “Да са учили и да са бачкали като мен!”? Дали по отношение на шансовете разликата между мен и Албена е по-малка от тази между Евгения и мен?

Айде аз да си ходя при бабуините.

Ако те кефя, гласувай за мен.

Коментарите тук.

В “Дом на края на света” на Майкъл Кънингам има момент, в който една майка ревнува тринайсетгодишния си син заради новия му приятел. В главата й се върти следната паникьосана молба “Не го прави. Моля те, не ме намразвай. Можеш да си живееш живота и без да се отричаш от мен.” Чудя се кога лоялността започва да ни обърква, кога се предаваме и оставяме да ни задуши, кога се научаваме да задушаваме с нея.

Мисля, че в “нормалните” семейства започва с ревността на родителите. Още на три ме бяха питали кого обичам повече – татко или мама. Макар че харесвах повече татко, на Дядо Мраз казах “Майка” – сигурно съм усещала че така е редно, а може би и че няма да бъда наказана от баща ми. Това, разбира се, не пречи на майка ми да припомня историята повече от 30 години – ту за да покаже, че в детството си съм била лицемер, ту за да напомни, че баща ми е ревнивец под прикритие.

Много пъти са ми казвали, че имам голям късмет, задето бащата на Стоян не се интересува от него – така детето нямало да се раздвоява. Никога не съм разбирала защо някой трябва да се раздвоява заради това че обича повече от един човек. Любовта ми към приятелите ми нямаше да ме затруднява да обичам майка си ако тя самата не настояваше да бъде единствената обичана.

Майка ми не е единственият човек който настоява за екслузивната ми любов. Нито пък приятелите ми са единствения обект на ревност. Най-различни хора ме ревнуват заради най-различни неща: един смятат че отделям повече време на други, други смятат че би трябвало да предпочета да правя нещо с тях, отколкото нещо сама. Любимото им изречение е “Хич не се обаждаш.”

Всичи тези оплаквания ме уморяват. Понякога дори успяват да ме накарат да се почувствам гузна, но като цяло, по-скоро още по-малко ми се иска да се видя с някого, след като получа подобни укори.

Всички биха дишали много по-леко ако осъзнаят, че да обичаш един не предполага да не обичаш друг, че да харесваш собствената си компания не означава че (вече) не се радваш и на нечия друга.

Да, връзката ти с този приятел / роднина е специална … точно както тази с всеки друг. Да, понякога е важно да сте само двамата … както друг път е важно да сте само двамата с който и да е друг.

Ето как го правим ние с Дафа. Тя пита “Да поканя ли и Х или искаш да сме само двете?”. Толкова е просто и лесно. Добре че не сме част от обща тайфа – тези групи често са толкова жестоки с тези които са си позволили да пият кафе с един-двама вместо с всички накуп.

Ако те кефя, гласувай за мен тук

коментарите тук

В романтичното минало, когато писмата се пишеха на хартия, хората знаеха, че пътуването до получателя ще отнеме дни или седмици, а отговорът още толкова. За светкавична комуникация се използваше телеграмата или телефона. Това означава, че хората са имали търпение куриерът да достави телеграмата и са били наясно с вероятността получателят да не е у дома. По същия начин са били наясно, че този на когото звънят може да се намира далеч от телефона. Дори и след появата на факса, хората знаеха, че получателят може да не стои край факса и имаха търпение.

След появата на мобилните телефони и електронната поща хората изгубиха търпение и забравиха, че технологията е само средство за бързо изпращане на информация, а не източник на информация. Все повече хора очакват, че щом имаш e-mail адрес, си на разположение денонощно и си в състояние да отговориш най-късно до 24 часа. По същия начин, все повече хора се чувстват длъжни да отговорят светкавично, дори и ако не са в състояние. И като не успеят, някои започват да се чувстват виновни. А тези, които очакват отговор се ядосват. Ето защо Лонги пита толкова ли е трудно да напишеш e-mail.

