полетът на костенурката

Слава Богу, досега не съм имала много случаи в които да се нуждая от помощта на полицията, но не съм имала нито един в който тя да е свършила някаква полезна работа. Имала съм няколко случая, в които полицаи за се опитвали да ме сплашат без дори да изглеждам така сякаш нарушавам обществения ред, но пък вероятно съм изглеждала достатъчно безобидно, за да може някой да задоволи безопасно порива на бабаитлъка си. Така е било досега – от първата ми среща с полицията преди около 30 години.

Наскоро РПУ-то в нашия град се сдоби с още една голяма сграда. Предполагам че това се налага заради нарастването на личния състав. Чудя се кому е нужно това.

Прибавям факта, че от известно време си имаме закона за поголовното подслушване ( за който Европа се произнесе неласкаво тези дни, за което трябва да благодарим на тези хора ), който дава сериозен достъп на полицията до личния ни живот.

Прибавям контрола върху Интернет в Китай, от който бихме могли да заимстваме вечно зелената евтина и ефективна идея за масираното внушаване на страх. За повече информация – писмото на Ванката.

Чета статия за “черния Хитлер” (както сам обича да се нарича), зимбабвийския диктатор Мугабе, в която се описва как той управлява Зимбабве чрез широка система за покровителство, която много ми напомня за нашенския неофеодализъм (знам, че за добре печелещите професионалисти в столицата звучи странно, но аз описвам това, което виждам в провинцията), а също така и с помощта на тайната полиция, която да сплашва и, ако е необходимо, да избива дисиденти. В това време Мугабе развива огромно его, като настоява, че само той може да управлява страната – с железен юмрук. Мугабе заграбва притежаваните от бели ферми и ги раздава на поддръжниците си – нещо, за което мечтаят доста наши съграждани – да се върнат богатствата един вид.

В същото време, народът е зает да подписва петиции в защита на българщината – до следващите избори, по време на които наглед образовани и интелигентни хора ще кажат, че ще гласуват за Х, понеже пликовете са прозрачни и ще се разбере за кого са гласували.

Само аз ли сглобявам картинка от тези парченца?

Ако те кефя, гласувай за мен тук.

Прочетох първата част на “Колапсът” (от автора на “Пушки, вируси и стомана”). На стотина страници Даймънд описва ситуацията в щата Монтана – красиво място, което някога е процъфтявало икономически, но днес е сред най-бедните щати. Рудодобивът, дърводобивът и земеделието са рухнали, оставяйки след себе си сериозни екологични проблеми (веднага се сетих за колко много такива не подозираме, въобразявайки си, че застрояването на природните паркове е най-големият ни проблем).

Последните не изглежда да притесняват чак толкова свръхбогатите новозаселници, които купуват новопостроени къщи, за да почиват в тях веднъж годишно – да поиграят голф, да пояздят и да ловят риба, след което да отлетят с частните си самолети.

На коренните жители е все по-трудно да оцеляват, и изглежда, че най-доброто, което могат да направят за себе си е да продадат земите си на строителните предприемачи и да се преместят в по-урбанизирани общности, където да успяват да се издържат.

Ако строителството продължава интензивно, обаче, красивата Монтана може да заприлича на нашето Черноморие. Това няма да е чак такъв проблем за някои от собствениците на новите къщи – когато останат без вода и пр., те просто ще си купят нови вили някъде другаде.

Само тази глава ми беше достатъчна, за да осъзная, че екологията е твърде сложно нещо, от което разбират наистина много малко хора. За съжаление, повечето “зелени” разбират не много повече от мен, и на повечето по правило им липсва общата картина. Ето защо, в много случаи добрите им намерения водят до ада. Не искам това разсъждение да ви оставя с впечатлението, че книгата е анти-зелена. Не. Тя е твърде балансирана и показва групи с различни интереси (икономически, политически, социални) и реакции на проблемите, което, предполагам, я прави лесна мишена за критики от всички страни.

“Колапсът” е книга за разрухата, която сполетява обществата под въздействието на екологичните фактори. Тя изследва сблъсъка на различни интереси и показва, че екологичните проблеми може да са наистина сериозни, но също толкова важни са и начините, по които хората реагират на тях, а последното е свързано не само с ценностите им, но и икономическата им ситуация.

