полетът на костенурката

“Сетивното нито на косъм не струва повече от духовното, както и обратното. Всичко е единно, всичко е еднакво добро. Все едно и също е дали прегръщаш някоя жена или създаваш стихотворение. Стига само да съществува главното – любовта, горенето, увлечеността. Тогава е без значение дали си монах в планината Атон или бонвиван в Париж.”

Херман Хесе

След като прочетох книгата на Алекс за грозните, мръсни и зли люде и се опитах да споделя чувствата си, имах нужда от нещо красиво. Може би защото в предния текст споменах Хесе, книгата която ме притегли беше “Игра на сенки” (Приказки за любовта).

Първият разказ е за Госпожа Агнес, която раздава красота и любов на всеки по всякакъв начин. Напомни ми за “Малена” с Моника Белучи и за някои неща, заради които са ми размахвали пръст.

Вторият разказ е за Хедвиг, съпругата на стабилен, мил и грижовен мъж, с когото, обаче, се оказва че не трептят на една честота, и който, вероятно, никога няма да я разбере. Разказът е за онова болезнено осъзнаване, което те кара да се чувстваш убиец и да стъпваш на пръсти около изгубилия очарованието си любим.

В третия разказ Аугустус ми напомня за Дориан Грей. Не съм го дочела … заспах и сънувах дълъг сократически диалог със себе си, спретнато самоизписващ се в уебстраница.

После се събудих и четох няколко пъти коментара на Алекс за предния текст – хем разбирам македонски, хем не баш.

Продължавам да мисля за смисъла на показването на грозното и пошлото. Един от любимите ми майстори в жанра е Карбовски. В едно интервю беше казал, че работата му е да показва снимка на действителността. Всъщност и аз се опитвам да го правя, но обикновено не ми вярват, или пък ми казват, че не бива да се вълнувам толкова, понеже всичко е нормално, или пък са снизходителни към мен и ми казват да се погрижа за личния си живот.

А за какво го правим? Аз лично защото ми се струва, че блатото на вечната воня настъпва. Предполагам, че и Карбовски по същата причина. За Алекс още не знам – може би трябва да изгледам интервютата с него.

След напъни да предупредя за Грозното, обикновено се чувствам доста фрустрирана. Дотук най-смисленото успокоение, което съм получила е, че е хубаво и смислено да го правя, въпреки че няма да променя целия свят за една нощ. Харесва ми идеята да се смирявам и да завоювам малки територии всеки ден.

Мисля, обаче, че трябва да балансирам оръжията си. Ще се налага да показвам Грозното, но не бива да забравям, че то и без моя помощ е представено в доста по-широк мащаб от Красивото, и ако продължаваме в същия дух, може да допринесем за това хората окончателно да приемат Грозното за единствена и неизменна реалност. Има опасност и за самата мен. Ето защо са ми нужни безполезните неща като приказките за любовта, музиката, акварелът, книжните чадърчета, сладоледът, меката костенурка, въртящите се дервиши.

И така – за какво ни е да четем и гледаме Карбовски и Букарски? Надявам се да получа по-скоро отговори на този въпрос, отколкото тълкувания на моята позиция. Последното е излишно, понеже, както обикновено, позицията ми е хлъзгава.

Докато четях разказите на Букарски, се питах дали е нужно да се пишат такива неща. Спомних си, обаче, че в гимназията четях “По пътя” и живо се интересувах от битници и хипита, както и от поезията им, разбира се – Гинсбърг, Фърлингети, а малко по-късно четях всичко което намеря на Буковски. Гледах “Да обичаш на инат” и “Малката Вера”, “Трейнспотинг” и “Асид хаус”, както сега гледам “Грозни, мръсни и зли” и филмите на Кустурица. Защо? Не знам. Може би защото знам, че и те са истински. За разлика от Букарски, обаче, не предпочитам Буковски пред Хесе, примерно, и не ми се вярва някога да го препрочитам.