Аз отговарям светкавично: да, понякога е не само трудно, но и невъзможно да родиш смислен отговор на някое писмо. Причините могат да варират от наличие на десетки такива писма, няколко звънящи линии, опитващи се да комуникират с теб тет-а-тет, както и в Skype, примерно. А може и да не е нито едно от тези тривиални неща. Може да имаш разстройство, придружено с повръщане или да е трябвало да закараш майка си до болницата с прединфарктни симптоми. Едно от малкото неща, които са се случвали на мен лично, и то във времената, в които не можех да си представя какво е да не отговоря на чакащия светкавично или да не вземеш двата си мобилни телефона в тоалетната.

Новата ми тактика е да не рискувам живота си за да отговоря на писмо или телефонно обаждане, така че на все повече хора им се налага да ме чакат. Разбира се, би било прекрасно ако човек драсне един ред да каже, че ще може да отговори след еди колко си време, но дори и това понякога е наистина почти невъзможно, така че е хубаво очакващият отговора да се научи на търпение, което е едно от първите неща, на които се научаваме, за да навлезем в цивилизацията. Преди много години Лонги се е научил да чака ако му се ака и наблизо няма тоалетна. Ето в този дух може да се научи на търпение и за други неща.

Когато човек е търпелив, той не си губи времето да се ядосва на тези които го карат да чака. В това време си намира друго занимание. А ако въпросът е на живот и смърт, звъни по телефона. Хубаво е да си спомним, че когато е въпрос на живот и смърт, телефоните са с трицифрени номера. Дори и когато искаме да се обадим на такива номера, може да нямаме телефон под ръка (по-голямата част от човечеството няма), а ако се обадим, бива да имаме предвид че линейките, пожарните и полицейските коли понякога закъсняват (чакала съм линейка 2 часа, както и полиция, която не е идвала), а някои дори може да катастрофират по пътя. Това е част от живота. Можем да се ядосваме, а може и да не се.

Ако те кефя, гласувай за мен.

Коментирай веднага тук , че иначе ….

Вчера, докато вървях за работа през циганската махала (по-тихо е, не фучат коли и мога да се разхождам по-дълго), разглеждах къщи, магазинчета, хора, училището. Дълго време вървях до двама чичовци, единият от които буташе симпатично жълто колело, а другият носеше купчина вестници и списания. Говореха непрекъснато, но аз не разбирам турски, така че просто се чудех за какво ли могат да говорят толкова дълго и задълбочено.

Чудех се какво обичат хората в този квартал, за какво мислят и разговарят, как живеят. Опитвах се да отгатна къде живеят цигани и къде българи. Предполагах, че тези хора не се интересуват от нещата, за които мисля всеки ден, че животът им е твърде различен от моя. Не ги познавам. През повечето време не осъзнавам съществуването им, което не ми изглежда толкова велико като моето собствено. По същия начин те не подозират за моето съществуване, докато не забележат че минавам по тяхната улица. После ме забравят; и аз не запомнян техните лица.

Ако трябва честно да отговоря на въпроса “Пука ли ти дали утре няма да има еди-кой си квартал?”, може би трябва да кажа “Не. Аз никога не съм си давала сметка че съществува.”

Вчера истински осъзнах колко малки и самотни планетки сме. Всеки от нас е център на света си, може да живее без да осъзнава съществуването на повечето хора и други живи същества.

Вчера разбрах, че ако не съм нетърпелива и арогантна ( а аз твърде често съм), мога да влезна в истинска връзка с всякакви хора – както стана миналата седмица, когато хамалите ме черпеха с евтини цигари, а аз им намерих захар за кафето и седяхме на кожените столчета в офиса и си разказвахме истории за хранителни магазини и срещите ни с чужденци, за работа, за соц.банкети и гурбети, а аз седях на табуретка по турски и ми беше интересно, и бях там и никъде другаде, докато Никола не се притесни за мен и звънна да провери дали всичко е наред и да не са ми направили нещо тези цигани.

От известно време вярвам, че всяка човешка общност по някакъв начин влияе на всички други, без значение дали една подозира за съществуването на друга. Опитвам се да покажа на учениците как от работничките в китайски sweatshop зависят в голяма степен техните възможности за работа, как с ежедневните си малки покупки ние влияем върху заетостта и заплащането на хора, за които не подозираме че съществуват.