Намирам я за исключително образователна и я препоръчвам не само на бизнесмени и политици, а на всеки, за който първоизточникът на храна е супермаркетът.

Очаквайте доклад за останалите 600 страници и не забравяйте да гласувате за мен тук.

Книгата “Пушки, вируси и стомана” на американския професор Джаред Даймънд се опитва да отговори на въпроса на Яли, жител на Нова Гвинея, “Защо вие, белите, произвеждате толкова много неща и ги докарвате с кораби, а ние черните, си имаме толкова малко наши стоки?”

Много от нас, белите, предлагат расистки обяснения, но не и Даймънд. Той доказва че днешните различния носят отпечатъка на далечното минало когато основна роля за развитието на народите са играли географски и екологични фактори. Разбира се, влиянието на културните разлики и някои исторически личности не се отрича, но не е и обект на изследване на тази книга, която по-скоро намеква, че културните разлики в голяма степен са производни на географски и екологични условия.

Джаред Даймънд се разпростира върху повече от 500 страници, защото не нахвърля набързо теориите си, а демонстрира КАК е стигнал до отговорите на въпросите си с помощта на множество изследвания в най-различни области (има и чудесна библиография). Използвам случая да повторя едно от любимите си поучения: за разрешаването на сложните проблеми не са достатъчни задълбочени познания в една област; важни са широкият поглед и сътрудничеството със специалисти от множество области. Това изисква от работещите по проблема да имат обща представа за колкото се може повече области, за да знаят какви специалисти да привлекат за проектите си. Ето защо има смисъл училищното образование да е общо, а не специализирано, а бакалавърското да не прекалява с тясната специализация – ясно е, че отново пробутвам идеята за либералното образование.

Джаред Даймънд ще ви разходи по всички континенти и ще ви върне хилядолетия назад, за да наблюдавате великите преселения на народите и заселването на целия свят. Ще ви покаже възникването на земеделието и по—късно на държавите, изобретения и завоевания и т.н. – всичко, от което доскоро смятах че ми се повдига.

След като осъзнах колко плосък и североцентричен е погледът ми върху света, реших да си купя глобус. Ще го въртя и ще размишлявам дали силата на духа може да ме предпази от малария и глад.

Очаквайте доклад за другата му, още по-дебела книга, “Колапсът” и не забравяйте да гласувате за мен тук.

Напоследък доста ученици, които са попадали на сладкодумен учител по история, определят българската история като най-интересния предмет. Доколкото ми е известно, днес тя се учи по същия начин, по който я учехме някога – като разказ за героични битки, завоюване на територии, и от време на време културен възход. Изглежда бляскаво и изпълва с патриотични чувства. Това е един от малкото известни начини да се повиши самочувствието на хора които не могат да си представят да творят сами значими неща, които нямат необходимата енергия и ентусиазъм, които не виждат перспектива.

Прехласнатите от величието на българските ханове и царе често правят сравнение с днешните политици, които, естествено, изглеждат не само жалки и нехаещи за благоденствието на гражданите, но откровено злонамерени.

Това, което учебниците по история обикновено премълчават, е битието и съзнанието на поданиците – обикновените хора, които са живели в мизерия и са се трудели от тъмно до тъмно, за да платят чрез данъци правото си на съществуване. Част от тези хора, които вероятно са предпочитали когато приключат с полската работа да си почиват кротко при семействата си, са били принудени да участват във войните, които днес ни изпълват с национална гордост.

С кого всъщност се идентифицират днешните патриоти? Очевидно когато става въпрос за славната ни история – с хановете, царете и болярите, а когато става въпрос за съвремеността – с многострадалния, ескплоатиран от политическата върхушка и приближения й бизнес народ.

