Много пъти съм чувала хора да казват „София е най-голямото село”, „София не е за живеене” и т.н. Признавам на всеки правото на лош вкус, но ще споделя, че намирам тези изказвания за толкова клиширани и глупави, колкото и изказванията на софиянците, които смятат, че трябва да се забрани заселването на провинциалисти в София.

Вярно е, че в София може да има интензивен трафик и мръсен въздух, но е вярно и това, че живеейки далече от София, в средноголям град с големи претенции, години наред  не съм си позволявала да отварям част от прозорците си заради шум и мръсен въздух. Вярно е и това, че на доста места в града ми е ужасно трудно да пресичам … на зебра, както и да се влача в задръствания в 10 сутринта. Но не затова ми е думата.

Напоследък във Фейсбук непрекъснато се появяват снимки от пешеходната Шишман, от разни креативни събития в паркове, пък дори и протести – все неща, които хората в София си правят сами … като общност.

А ние тук, в Хасково … ние си имаме Кмет. Ако нещо се случва в този град, за хубаво или лошо, се свързва с неговата личност.  А всичко останало зависи от това колко пари има всеки от нас, за да се спасява поединично.

Не, не, не съм аз човекът, който ще гради общност в този град. Не и аз, която с неохота приемам покани от хасковлии във Фейсбук (освен ако не са ми ученици) и ограничавам достъпа им до стената в профила, която не знам адресите на местните новинарски сайтове.

Това няма нищо общо с удобството да живея в този град и поради тази причина да го предпочитам пред София.

Ето малко връзки – за тези, които може да не са чули:

повече текст

повече картинки

Един мъж влезе тайно в дома на съпругата си, която го беше напуснала преди няколко месеца и я прободе с нож.

Тя оцеля, след като ножът мина на някой и друг сантиметър от важен орган. Съдебният лекар оцени телесната повреда като средна.

Дознателят не разпита всички налични свидетели, а единствено мъжа и жената. Техните показания се разминаваха в частта кой кого е нападнал – и двамата твърдяха, че са нападнати.

Прокурорът каза на жената, че според него няма достатъчно данни за извършено престъпление и изобщо не му е до нейния случай. Това означава, че държавата няма да търси отговорност от мъжа за нанесената телесна повреда.

Адвокатът каза, че срещу 100 лева ще обжалва решението на прокурора, за да се поднови разследването и дознателят да събере останалите възможни доказателства. Преди това адвокатът беше взел 350 лева за да събира информация  - тази услуга се изразяваше в изчакване на прокурорското решение.

Междувременно мъжът заплашваше жената по телефона и изпращаше заплахи с sms. Подадената от нея жалба не беше уважена като основателна. Всъщност жалбата беше написана безплатно от адвоката, който беше получил 350 лева за описаното в предния абзац.

Съдът уведоми мъжа, че делото срещу него се прекратява.  Мъжът беше доволен.

Съдът уведоми мъжа, че делото се подновява. Той отново започна да заплашва жената по телефона.

Дознателят има 2 месеца срок да разпита още двама души. Може и отново да не го направи. Прокурорът отново може да реши, че няма достатъчно данни за извършено престъпление.

В такъв случай, на жената не й остава нищо друго, освен да плати още пари на адвоката, за да търси отговорност от мъжа по частен път.

Последното, обаче, няма да се случи ако жената не реагира навреме, защото 6 месеца след извършване на въпросното деяние, тя вече няма право да завежда каквито и да е искове по този повод. Или поне така казва адвокатът й.

Междувременно, жената беше нетрудоспособна в продължение на месеци, а ако тръгне отново на работа, може отново да бъде издебната от мъжа, който, според мен и един познат психолог,  има нужда от терапия.

Хубавото в тази история е, че сега жената ползва услугите на терапевт. Добре, че има добри хора, които в момента плащат за сеансите и физическото й оцеляване. Да се надяваме, че историята ще завърши добре.

Какво мислите за тази история?

