истинска история с lyd

Интро

Откакто е започнала учителската стачка, сънувам учителите и министъра. Коментирам в блога на Марфа и говоря за образованието с кого ли не. Уморих се.

Б. Величков смята, че тези, които са на страната на стачкуващите, или са от техните среди, или не са родители. И на мен ми се струва, че тези, които в момента не са родители на деца в училищна възраст са по-склонни да подкрепят учителите. А ако са родители, най-често подкрепата им е принципно за професията, но не и за конкретните учители, които преподават на децата им. Или пък нямат хабер какво всъщност се случва в училище, какво е образование, което да ти помогне да по пътя ти към преуспяването и мъдростта. Или не им пука за децата.

Аз съм родител, но не разказвам истории за патилата на детето ми в училище. А историите бяха много, от 1 до 7 клас. И повечето ми близки и роднини са ги слушали и знаят, че никак не ми беше лесно. Защо не разказвам тук? Защото ме е страх. Защото синът ми ще учи още 5 години в този град, а учителите се познават. По-ниска от тревата, по-тиха от водата съм. Бях пуснала една история за една родителска среща, на която се разревах, но скоро след това махнах от постинга снимката на сина си, а по-късно скрих и самия постинг. Понеже ме е страх.

Ето защо ще разказвам от време на време истории от моята учителска кариера в “елитна гимназия” – тази, която все още наричам “нашата гимназия”, макар че убедих

сина си да не кандидатства в нея.

История # 1

Действието се развива в далечната 1999 година, в края на последната ми учителска година там. Преподавах английски на 8 клас в езиковата гимназия. Випуск 2003.

В края на учебната година в нашия град е доста горещо, та оставяхме вратите на класните стаи отворени. Но и при затворени врати на този етаж понякога беше невъзможно учителят да чуе гласа си.

В началото на предната учебна година вече бях открила, че невъобразимият шум – тропане и влачене на столове в стаята над моята не се произвежда от клас, който има свободен час, а от клас, който е в редовен час с учителката си. Научих го след като отидох да въдворя ред и видях с очите си. Доста конфузно. Колежката е поне 20 години по-възрастна от мен, с доста педагогически опит.

Такааа, ама не само отгоре идва шум, ами и от стаята до мен, както и от стая от другата страна на моята, и то не в непосредствено съседство. Изморително е.

Изглежда, че само на мен ми е правело впечатление, понеже не бях чула някой от останалите шестима колеги на етажа да се е оплаквал. Само че аз не издържах и на едно междучасие казах на директора, че ако в еди-коя си стая не спре постоянният силен шум, просто ще си тръгна, понеже от присъствието ми няма особена полза.

После слезнах долу и отнех огромния касетофон, който надуваха ученици от съседната стая. И го надух в моята. Казах на учениците, че могат да си направят дискотека и ако искат, да пеят. Те, обаче си останаха по чиновете, понеже, май им се видя твърде екстремно.

Как реагираха колегите от етажа? Учителката на класа с големия касетофон дойде да го иска, но й казах, че ще го получи след часа и че няма да спра музиката, понеже достатъчно съм търпяла шум от тяхната стая. Останалите не реагираха.

Как реагира директорът? Появи се по едно време. Спрях музиката, за да чуем какво има да казва. Мислех, че ще се опита са успокои гнева ми и да ме помоли да спра музиката, както и да обещае, че ще вземе нещата в свои ръце. Нищо подобно. Той ме попита дали знам къде е онзи клас, от когото съм се оплаквала на междучасието, понеже го нямало в стаята. После се изясни, че прави класна по литература на друг етаж. Но откъде можех аз да знам програмата, та да се допитват до мен? След това директорът бодро се обърна към учениците и пита, “Как сте, деца? Добре ли сте? Готвите ли се за изпита?” и си тръгна. Докато излизаше, отново надух музиката, но това не му направи никакво впечатление.

Как реагира заместник директорката, която в това време се е намирала на втория етаж? На междучасието ме попита весело, “Абе какво правихте миналия час? За нещо репетирате сигурно? Цял час пяхте и танцувахте.”

А моите ученици? Мисля, че бяха сащисани, та затова не казаха нищо.

Advertisements

6 responses to “истинска история с lyd

  1. После идеята за частно образование била глупава.