Хм, не е ли странно? Какво ли би се получило ако в учебниците се описваше ярко положението на простолюдието през цялата ни история? Освен че щяхме да забележим, примерно, че робството не е част от историята ни, можехме да открием доста прилики между хиилядолетния ни статут на крепостни селяни и настоящата действителност на значителна част от населението. Тогава можем да си позволим и сравнение между днешните управляващи и някогашните ханове, царе и боляри. Каква е разликата между тях? Единствената съществена за нас в момента разлика е, че днешните не се впускат във войни. Тогава какъв ни е проблемът с тях? Предпочитаме да сме във война ли? Или пък да се лишим от масовото публично образование? Дали не е крайно време да благодарим за това, което имаме, за спокойствието и благоденствието, на които се радваме, особено в сравнение с по-голямата част от земното население?
И все пак, с обичайната си склонност да се възприемаме като жертви, ако поне малко се задълбочи, ще открием, че не само днес, но и през цялата си горда история, сме били жертви на клептокрацията, която, дефинирана от Джаред Даймънд изглежда така:

“наличните богатство, или обществените активи, се вземат от по-нископоставените и се раздават на висшестоящите … Само една крачка дели типичния клептократ от мъдрия държавник и безскрупулния капиталист от обществения благодетел. Всичко се свежда то това – каква част от събраното от производителите се задържа от елита и доколко по-обикновените хора харесват начина, по който взетите от тях средства се разпределят за общественото благо.”

Ето какво прави елитът, за да спечели обществена подкрепа, без да се отказва от своето охолство, немислимо за останалите членове на обществото (пак според Даймънд):

1. Да разоръжи населението и да въоръжи елита.
2. Да накара масите да се почувстват по-щастливи, като преразпредели една немалка част от налозите и данъците по някакви по-благовидни или популистки начини.
3. Да се възползва от монопола си върху силата, но вече за “общественото благо”, т.е. да се поддържа обществения ред и да свежда до минимум по-тежките престъпления.
4. Да изгради една подобаваща идеология, която би могла да оправдае самата клептокрация.

Макар че днешното състояние на страната ни да напомня повече за преддържавна структура (това, което Джаред нарича “етнархия”), да приемем формално че имаме същинска държава, въпреки че всеки би могъл да забележи, че елементи 3 и 4 изглежда да ни липсват изцяло. Почти всички съществуващи общности са достигнали поне формално този етап от общественото развитие, но една, макар и мъничка част от тях са минали отвъд и не позволяват да бъдат току-така експлоатирани от клептократи.

Чудя се дали тези общества изучават историята по различен начин, което пък, от своя страна, им дава друга гледна точка и насочва въжделенията им не назад, към феодалното минало, а напред, към общество, в което благоденствието е все по-достъпно? Последното изглежда твърде екзотично на повечето хора наоколо и е много, много трудно да повярват, че имат всички необходими ресурси да изградят сами благоденствието си – грамотност, достъп до образование, информация, информационни и комуникационни технологии. Не е нужно да завладяват физически офлайн земи, да воюват с мечове, автомати или ракети, да изпълняват седмици наред безвъзмездна трудова повинност (днешните клептократи не ни задължават да участваме физически в строежа на дворците и гробниците им, в изграждането на пътна и комуникационна инфраструктура).

Струва ми се, че за нас би било доста полезно да изучаваме внимателно историята на чужденците, които са ни изпреварили, отколото да се фокусираме прекомерно върху историята на предците си, които са доста изостанали в сравнение с нас. А териториалните войни днес просто не са актуални, така че какво всъщност печелим от запаметяването на датите на славните битки?

Може би фокусът на преподаваната в училище история си струва да пада поне толкова върху простолюдието и другите видове елити, т.е. не само политическите, религиозните и военните. За нас ще е полезно да видим как други народи, които не са били имунизирани срещу клептокрацията са се поставили в доста по-добро положение от нас спрямо нея или практически са я елиминирали.

Ако те кефя, гласувай за мен тук.

Ванката не може да прочете от Китай не само текста ми за страха, но и всичко останало. Просто блогът ми не се вижда оттам. Ето какво отговори Ванката през Фейсбук. Нещо не се получи кирилизирането, за съжаление

Публикувам го нередактирано. Може да помогне на хора, които се двоумят дали да започнат работа в Китай:

Hey, Lidka. Pak stana suma ti vreme, prez koeto ne sum ti pisal. Sorry za tova. Za sujalenie niamam dostup do bloga ti, predpolagam, 4e kakto mnogo drugi stranici, su6o e blokiran. Taka da sum iadosan na cialata obstanovka tuk i da sum 4esten dosta me dostrashava samo kato si pomislia,4e Kitai e novata svetovna sila…Vijdam, 4e si v krak s ne6ata, koito se slu4vat tuk, no vse pak 6e ti spomena i az niakolko interestni fakta (ot poslednite dni):