Преди няколко дни писах, че лактивизмът може да направи нещастни майки, които искат да кърмят. Някои читатели като че решиха, че с този текст обиждам Бу и Василена, които отделят значителна част от времето си за да просвещават по въпроса за кърменето.  Някой ме поправи, че лактивистите не казват еди-какво си, така че текстът ми не се опира на действителността.

След това писах за това, че напоследък все повече хора влагат единствено негативен смисъл в думичките „комерсиален” и „бренд”, а не е задължително тези две неща да са въплътеното зло. В резултат на това някои читатели се впуснаха да ми обясняват колко е невалидна позицията ми и да ми цитират дефиниции и примери.

Приемам въпросните позиции за валидни , тъй като се опират на реален житейски опит на коментиращите, както и да реалните техни вярвания … точно както моите позиции се опират на моя опит и вярвания. Е, как е възможно и моите и техните позиции да са валидни ако са различни? Ето така: понякога една позиция включва в себе си другата, като частен случай или мини-тенденция. Друг път, пък, и двете позиции отразяват мини-тенденции, и т.н.

Ако си даваме сметка за тези неща, ще приемаме всяка позиция и опит за валидни. Така ще научаваме повече за другите хора и за света като цяло, ще разширяваме перспективата си и дори може да започнем да забелязваме съществуването на другите.

Всичко това ме подсети за една симпатична малка книжчица, която си купих преди време, но още не съм прочела докрай, за да си позволя да пиша ревю. Тя е издание на КАПИТАЛ и се казва „Пътеводител 2020”, с автор Мила Минева. Тя описва различни български микротрендове – Интернет пристрастените, неженените с деца, ведрите старчета, щастливите продавачки и т.н. – все явления, които някои от нас могат на бърза ръка да отрекат, в зависимост от собствения си опит с компютърно неграмотните, киселите старчета и продавачки и т.н.

Тази книжка, пък, от своя страна, е вдъхновена от книгата Microtrends на Майкъл Пен, която би било хубаво да прочета и аз.

Като че за все повече хора думичките „комерсиален” и „бренд” означават нещо лошо.

Какво лошо има в това да продаваш плодовете на труда си? Всеки който продава го прави, защото има нужда от нещо друго, което се купува с пари. Не познавам хора, които използват думата „комерсиален” в отрицателен смисъл и в същото време не ползват неща, които се купуват с пари. Освен това, повечето хора, които използват тази дума по този начин работят срещу заплащане или пък приемат да бъдат издържани от хора, които работят срещу заплащане. В това има  нещо иронично Ако презират комерса, защо участват в него?

Мисля, че по света има немалко хора, които подаряват (част от) труда си или биха го подарявали ако можеха да си го позволят.  Част от тези хора са създатели на брендове – не само за да продават по-успешно, а защото обичат нещото, което правят и се гордеят с него, и искат да го споделят, да гарантират на другите хора, че получават продукт с високо качество.

Това са неща, които много от враговете на комерса не могат да проумеят и не биха направили. В тази връзка, припомням един свой стар спорен текст, „Закуска в Тифани”.

Дойде време да споделя как мина раждането. Ще маркирам ключовите моменти; не разчитайте да помня в колко часа на колко минути съм имала контракции.

Бях решила да родя в АГО в Хасково без предварителни планове и уговорка с лекар.

Защо в Хасково, в мизерното АГО, а не в Пловдив, където в последните години раждат доста хасковлийки? На първо място защото е наблизо – мога да се придвижа сама с такси по всяко време, без да бързам. Относно битовите условия … аз самата никога не съм живяла в кой знае колко лъскави условия, а и съм ходила на ученически бригади, където къпането със студена вода е обичайно. Пък и става въпрос за 3 дни само. Преди години се изискваше да остана цели 5.  Родих там, както бях решила. За награда се оказа, че точно в този ден, отделението се е преместило на реновиран етаж – новобоядисан, с нова дограма, бойлери във всяка баня и пр.

Защо без уговорка с лекар? Защото не бих могла да съм сигурна, че който и да е лекар може да гарантира, че в момента, в който трябва да постъпя в болница ще е на линия в добра кондиция. Ако трябва да избирам на кого да се доверя – на сънено подпийнало светило в малките часове на нощта или на дежурния екип, бих предпочела второто. Освен това, бих се чувствала донякъде задължена да приема идеите на наетия лекар, докато бих се чувствала по-спокойна да отстоявам своите желания пред лекар, когото не съм избирала. Родих при дежурната лекарка – беше спокойна и мила.