Да, Лъчо, принцеса съм. Предпочитам тези светове да не съществуват, защото ме объркват. Не ми харесват. При цялата си толерантност настоявам да са други. Защото са грозни, мръсни и зли. И ме натъжават.

Да, понякога казвам че съм си представила този или онзи гаден живот и съм си казала че ще се справя. Прав си, че само си представям, но това е за някои неща, и си ги представям по такъв начин, че колкото и да са ужасни, мога да дишам сред тях. Но много повече са тези, до които съм се докосвала или в които ми се е налагало да пребивавам и ми е било трудно да дишам – мръсните влакове, престоите на гарите нощем, лудите хора (да, буквално), смърдящите тоалетни без врати в завода, патриархалното циганско семейство със сватбите с бонбонено-ярки кринолини и децата които се зачеват преди мъжът да замине в казармата, селската дискотека, градската дискотека с чупене на бутилки на дансинга, биещите се съпрузи, краденето на ток от съседите, следобедни съседски моабети с лимонада и ракия в юзчета в апартаменти, в които няма нито една книга, бебетата, които се захранват с боб с люта чушка на шест месеца, студентските общежития, студентите които смятат, че е задължително да правят секс с теб, за да не се изложат ако не предложат, и неспособността им да повярват че “Не” значи “Не”, мутренското ревностно лепене на некролози на приятели, магиите за любов и страдание, черните чорапогащи с бели обувки, и белите чорапи с черни обувки, огромните касетофони и видеото Betamax, военното обучение и забременелите съученички, съседите след чието посещение проветряваш с часове, и с дни живееш с усещането, че самият ти смърдиш, превъзнасянето на домашната ракия и киселото вино, гладът, бебетата без памперси, дефицита на дамски превръзки.

Казваш, че поколението ни е докарало консумеризма. Може би си прав. Не исках да живея в общежитията, не исках да ям в студентския стол, не исках да пуша евтини цигари, не исках да ми пращат буркани, исках да си купувам книги и плочи, както и дрехи които харесват на мен, а не на майка ми, да правя свирки когато искам, а не защото искам да ми платят сметката и т.н. В консумеризма има нещо положително – кара хората да си размърдат задниците, а в някои случаи и мозъците, а и крие потенциала (но не и гаранцията) за развиване на по-добър вкус. Това не води до духовно просветление, но разсейва смрадтта и е по-приятно за очите - изкъпваш, парфюмираш и обличаш тези с други дрехи. И все пак вярвам, че красивата среда, създадена по този начин (не задължително с толкова пари, разбира се) те приближава към Онова Нещо. Ако дядото на тези деца свиреше на цигулка, изрязваше дантели от орехово дърво и птици от цветна хартия, и подаряваше красиво надписани книги за рождените дни, може би щяхме да си приличаме повече.

И ако на Алекс му е достатъчно да не е като тях, на мен не ми е.

БГ блогът за Алекс е тук.

P.S. Не знам точно къде да го вмъкна покрай консумеризма, но смятам, че не бива да го пропускам – да пораснеш, означава да се научиш да се грижиш за себе си, а една от първите стъпки в нашия свят е да се научиш да изкарваш пари. Това ти дава усещане за Силата, а то с времето може да порасне дотолкова, че да се откажеш от изкарването на пари, но това е друга тема.

В тестовете SAT често се среща въпрос за тона на автора на текста. Когато учениците попаднат на него за първи път, извеждам следното правило: “Верният отговор никога не е “безразличен”, защото човек никога не се захваща да пише за неща, които са му безразлични. Ако се изкушавате да изберете тази дума, вероятно верният отговор е “неутрален””

Това обяснение звучи правдоподобно, когато става въпрос за автор на книга, но буди известни подозрения, когато текстът е част от статия, а авторът очевидно е журналист. От журналистите се очаква да пишат по поръчка, за каквото и да е, дори и ако изобщо не ги интересува, особено ако все още не са толкова прочути, че да избират съвсем сами темите си. За професионализъм се смята способността да скалъпиш текст за каквото ти възложат, дори и ако е нещо, към което интересът ти е под нулата.

