зависими от любовта?

 mucha_close_1.jpg

Много статистики показват, че хората, които имат повече приятели живеят по-дълго, че тези, които наскоро са изгубили партньора си са доста податливи на болести, че растежът на децата се забавя или дори спира ако не получават любов и т.н. Повечето автори, цитиращи такива статистики обикновено правят изводи, че по природа сме зависими от получаването на любов.

Съгласна съм с всичко, което казват, но с една уговорка: това, което казват може и да не се отнася за всички хора във всички етапи на развитието им.

Съгласна съм, че любовта е храната на растежа – физически, емоционален, интелектуален, духовен. Но не съм съгласна, че всеки човек, на всеки етап има нужда от любов, която да идва от друго човешко същество. Мисля, че в рамките на един човешки живот някои хора порастват до ниво, на което не се нуждаят от грижите и вниманието на други хора. Достатъчно им е да се обичат сами.

Не искам да кажа, че стават физически независими. Не. Някои от тези хора може дори да са твърде зависими от други за физическото си оцеляване и в същото време да са емоционално независими. Пример? Инвалиди или финансово зависими хора, които не се възприемат като тежест за тези, които се грижат за тях. Ще кажеш, че това зависи от грижещите се. Не съм сигурна.

Сещам се за едната ми баба, която в края на живота си беше зависима от грижите на семейството на чичо ми. Заливайки се от смях разказала на майка ми и баща ми за комичното сменяне на чаршафите й, когато за пръв път се напикала. Сигурна съм, че на чичо ми и чинка ми, които е трябвало да се справят със ситуацията за първи път хич не им е било до смях, нито пък са умирали от удоволствие, но защо пък баба ми е трябвало да се чувства неудобно? Предполагам, че не се е чувствала недостойна за тези грижи и внимание. Имало е и много случаи, в които баба не е получавала достатъчно грижи от роднините си. В такива случаи не се е опитвала да извика у тях чувство за вина. Приемала е ситуацията философски и все се е намирал някой друг, който да й помогне. В последните си години освен че беше обездвижена заради счупване на крака баба не можеше и да вижда добре. Не можеше нито да гледа телевизия, нито да чете – две неща, които тя обожаваше. Не мисля, че е получавала кой знае колко внимание, понеже едва ли е имала достатъчно живи приятелки. Тогава се чувствах много зле заради нея, защото не можех да помогна с нищо, дори и да я посещавам често. Смятах, че живее ужасно, но странното беше, че тя самата не изглеждаше нещастна. Баба почина на около 95, поне 2 години след смъртта на единия си син и около 20 след смъртта на съпруга си. Не може да не е чувствала физическите ограничения на тялото си; не може да не е осъзнавала, че близките й далеч не се престарават в грижите си – беше твърде интелигентна. Тогава бях убедена, че трябва да се чувства ужасно, но никак не й личеше.

Другата ми баба? Тя пък не желаеше да бъде зависима по никакъв начин и можеше да си го позволи, защото си имаше самостоятелно жилище. Отказа да дойде да живее у нас и си плащаше за т.нар. социален патронаж – носеха й храна, чистеха къщата й и следяха здравословното й състояние. Чак след смъртта й разбрахме, че в последните години е била болна дори и от рак. Когато ходех у тях, продължавахме да играем на карти, на крави и бикове и куп други игри, които си измисляхме сами. Баба почина на 80, около 15 години след смъртта на съпруга си. Не мисля, че имаше много живи приятелки. И не обичаше да е постоянно заобиколена от хора. И, както продължава да ми изглежда и до днес, не се кахъреше за това, че не е в хармонични отношения с единствената си дъщеря или че внуците й, които не живеят много далече не я посещават всеки ден.

Можеш да кажеш, че нещата просто за изглеждали така. Може и така да е. Но съм виждала и много други случаи, в които хора, които получават ужасно много грижи от близките си за ненаситни и нещастни. Дори и да не правят шумни драми, усещането е различно, мога да кажа на 36.

И така, и двете ми баби, починаха с отлично запазен интелект и, струва ми се, добро емоционално състояние. Околните приемаха хладнокръвието им за признак на недостатъчна чувствителност. Може би и ти, докато четеш това ще си кажеш, че не са съвсем нормални, понеже си свикнал да вярваш, че човек не може да живее щастливо ако не го обича някой друг. Аз пък казвам, че по-важното е да са научиш да се обичаш сам – нещо, което зависимите от любовта на другите никога не научават. Но това е друга тема.

Не мисля, че се раждат два изначално различни типа хора – зависими и независими от любовта на другите. Всички се нуждаем от любовта и грижите на други човешки същества за да оцелеем физически, а в детството си и психически. По-нататък се появяват разликите – някои просто никога не порастват.

Advertisements

2 responses to “зависими от любовта?

  1. Щастливите хора раждат и отглеждат щастливи деца. Формула или правило как да бъдем щастливи няма. Всеки е щастлив по своему и различен е и пътя който всеки извървява в своя живот. Някой е бил твърде деликатен към нас и ние не сме разбрали, някой ни е обичал толкова много, и ние пак не сме разбрали. Но това ни е помогнало да вървим по своя си път по определения начин. Със зрелостта сме осъзнали това, което този някой е направил за нас и не е търсил никога и по никакъв повод да му върнем тази обич, нежност, загриженост и пр. Ако ние съумеем да сторим същото за своите най-близки същества означава много даже и можем да кажем, че по този начин, че сме се отблагодарили на онези преди нас сторили ни тази благина да бъдат добри с нас. И така по веригата предавайки своята любов на следващите след нас ние спокойно можем да кажем, че не сме зависими от любовта, а сме я удвоили или утроили без да търсим ответ. Иначе то не би било любов, а вид сделка. Като например – видите ли аз ще те обичам докато станеш на 40 и след това искам да ми се издължиш. Как звучи? Трудно за обяснение са именно тези неща защото може би са простички и чисти, неуловими и изконни; твърде лични, докосващи ефирността на вътрешния свят на човека. Само трябва да знаем как. А колкото до твоите баби мисля, че са били твърде нормални. Няма начин да не са разбрали максимата, че децата си трябва само да ги обичаме без да изискваме да ни отвърщат със същата степен на обич. Достатъчно им е било да виждат, че внуците им играейки на крави и на бикове са се заливали от смях, неимоверната врява, която се получава когато се съберат 1+1+1 внучета около тях, а ако това не е обич, витаеща във въздуха какво друго би могло да бъде. Има ли нещо по красиво и чисто от детския смях и кръжащите звездици, изхвърчащи от детските засмени очи. На тях това им е било дотатъчно… и сигурно са били щастливи … иначе теб не би те имало с това писание или там как беше … този пост…щастливите хора оставят щастливи следи…

  2. да, и аз мисля, че всички се раждаме много различни, но и по много странен начин еднакви

    не знам дали е точно порастване, израстване или друго, просто си развиваме различията после, но от любов всички имаме нужда, любовта към себе си също е вид любов 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s