Бях решила да родя колкото се може по-естествено, но ако се наложи, да се съглася с каквото предложи лекарят. В такива случаи човек не може да знае дали нещо наистина се налага или така е просто по-лесно за лекаря; предпочитам да се доверя, за да запазя спокойствие и добро настроение – колкото по-малко страх и негодувание, толкова по—добри хормони, а оттам и по-леко раждане За всеки слуачай си носех епикризата от предишна операция – ако се наложи секцио; лекарките казаха, че нормалното раждане е за предпочитане, че съм добре сложена и че изглеждам доста по-млада отколкото съм (39).

И все пак родих ли така, както ми се искаше? В общи линии – да. Направих каквото зависеше от мен; имах късмет с персонала в болницата.

Тапата ми падна на предната вечер. След като излязох от тоалетната, прочетох няколко статии по въпроса, понеже не си спомнях какво точно бях чела за тази тапа и не си спомнях да съм си имала работа с тапи предният път (17 години по-рано). Имах болки и контракции, но реших, че има време и си легнах да спя. Всъщност предният път ми текнаха водите на обед, но изчаках около 12 часа докато започнат болките. Бях решила и този път да не бързам.

Бях решила да не бързам, за да отида в достатъчно напреднал етап, та да не изкушавам лекарите да ми преливат заместители на произвежданите от мен хормони, с цел да засилят родовата дейност и да ускорят раждането. Не че предният път ми се случи такова нещо, но вече бях чела на много места, че много лекари напоследък го практикуват.

Към 3 следобед пристигнах в болницата с такси, сама, с раница на гръб. У дома баба Петя ми каза, че още не ми е време и вероятно ще родя след две седмици, а аз й казах, че лекарите ще преценят и ако съм подранила, ще се върна; ако не, ще й се обадя по телефона J В болницата ме питаха за какво идвам и откъде накъде ми е хрумнало, че раждам. Отговорих им, че така съм преценила, но все пак като ме прегледат, ще решат. Доколкото си спомням, разкритието беше 7 см  и ме приеха.

За мен клизмите и бръсненето са добри процедури, така че не ми се наложи да се съпротивлявам.

Бях сама в предродилна зала. Обадих се на някои приятели и роднини да стискат палци и да не се притесняват. Обадих се и на гинеколога, който наблюдаваше бременността – той ми каза да не се притеснявам, че до няколко часа ще родя.

След известно време, решиха да ми сложат система, за да ускорят нещата, но аз отказах. Всички от персонала се изредиха да ми предлагат това, но аз любезно отказвах. Накрая приех, 15 минути преди раждането, околко 4 часа след постъпването ми в болницата. Приех, защото лекарката ми каза, че родовата ми дейност става по-вяла. Може и да е излъгала, но аз предпочетох да й се доверя. Не се наложи да ми прелеят цялата банка; освен това системата по някое време спря и не пожела да тръгне повече. Съгласих се и с това да ми пукнат мехура. Съгласих се с тези неща, понеже аз може и да съм чела и да съм си представяла как трябва да стане, но все пак те имат доста повече опит.

Предполагам, че лекарката може да е предпочела да пришпори нещата, тъй като беше в края на работното си време и не искаше да ме предава на следващия дежурен. Караха ме да напъвам и нямах достатъчно  време да почувствам сама кога. Това може да е причина за леките разкъсвания, но може и да не е единствената. Във всеки случай, убедена съм , че напъването беше причината на следващия ден да имам доста спукани капилярчета – в очите и да други места.

Нямах достатъчно сила, а и ме болеше повече отколкото очаквах, така че се съгласих да ми помогнат с масаж на корема (не, никой не се хвърли върху корема ми; наистина беше масаж). Мисля, че лекарката помогна и на Пипи да излезе.

Не чакаха да се „роди” плацентата, а това ми беше все тая. Беше ми все тая дали ще ми сложат упойка при зашиването. Мисля, че не ми сложиха. Мина ок.