Струва ми се че усещането за свързаност или несвързаност определя в огромна степен цялата ни житейска съдба. И съдбите на всички останали.

ако те кефя, гласувай тук

коментарите тук 

песничка, която пеех, и подрънквах на китарка

От 50 години Тибет е окупиран от Китай. Разрушени са над 6 000 манастири (т.е. духовни и учебни центрове); хората са принудени да се разделят с обичайния си начин на живот, не могат да изповядват религията си. Хора, за които духовната практика е основната част от живота са принудени не само да я изоставят, но и да се гаврят с нея. В книга на Далай Лама бях чела, че по едно време учителите карали тибетските деца да убиват животинчета и им давали точки – колкото по-голямо убито животно донесат в училище, толкова повече точки получават. В Тибет китайците изхвърлят ядрените си отпадъци, и т.н.

Тибет не е единственият пример за натиск върху големи групи хора – всеки от нас си има любим пример – от сегрегацията в САЩ, през гражданските войни в Африка до етническите прочиствания в бивша Югославия.

На всички е ясно, че насилието в повечето случаи предизвиква реакция на насилие. Понякога не. Като прагматичен флегматик, възпитан в духа на “Избягвайте резките движения”, лишен от ботевски плам, бих искала да поставя следния въпрос: смятате ли че е прагматично тибетците да се опитват да извоюват свободата си чрез насилие?

Аз мисля че не. Те са малко на брой, невъоръжени и неподкрепени нито финансово, нито логистично от когото и да било.

Можеха ли негрите в САЩ да премахнат сегрегацията по такъв начин? Не. Ето защо Мартин Лутър Кинг е проповядвал “творческия протест”, т.е. чрез ненасилие. Тази стратегия е проработила за негрите в САЩ.

По същия начин Махатма Ганди е вдъховил ненасилническа борба, и Индия е извоювала независимост от Британската империя.

Насилието води до резултати за този който е по-силен. Ако си слаб, но решиш да се правиш на бабаит, просто си търсиш белята и си намираш смъртта, примерно.

От повече от 50 години Далай Лама се  бори с мирни средства. В последно време се опитва да убеди китайците да дадат на Тибет автономия в рамките на Китай. Китайците не щат и толкова. Очевидно Тибет не може да си позволи да се освободи чрез насилие, но очевидно не се получава и по мирен начин засега. На Китай не му е ЧАК толкова важно дали го смятат за демократична страна или не, особено като е наясно, че властите в другите страни така или иначе предпочитат да си затварят очите, защото Китай е огромен пазар и неизчерпаем източник на евтина, покорна, непретенциозна работна ръка.

Всъщност повечето китайци не живеят по-добре от тибетците, а много от тях, много по-зле. Някой да се е загрижил за това?

Принудата Е не само възможен начин (ако си по-силен в момента), но и такъв, какъвто бих използвала за да (се) защитя от насилие ако силата е на моя страна. Разбира се остава вероятността другият да остане жив и да ми отмъсти по-късно. Мисля, че въоръженото противопоставяне срещу Хитлер е било доста прагматичен подход. Освен това ефектът се оказа траен, не заради употребената сила, а защото милиони хора са осъзнали идиотията, в която са били въвлечени и това, че е по-забавно да не отдадат живота си за изграждане на следващия велик райх.

Интересно ми е дали ако САЩ решат да изпратят войски в Китай за да разрешат проблема в Тибет, светът ще се втурне да ги плюе, така както се получи в Ирак. Дали българите биха одобрили идеята наши военни части да участват в напечена НАТО-вска операция там. И какво би се получило ако Русия, на свой ред, подкрепи Китай? И какво на практика ще спечелят Тибетците ако в тяхна чест започне трета световна война?

Какво да се прави? Не знам. Аз веднъж питах как да се справям с тираните. Едни ме посъветваха да се усмихвам, други да се бия, а трети да избягам.

Какъв съвет би дал на тибетците? На мен? А ето какво прави Далай Лама в момента.

ако те кефя, гласувай тук

коментарите тук