Всъщност не знам как в различните медии се вземат решения кой по каква тема да работи. Предполагам, че политиките са различни. Горното е просто мнене да известен брой хора.

Медиите които разполагат с повече ресурси, могат да си позволят да поддържат тематични отдели, в които журналистите да се “специализират” в определена област. Има и разполагащи с ресурси, които не поддържат специализирани тематични отдели. Пък и винаги се появяват теми, които излизат извън ясните очертания на областите. В идеалният случай се предполага, че авторите пишат в области които харсват и желаят да опознаят все по-добре. И все пак, винаги съществува възможността да ти се наложи да пишеш по тема която не те интересува – например защото предпочиташ да работиш точно за тази медия, която пък предлага свободно място точно в този отдел. Причините могат да бъдат и други.

Възможно ли е, обаче, да пишеш добре за неща които са ти безразлични? Възможно ли е да подходиш напълно “служебно”, без никакви емоции, с изключение, може би, на поприкрита досада.

Вярно е, че за да си добър журналист е нужно да си наблюдателен, аналитичен и жонглиращ с думите, но ми се струва, че това не е достатъчно. Мисля, че добрият жърналист е този, който изпада във възторг от очевидното, а оттам успява да предаде емоция на читателя. Тук някои биха се опитали да ме опровергаят с материали посветени на финанси и капиталови пазари, но ще ги помоля да помислят коя е основната движеща сила на финансите и пазарите? Спомнете си чичо Скрудж в трезора. Да не би да ви прилича на безразличен? Можете ли да ми цитирате човешка дейност, която се извършва без участието на емоции? Според психолозите, без емоции не сме в състояние да предприемем действия, защото действията се основават върху решения, а чисто аналитичният ум не може да вземе такива, защото просто не може да спре да анализира и да предпочете един или друг курс на действие.

Разбира се, повечето от нас не са способни да се възторгват от всичко, а освен това и не забелязват повечето неща, но добрите журналисти са друго нещо. Те не са просто хора които жонглират с думите. Те са се научили да го правят, защото са искали да споделят наблюденията и анализите си с други хора, а са наблюдавали и анализирали, защото са били привлечени от неща.

Не зная дали добрите журналисти просто се раждат по-чуствителни или по стечение на обстоятелствата успяват да запазят чувствителността с която всеки се ражда, но не това е темата. Същественото е, че добрите журналисти са влюбчиви. Когато се влюбиш, ставаш все по-любопитен и искаш да познаеш обекта на любовта си в дълбочина. Ако не искаш да го опознаеш, но пък смяташ че се нуждаеш от него, може би не си влюбен, а просто се опитваш да вземеш въпросния обект и да го натъпчеш като пълнеж в някое свое място, в което усещаш празнота.

Все още не мога да разбера със сигурност дали любовта поражда любопитство или обратно, но е ясно, че поне са корелирани, пък и съдържат един и същ корен

Когато си чисто влюбен, забравяш за себе си и се сливаш с обекта на любовта си. Ти изчезваш, така че няма как да проектираш върху него себе си и собствените си очаквания. Ето как , макар и изпълнен със страст, запазваш неутралност. Каква е тази страст? Страстта да познаеш, да стигнеш до истината.

Не знам откъде идва. Ако Никола беше по-малък, щеше да ми отговори с описание на химически процес, но макар и nerd, той вече знае, че описанието на процеса не дава отговор на въпроса за причината.

Любовта е в нас и просто се проявява, освен ако не й пречим прекалено много. Някои я наричат “Божествена искра”, други “жажда за знание”, трети “любопитство”, а Юнг “подскачане и трепкане на душата” (Were it not for the leaping and twinkling of the soul, man would rot away in his greatest passion, idleness.)