Бебето ми го показаха; когато беше повито ми дадоха и да го пипна J След  като полежах 2 часа в родилна зала, ме заведоха в стаята, където доведоха Пипи, за да бъде с мен. Детската сестра дойде да ми покаже как да кърмя и да ми даде насоки.

В тази болница предпочитат кърменето и не се опитват да ти пробутват адаптирани млека; дават шишенца с неподсладена вода за децата. Различните сестри и лекари, обаче, имат различни виждания и дават различни съвети.

Режимът е изморителен – с  всичките промивки, мерене на температура,  визитации и пр., заради които влизат с трясък. И все пак, някои екипи бяха тихи и сръчни   

Вкратце – не мина точно както исках, но и не беше кой знае колко по-различно от това което очаквах.  Но кой може да предксаже със сигурност какво ще се случи при едно раждане? Не беше най-естествното раждане, но … какво всъщност значи естествено раждане и колко от неговите фенове ако имаха възможност, биха родили по този начин само, без никак да се възползват от каквато и да е придобивка на цивилизацията?

Вашият коментар

Преди малко прочетох текста „Кърменето разби сърцето ми„, препечатан в блога на Бу. Няма да губя време да дефинирам чувствата си; просто ще споделя, че не са положителни.

Преди два месеца, седемнайсет години след първото, се роди второто ми дете. Скоро след това се върнах да препрочета един текст, който писах преди две години, когато нямаше никакви изгледи някога отново да родя – да проверя дали все още съм на същото мнение. Защо? Защото първото дете отхраних с шише, а второто се заинатих да кърмя. На същото мнение ли съм? Да.

Преди 17 години се опитах да кърмя, но не се получи. Тогава мислех, че нямам кърма. Днес предполагам, че не се е получило, понеже не съм направила каквото е трябвало да се направи – заради липса на информация и приемане на глупави съвети. Не се притеснявах от резултата – донякъде заради това, че не възприемах човешкото мляко като незаменимо и не смятах, че другите млека са вредни или поне не толкова полезни.

Сега кърмя. Предполагам, че имам мляко заради това, че направих нещата по-добре от първия път и устоях на изявления от рода на „Настрадин Ходжа тъкмо си научил магарето да не яде, и то умряло“. Тези, които не са били до мен в този период, няма как да знаят, че се притеснявах, плаках, отчайвах се и се обнадеждавах, и после пак се отчайвах. И така около месец.

Чудесно. Не знам докога ще имам възможността да продължавам. Може още утре млякото да спре. Но утре може и да не съм жива. Така че знам какво е да искаш да дадеш нещо на детето си и да не можеш. Искала съм да заведа детето си на море и не съм успявала. Искала съм да му купя по-хубав компютър и не съм успявала. Искам да съм жива докато децата ми пораснат  и могат да се грижат сами за себе си, но може и да не успея.

Кърмещите майки-активистки, които наричат адаптираните млека отрови и бойкотират производителите им, може да обясняват на мъжете и нераждалите жени какво чувстват майките и бла-бла; затова съм тук, да ви напомня за пореден път, че майките не са свещени крави и че майките са различни хора, които може да се чувстват по различен начин.

За да практикувам това което проповядвам, а именно признаването, че различните хора могат да чувстват и действат различно в една и съща ситуация, ще заявя, че е напълно възможно една жена да се чувства съсипана и неълноценна заради неспособността си да кърми. Бих искала да споделя с вас скромното предположение, че тези жени щяха да бъдат по-малко ако знамето на лактивизма не се вееше така величествено в последните години, както и предположението, че ще се увеличават, защото лактивистките ще евангелизират все повече майки. Веднъж приели правата вяра, тези майки ще се самобичуват ако не успеят да се опазят от грях.

Аз пък мисля, че е по-добре да има повече щастливи и доволни от себе си майки. Знам, че майките могат да бъдат щастливи дори и ако не кърмят. Вярвам, че щастливата майка е по-здравословна от човешкото мляко.