1. Partiata izprati onzi den masov sms na vsi4ki kitaici, “suvetvaiki” gi da ne kupuvat ni6o ot Carrefour (nai-golemia hypermarket tuk, French btw). I poznai - ot 1 Mai nikoi ot kitaicite niama da pazaruva tam. 6e ti poasnia i pri4inata. Govorih s ot kolegi (toi e ot Singapore) po temata i toi mi kaza, citiram:”Moiata priatelka e protiv tazi iniciativa na Partiata, no i tia niama da pazaruva v Carrefour, za6oto ako niakoi ot neinite kolegi razbere, vednaga 6e ia namraziat. Da ne govoria,4e ima mnogo zlobni hora tuk, koito sa gotovi da pokajat omrazata si na tezi, koito ne vurviat s bolshinstvoto”. Shvashash shemata nali, Lidka?!Kitaicite sa tolkova brainwashedl,4e e prosto trudno za viarvane!

2. Partiata zav4era, izprati masov e-mail na kitaicite, s koito obiasniava kolko zlonamereni Western European people are i prika4i snimki (ultra manipulira6i) na kitaici v Paris pla4eiki zaradi tova koeto stana tam s Olympic fire. Citiram “Vijte nashite GEROI”…

Jesus…napravo mi se povdiga ot tezi ne6a..Komentara na moia boss otnosno obstanovkata”We are the strongest and most powerful nation in the world, nobody has the right to stand against us”. Mojesh li da si predstavish, tova idva ot ustata na obrazovan kitaiski grajdanin, s mnogo international experience…Predstavi si kak “misli” edin obiknoven kitaec, koito s goliam kusmet e uspial da zavurshi treti klas…

I tova e naciata, koiato idva na preden plan…stra6ni4ko,a?!

Ne znam dali si osuznala,4e az sum mnogo komplicirana li4nost.. I kolkoto i da e sum komersialen ot edna strana, tolkova takiva ne6a (koito ti spomenah me mu4at adski) i zatova vzeh re6enie, 4e Kitai ne e za men, pone ne v momenta. Niakade kraia na Juni 6e otlitam ot tuk. Moje bi 6e se vurna, kogato tazi nacia uzree malko pove4e, no za poslednata polovin godina se ubedih,4e e nujno duuulgo vreme (ako vuob6e se promeni) dokato Kitai porasne duhovno,ako moga taka da se izrazia.

Smiatam da tursia rabota ili v Capetown, South Africa ili v niakoe kitno mestence v Evropa…Imam nujda ot malko po-normalno miasto, mnogo me izto6iha tezi kitaici…

Haide, tova e ot men za sega…Umnata i pishi, kogato mojesh. Az 6e te durja v te4enie na ne6ata tuk.

Celuvki,

Vankata

Когато преди 20 години Мис Блянгова поиска да опишем гаджето на мечтите си в есе, аз писах за Дънди Крокодила – бърз, смел, сръчен интелигентен, самоироничен, прагматичен, щедър, грижовен. Малко след това Мисиз Добрева се върна от курс в Англия и ни разказа, че Пол Хоган водел някакво плиткоумно TV шоу. Продължих да харесвам Дънди.

Новата ми любов се казва Робърт М. Саполски, професор по биология и неврология в Станфорд, автор на книгата за бабуините и Африка и много други неща, която чета в момента.

Някога казваха, че за да станеш истински мъж трябва да минеш през армията. Познавам достатъчно мъже минали през армията, че дори и през флота, за да знам, че не е точно така. Мисля, че по-ефективният начин е да минат през добър университет, а после да заминат за Африка. Хахаха! Това ми напомни за двама важни в моя живот господа:

Мистър Стоев:

Когато ни преподаваше география на английски, от време на време се отплесваше да разкаже нещо, което да обогати светското ни образование (като, например, че не бива да се притесняваме от факта, че няма спортна съблекалня и се налага да се преобличаме в присъствието на противоположния пол, понеже сме европейски клас, 1985 година). Веднъж изнесе кратка лекция на момчетата в която ги посъветва да обърнат внимание на висшето военно-морско училище във Варна. Застреля ги с аргумента, че там редовно водят курсантите на опера и после излизат от училището “рафинирани”.