  2. Добре, аз наистина не разбирам. И аз мога да разказвам истории с учители-идиоти, дето лично съм си го отнасяла. Мога да почна отзад-напред – с литераторката, която си секнеше носа пред всички, мина през биоложката в прогимназията, която нямаше как да я махнат, щото беше някакъв несменяем партиен кадър, та завърша с човека, който превърна математиката във фобия за мен и като капак беше педофил. Дълга история. И какво означава всичко това? Означава, че понеже всеки може да разкаже гаден спомен от училищните си години, е съвсем нормално в България, същата мизерна плюнка върху картата, дето незнайно как навлезе в Европа, бедността да се превърне в бит, култура и традиция.

    Хайде да си разказваме гадни спомени от училище? А после да си разказваме гадни спомени от болницата? Можем да се върнем дори на сестрите от Либия и да пожелаем Кадафи да изпълни присъдите, защото едва ли има човек, който от първа ръка да не може да разкаже за достатъчно гаден спомен с лекар. Нека да си разказваме и гадни бюрократични спомени, затова как с дни се мотаем от кабинет в кабинет през кабинет за някакво мизерно печатче. Нека да разказваме и впечатления от родители, които си заключват децата сами вкъщи и купонясват по цели денонощия някъде, а никой не иска да дойде и да провери случая, щото на никого не му било в правомощията.

    Хайде да уточним, има ли поне една професия в тая страна, която да си заслужава не заплатата, а въздуха дето го диша и хляба дето го яде?

    Нека да продължим нататък. На какво се дължи това? Всичко. От това, че пешеходецът трябва да гадае автомобилът ще завие ли, направо ли ще продължи, ще му даде ли път, през това шофьорът да врачува пешеходецът дали ще изчака да му светне зелено, или ще хукне точно пред колата, та се стигне дотам дали ако влезе с леко оплакване в болницата изобщо ще излезе жив оттам. Дали това не се дължи на експеримент, целящ да види как се развива общество в условията на анархия? Дето си го провеждаме сами, защото е недостойно да се говори за тези неща? Страшното е в това, че колкото е по-голяма една крайност, толкова по-голяма противоположна крайност влачи след себе си. Почват мечти за твърда ръка и спомени за различни военни хунти, разкази как Чили отбелязало икономически бум при Пиночет и какво ли още не. И това само защото някой не иска да си върши работата, когато му е времето.

    И се извинявам за дългия си пост, явно развивам сериозна и нелечима форм на блогорея, но наистина, коя точно професионална наша гилдия заслужава изобщо да взема заплата? И ако ще почваме от рестрикции, що не я подкараме от главата, ами точно от учителите? Всички се питат какво ще стане ако повишат заплатите на учителите. Аз се питам какво ще стане, ако не ги повишат. Ако обложат с още по-голям процент учебниците, а започнат да плащат на всеки открил казино. В интерес на истината чакам КАПИТАЛ да запитат „ще ви пука ли, ако от утре няма образование?“. Честно казано, на мен точно няма да ми пука. Наистина. Съвсем откровено. Че за какво ни е? Ние и бездруго всичко си знаем, а тъй като разбахме що за гниди са учителите, май е по-добре изобщо да ги няма от утре. Това е.

  3. @Marfa
    историята в този постинг не е случка, а илюстрация на тенденция. От тази гледна точка е глупаво да говорим за това че навсякъде има „случки“.

  4. Да де, навсякъде има тенденции. И к’во, това е хубаво, а?

  5. от всичко тук най-страшно е, че те е страх, lyd.
    според мен това е единственото наистина неправилно нещо. да те е страх да говориш. да не споделяш тревогите си, да не можеш да потърсиш правата си. и в крайна сметка, да не можеш да подобриш живота си, средата, света.
    наистина ли те е страх и от какво? какво биха могли да направят учителите на сина ти, което е по-лошо от това да се научи да мълчи, когато иска да говори?

  6. Хубаво е човек да се научи да познава манталитета на тези, които в момента имат повече власт, и при положение, че няма подкрепа, да се научи да минава между капките – когато става въпрос за каузи, за които не си струва да си трошиш главата. Не съм аз тази, която мога да се справя с манталитета на големи групи учители, които Марфа нарича частни случаи, а Александър тенденции.

    А това, че не ме е страх и че и синът ми не го е страх, се възприема като липса на уважение. Не си струва, честно.

    Справяхме се дотук без да се размазваме, така че не ни мислете нас. Мислете за всички деца и родители, които биват стъпкани наистина. Ние сме най-лесните.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s