се появи в книжарницата точно навреме – тъкмо сега, когато се нося на бежанската вълна. Съвсем прагматично – мога да я препоръчам като учебно помагало на тези, които искат да разберат що е това да си бежанец – какво кара хората да бягат от родните си страни, какво се случва с тях в чужбина, защо повечето от тях не получават статут на бежанци, как живеят докато очакват решенията на чиновниците, как живеят след това като нелегални имигранти ако се изплъзнат от депортиране обратно в ада, от който са дошли.

Докато четях книгата, често се сещах за играта „Не се сърди човече“: щастието на бежанеца е някъде в бъдещето, а изминатият път никога не е окончателно изминат – винаги може да те върнат в началото и да мине време докато се появи възможонст да тръгнеш пак. Но това е универсалният сценарий.

А конкретната история е на иракчанин, студент по право, чието детство и юношество минават под диктатурата на Саддам Хюсейн, а младостта му започва с войната, от която се очаква да сложи край не само на диктатурата, но и на злощастията, причинени от ембаргото. Оказва се, обаче, че войната е не по-малко жестока от мира, дори и към тези, които са я чакали с големи надежди.

Книгата, обаче, не описва само външната (конкретна и универсална) събитийност, но и вътрешните движения на душите – на имигрантите, на онези, които решават съдбите имл дори и на онези, които не искат да чуват за тях.

Книгата е от Ерик-Еманюел Шмит, когото, както знаете, открих наскоро. Ако може да се вярва на корицата, през 2010 е получил Гонкур. Това, както и фактът, че и тази негова книга е издадена от Леге Артис, не би изненадало българските му почитатели

англоезично резюме

Май няма да стане както го мислех … иначе досега да бях публикувала няколко текста за последните две седмици. Но не остава време. Затова ще пусна един бърз ъпдейт, за да знаете какво се случи, какво се случва и какво предстои … поне какво предстои да се появи в блога.

Преди две седмици (на 7 юни) се роди нашето бебе Петър. За любителите на статистиката: тегло 3 250 гр, 50 см, час на раждане 19.45. Всичко мина ОК в рамките на възможното при дадените условия Предстои да направя честен опит  да споделя опит с бъдещите майки Очаквайте специален текст по темата. Засега е на естествено хранене, с никакъв режим. Май отново клоня по-скоро към свободното „възпитание“ Вече излизахме на разходка три пъти с количката Бива да кача и някоя и друга снимка, за да сте убедени, че е хубавец. Бих го направила още сега ако не ме мързеше и не трябваше да местя бебето, което ми спи в скута. Предполагам, че там, на стола край компютъра се чувства най-добре, понеже е прекарало целия си вътреутробен живот на това място.

Прочетох една книга с есета на стария либертарианец Бастия, една на Питър Мейл за френската кухня, както и една на Ерик-Еманюел Шмит за бежанците, сборник с разкази на Сепулведа и малко от „Социалното животно“ на Арънсън. В момента чета една книга за отглеждане на бебета, както и „Алексис Зорбас“. Искам да пиша за всичките, но няма да обещавам, защото досега никога не ми е оставало достатъчно време да пиша за всички книги, които чета.

Звукът на телефона ми е изключен и не успявам да отговарям на всички обаждания. Надявам се да не се притеснявате за нас или да се чувствате пренебрегнати.

Надявам се по-скоро да възстановя напълно онлайн присъствието си. Що се отнася до другото възстановяване, за което хората говорят след нечие раждане … ОК съм си. Чувствам се добре, а освен това нямам повече килограми за сваляне отколкото имах преди да забременея

Всички останали у нас също са живи, здрави и доволни от живота.

Вчера се проведе митингът в защита на правата на бежанците – в София, пред Специален дом за временно задържане на чужденци, кв. Бусманци. Обявеният час за началото беше 11. Горе-долу в този час включих компютъра и започнах да търся новини от деня. Намерих една – в Дневник, която беше нещо като съобщение и включваше линк към петицията за промяна в законодателството. От коментарите по някое време разбрах и за втората – за това, че няколко младежи са пребити в трамвай – от 15 въоръжени младежи. Битите пътували към митинга в Бусманци. Днес виждам, че статията е актуализирана и вече има арестувани заподозрени. Доста бързо новината за побоя се разпространи из новинарски сайтове и Фейсбук, а за самия митинг така и не откривах нищо. За разпространяването на новината за побоя допринесох и аз, като я публикувах на няколко места в Интернет.