Самият Мистър Стоев е работил в Африка и ни е разказвал по някоя и друга фикционална абсурдна история, чийто хумор най-добре разбираше самият той, и мечтаеше да ни прожектира на голям екран (да речем на стената на училището откъм хълмчето отстрани) филмите, които е заснел в Египет. Ние така и не споделихме ентусиазма който го беше върнал в Хасково, за да създаде английски паралелки в немската гимназия. А бяхме едва третият випуск.

Относно Африка беше ни споменал как, след някакви войни, които Египет водил далеч от местоработата на Мистър Стоев, съседката в България го посрещнала с “Добре дошъл, герою!”

Татко:

Както разказваше вече покойната ни семейна приятелка, леля Живка, съученичка на татко и гадже и впоследствие съпруга на най-добрия му приятел от гимназията, на млади години татко имал няколко особености, две от които чичо Живко усвоил – това били, според нея, най-хубавото и най-лошото: да учи и да пуши.

Другата особеност била носенето на гуменки. Когато го изпращали на гарата за да учи в Москва, той бил по гуменки и повечето време в далечната страна прекарал обут с гуменки и без палто (видно е и от снимките). Ходел до посолството всеки месец да си взема стипендията, докато един ден дъщерята на Димитър Благоев, която работела там, го спряла на двора и му казала, “Момче, да си купиш палто. За какво ти даваме стипендия?”, “А тя, докато ми говори, наоколо сняг, и се загръща с едно огромно кожено палто”. Представям си как татко, по сако, пристъпва от крак на крак, обути в гуменки, в заснежения московски двор и чака да се сбогува със загрижената Благоева.

Аз пък изгубих единственото тефтерче, в което видях кратки записки от последните му години като студент. Накратко се съобщаваха местата, които е посетил из огромния СССР и дали е правил снимки там.

Баща ми не говори много – едно, че е интроверт, друго, че не му дават думата, но пише по-забавно от мен и има тънко чувство за хумор което повечето хора не забелязват – не само защото го смятат за темерут, но и защото на тях самите им липсва такова чувство за хумор.

Бил е редактор на студентския вестник (като малък е печелил награди за разказчета), а докато аз бях студентка ми пишеше писма, които ме караха да се треса от смях – също като книгата на Саполски. Повечето завършваха с “татко”, нооо … имаше няколко, които завършваха с “баща ти”. Мисля, че бяха резултат от несъвършената ни и оскъдна вербална комуникация. С това обяснявам и единствения шамар, който съм получила от него (не чакай да ти кажа, че някой е бил справедлив когато ме е ударил).

Наскоро изхвърлих писмата му заедно с цялата картотека с хартиени писма, които пазех запечатани в кашон и носех със себе си от жилище в жилище. Някой ден, дори и Стоян, който е още по-патологично привързан към вещи и хартии, отколкото някога съм била, може да направи същото.

Да, Африка. Разбира се, че е работил в Африка. Аз затова възнамерявах да стана строителен инженер – за да отида там, като наго. Той каза “Глупости! Ти си жена. Кой ще те вземе? Ще стоиш тук и ще се караш с циганите по строежите.” И аз станах учителка по английски – като Мистър Стоев. Някой ден може да отида в Африка.

За съжаление, Саполски е женен, така че мога да продължа да обмислям варианта да стана монахиня и да преподавам в училище, поддържано от ордена ми. Нямам идея каква религия да си избера за целта – мисля, че мога да приема която и да е. Снощи, докато гледахме как няколко послушнички стават монахини, майка ми сумтеше презрително. Точно в този момент си мислех, че ако й споделя идеята самата аз да стана монахиня, може да й подейства добре – винаги ме е молела да спра да се занимавам с мъже.

Не е ли смешен светът? Може би истината е, че предпочитам да бъда просто неработеща съпруга, която подкрепя своя любим – учен, философ, пътешественик, но се съмнявам, че някой ми вярва.

Ако те кефя, гласувай за мен

Коментарите тук