Та, струва ми се невъзможно да бъдеш добър журналист без тази неутрална страст.

Лелче Пауър!

Снощи гледахме “Мизъри”, по едноименния роман на Стивън Кинг, за автор на поредица бестселъри, отвлечен след катастрофа от своя почитателка.

Също като на Шехерезада му се налага да разказва истории с надеждата да спаси живота си. Отначало идеята не му допада никак и не е в състояние да напише нито ред. Представих си се на негово място и си казах, че музата не би ме напуснала и при такива страховити обстоятелства, и бих писала с неописуемо вдъхновение.

В края на филма писателят влиза в неравен ръкопашен бой с въоръжената с револвер похитителка (онази пълничка актриса, която обожавам от “Пържени зелени домати”) и се налага да я халоса по главата с тежък предмет. Разбира се, ние викахме за него, и накрая, когато изглеждаше, че всичко е свършило, казах на Стоян, че бих я треснала още веднъж за всеки случай, на което той отговори, “А аз още много пъти.”

От четири години се каним да си сложим на вратата табелка “Семейство Адамс”. Може би е крайно време.

Това е то, силата на човешкия дух.

P.S. Имам и други вълнуващи новини, но китайската курабийка от Facebook ми каза да си държа устата затворена. Еееех!

Препрочитам “Изкуството да бъдеш егоист” – книга, която цели укрепване на вътрешната увереност. Току що си записах на един лист три идеи, от които има опасност да се откажа в името на удобството - за да не ги забравя, да си си дам кураж, да се придвижа напред. Това са три интересни проекта, с които бих могла да бъда полезна, бих инвестирала в бъдещето си и пр.

В съзвучие с книгата би трябвало да се “нахъсам”, да повярвам в себе си, да не се отказвам от мечтите си и пр. в името на удобството и желанието да се харесам. Тук, обаче, има една уловка. Дали не е вероятно тези проекти да са свързани точно със стремежа към сигурност и харесване? Може да се окаже и че е така. Струва ми се, че винаги когато човек се стреми към конкретен резултат съществува подобен риск.

Около 17 години работих много – дълги часове, предизвикателни проекти. През това време бях самотен родител и се грижех по всякакви начини за всички които имаха нужда – приятели, гаджета, познати и непознати. Бях енергична, отговорна и забавна. Можех да разбирам и окуражавам жените, да пия наравно с мъжете като в същото време им помагам да се чувстват велики. С две думи: бях Супермен.

И ето ме сега, вече няколко месеца с много свободно време и никакви усилия за изграждане на финансова стабилност, с никакви планове за бъдещето и без стремеж да изяснявам конкретните си желания, които да развия в амбиции. Отгоре на това не използвам и частица от новото свободно време за да се отдам на благотворителност и да се впусна в спасителни акции. А на приятели, роднии и познати отделям още по-малко време. Изобщо не се интересувам КАК ще продължа живота си, а ЗАЩО. Най-честният отговор е “Защото искам да съм щастлива.”, а как … както ми подскаже мигът. Може да изградя империя, а може и да стана уличен музикант, да стана знаменитост или никому неизвестна домакиня, а най-сигурното е, че може да се откажа от което и да е от тях по всяко време или пък никога, защото как ще протече външно животът ми като че няма никакво значение.

Все още, обаче, се случва нещо да ме подтиква да бъда герой, да не разочаровам хората които имат нужда от жив пример на човек, който се справя с живота си храбро, отговорно и успешно. Някъде не много дълбоко в мен притеснено мига едно човече, което се страхува, че ако изпадне в безпомощност, ще му размахат пръст и ще му кажат: “Видя ли?!? Мислеше си, че ще правиш каквото си искаш и ще ти се размине.” – нещо като в историята за щуреца и мравката.

За да си никой, се иска да ти стиска … да се отпуснеш.