Първото нещо, което ме интересуваше беше дали на самия митинг е имало изстъпления и дали има пострадали. След това ме интересуваше как е минал самият протест – дали са пристигнали много или малко участници и представители на медиите. Успях да се свържа по телефона със Светла Енчева чак след края на митинга, когато вече пътуваше към дома си. Тя ме успокои, че освен пострадалите в трамвая, няма други, че самият митинг е минал спокойно, дошли са доста представители на медии. Побързах да публикувам щастливата новина. Но каква беше реакцията? Светла беше обвинена в предателство, дистанциране от пострадалите, малоумие и пр. В същото бях обвинена и аз, но само в един коментар, а днес получих и извинение

Защо се получи така? Защото Светла реши (доколкото разбирам първоначално идеята не е дори нейна, а на представители на Федерацията на анархистите), че ако точно в този ден и близките дни говорим твърде много за побоя, фокусът на общественото внимание ще бъде изместен от митинга, от каузата за бежанците. И се започнаха спорове: свързани ли са тези неща, не са ли. Да, свързани са, но и не са. С митинг и без митинг в страната има младежи, които се самоопределят по различни начини  и бият – по-мургави съграждани и чужденци, както и други хора, които им приличат на хомосексуални. Аз лесно бих ги нарекла нацисти и фашисти, но в действителност не съм никак запозната със съществуващите организации и начините, по които се самоопределят, така че няма да се впускам в опити да ги определя като леви, десни и пр. Вчера разбрах, че някои от тези младежи разпространяват снимките на разни видове активисти и ги набелязват като жертви. Подробности можете да видите от видеото, което е публикувала в блога си Селин.

Смятам, че съществуването на такива младежи е сериозен проблем и отдавна говоря за фашизирането на страната ни, но колкото и този проблем да е свързан с бежанците, за чиято кауза работим, мисля, че точно тези дни следва да се фокусираме върху каузата на бежанците. Защото тя не е достатъчно популярна, а не е достатъчно популярна на първо място защото за нея не се говори достатъчно. Вчера беше важен ден, в който за тази кауза имаха повод да говорят голяма част от официалните медии. Но дали те говориха за каузата или за побоя?

Все още не знам. След малко ще разбера. Но ето кое ме кара да мисля, че не само Интернет медиите са се фокусирали върху побоя, ами и телевизиите:

Снощи се обади майка ми и ме попита дали в Интернет има мои снимки, понеже гледала по телевизията, че младежи, които били тръгнали за митинга за проблемите на хората, за които съм писала писма до полицията в Монтана и Министерството на вътрешните работи, били пребити и станало ясно, че побойниците имат техните снимки от Интернет, била много притеснена за мен. Когато я успокоих, че не ме грози никаква опасност, се сети да ми спомене, че видяла по телевизията Давид (майка ми съчувства на затворената в Бусманци Аревик, неговата приятелка).

Това ме кара да мисля, че средностатистическият телевизионен зрител, пък и Интернет потребител, е запомнил побоя, но не е обърнал кой знае колко внимание на митинга и неговата кауза. По този начин е изгубен един от малкото шансове голям брой български граждани да научат за проблемите на бежанците и имигрантите у нас. И не само това. По-лошото е, че хората получават недвусмислено послание, че ако се опитат да направят нещо за да помогнат на чужденците, е вероятно да ядат бой. И тъй като не е ясно какво точно се случва с чужденците и какво правят активистите, по-лесно е да се запомни, че ако си активист, ядеш бой. Майка ми завърши разогвора с молбата да не бъда такава активистка и да се пазя.

Ето каква стана тя: мислех да пиша за каузата и митинга и да гледам да не отклонявам вниманието към побоя, но направих именно това. Реших да го направя, понеже моят блог не се чете от цялото българско гражданство, а тези които го четат от месеци попадат предимно на писания по въпроса, дори се опасявам, че им е втръснало от темата и чакат с нетърпение да напиша нещо друго. Ето това е другото: СТРАХЪТ, който се страхувам, че ще попречи още повече на хората у нас да се ангажират с обществени каузи, да бъдат граждани. Неинформираността, безразличието и предразсъдъците сами по себе си възпират хората да бъдат граждани, но страхът просто слага черешката върху тортата на пасивността.

Може би това са причините Светла да се обърне директно към биячите, а Rien да пише за реакциите на медиите и да търси разликите между реакциите на немските медии в подобни случаи.

А сега да видя лично какво са натворили официалните медии. От коментар в групата за Аревик, научавам, че доста телевизии са отразили събитието: „Репортажи за протеста в защита на чужденците в България предадоха доста телевизии. Аз успях да видя предаванията на: Евроком-София,PRO_BG,TV7,NOVA,bbt,BNT1.“

Изгледах публикуваните по-долу репортажи и мисля, че е нормално при такива побои медиите да отразят събитието. Хареса ми това, че интервюираха приятелите на пострадалите и им дадоха възможност да внесат малко яснота по въпроса какви са хората, които нападат организирано други хора и то не с тривиалната цел да ги ограбят или изнасилят. Интересно ми е, обаче, дали в други подобни случаи (а интервюираните казаха, че вчерашният случай не е единствен и не следва да се разглежда по начина, по който го разглежда прокуратурата – като единична хулиганска проява, а като организирана политическа такава) медиите са отразявали толкова усърдно или пък точно вчера са се фокусирали върху това.

Нормално е и това медиите да обръщат повече внимание на събития, в които се лее кръв, отколкото на мирни протести,  независимо колко са значими, тъй като основната им цел, колкото и да не ни харесва е … развлекателна (вчера в една книга по социална психология прочетох мнението на един от шефовете на BBC, на когото не беше никак неудобно да го заяви). Така че сега ми е трудно да ги заподозра в конспирация срещу гражданската инициативност.

Мисля, че това, което ни остава е да продължим да работим за каузата, да привличаме вниманието по всякакви начини. Медиите са си медии, независимо официални или неофициални – ще се стараем да извлечем максимума от техните възможности, но мисля, че е хубаво да намираме и начини да говорим с хората – с познати, роднини, приятели. Аз винаги намирам начин да пробутам на моите познати и близки информация за каузите си.Важното е да бъдем търпеливи и да не се отказваме.

**********************************************************************************************************

Ето това изгледах, следвайки линковете в групата за Аревик.

БНТ се фокусира върху каузата, но пък за да привлече вниманието към репортажа започва с „Протестът, към който са отивали пребитите момчета, беше организиран от група активисти пред Дома за временно настаняване на чужденци в Бусманци.“

TV7 се фокусира върху проблемите на чужденците и начините, по които активистите предлагат да бъдат решени.  По същото време TV7 осведомява и за побоя; интервюта със студента, когото можете да видите в блога на Селин, както и Цветан Цветанов (по телефона).

Нова ТВ се фокусира върху проблемите на чужденците във и извън Бусманци. Включва и съвсем кратко интервю с директора на дома, който, противно на затворените и активистите, смята, че условията са много добри.   Същата телевизия е излъчила и репортаж за побоя (част от него видяхте при Селин)

бТВ Излъчи репортаж за побоя. Разликата между техния и другите репортажи е, че включиха кървави картини от трамвая, както и изявлението на близки на пострадалите, че този побой, както и други случили се преди това не са изолирани хулигански прояви, както смята прокуратурата, а организирани политически актове.

Търсенето в Гугъл с „митинг Бусманци“ ми даде резултати и от двата вида – за митинга и за побоя; актуалните публикации (от самия 6 юни) бяха някак рехави и като че преобладаваха тези за побоя.

Ето и малко красиви снимки от митинга, направени от Яна. Още снимки в галерията на Дневник.

Ако предпочитате изкуството пред публицистиката, можете да научите нещо повече за проблема с насилието над чужденци и защитниците им от филма „Източни пиеси“