оцелей сам

Вчера, по повод статията на Симион зарязах важни дела и написах текст за детското насилие. Вечерта препечатах и текста на Станислав. Целта ми беше да започна дискусия на тема дали в случаи на детско насилие е ок да се намесят възрастни и какво биха могли да направят, както и дали е необходимо възрастните да направят нещо за да предотвратят насилието и какво би могло да е това.

Получих коментари и в двата блога. Реакциите обикновено са три вида:

а) Ужасно! Как е възможно!

б)Нормално – случва се навсякъде. В тази връзка преди година написах това. Няколко пъти отчаяно сменях заглавието му, за да предизвикам дискусия. Дали пък заглавието не отговаря на въпроса защо не се получи дискусия?

в)Децата трябва да се научат да се защитават сами. Особено момчетата.

Така и не получих отговори на въпроса дали възрастните трябва да имат отношение към насилието, и ако трябва, какво да бъде то. Предполагам, че повечето от челите текста не намират в настоящето си връзка с проблема, понеже са пораснали и не са яли бой скоро или пък нямат деца или не работят с деца. Оттук и още един въпрос – дали тези хора наистина нямат нищо общо?

Тук темата е дали оцеляването на детето да бъде изцяло негова грижа.

Мъжете казаха,че момченцата трябва да се научат да се бият, защото ще им се наложи да се защитават и като пораснат. Ще им се наложи да защитават и жените си. Аз не владея бойни изкуства, но и да владеех, не мисля, че щях да успея да се справя сама преди време, когато и да владеех бойно изкуство, едва ли щях да се спася от пребиване и изнасилване. Може би ако някой съсед се беше намесил, щях да се отърва с по-малко от пукнати ребра и синини, но никой не се намеси. Предполагам, че проблемът е изцяло в мен, защото не съм могла да пребия насилника. От тези коментари останах с впечатлението, че по този повод най-естественото е да загубя самоуважение. Аз никога не съм губила самоуважение, каквото и да ми се е случвало, колкото и да не съм успявала да се справя. Но когато обществото очаква от жертвите да са чувстват унижени, задето не са се справили, те се чувстват. Някои получават трайни психически травми, а други се самоубиват. Интересно какво се случва с момченце, което си е по природа дребничко, което баща му се опитва да превърне в боец, а онези, които системно го тормозят са няколко в класа, и понеже са тартори, всеки им прави четки, та детето не само че дълго време няма да е способно да ги набие, ами няма да може да си направи и собствена банда, както посъветваха в коментарите. Как се чувства това дете? Дали няма да се чувства по-добре ако на този етап баща му се види с насилниците? Но за бойната подготовка – по-нататък.

Не че съм против владеенето на техники за самозащита. Напротив. Нито пък против това да имаш 20тина приятели, които могат да се бият и биха се притекли на помощ. Но понякога въпреки тези неща, можеш да бъдеш не само пребит, ами и убит. Не мисля, че има някакви гаранции. Интересно е какво е нормално да се случи ако оцелееш – според коментарите – ако си се бил, може да си бит, ама ще запазиш самоуважение; ако не си се бил, не стига дето си бит, ами ще изгубиш и самоуважение. Аз бях от децата, които обичаха да се  бият – не че нападах, но когато ме нападнеха, се биех като лъв. Един ден, когато се върнах куцайки от училище след схватка с Дебелия Асен, баща ми ме попита “Ами ти защо просто не избяга?”. Едва по-късно схванах любимия му израз “Избягвайте резките движения” (Остап Бендер). Та като пораснах и се убедих, че всъщност колкото и добре да се бия, не съм непобедима, ми се струва по-практично да избягвам насилието (не само физическото). Това, разбира се не ме прави неуязвима в много аспекти – приела съм, че съм смъртна, че мога да остана без доходи и добро здраве и пр.

Относно научаването да се биеш имам да кажа и още нещо – това отнема време, както и създаването на банда, на която да разчиташ. В това време може да отнесеш бая бой и да не оцелееш. А докато системно те малтретират, докато се учиш да се защитаваш, насилието ще се превърне в център на живота ти. Познавам такива мъже. Можеха да се развият в много насоки и да са по-щастливи ако не бяха посветили по-голямата част от времето си в детството и юношеството си на боен спорт, ако не бяха превърнали стремежа към физическо превъзходство над останалите мъже в мания. Въпреки отличната физическа форма, въпреки многото умеещи да се бият приятели, тези мъже остават дълбоко наплашени и доста често всъщност биват въвлечени в побои, по-често от тези, които не умеят да се бият или не са превърнали това в твърде значима част от живота си.

От доста време приемам бойните изкуства като начин да владееш себе си, не другите и напоследък изобщо не се замислям за практическата им приложимост. Очаквам Мери да каже нещо по въпроса.

Не знам дали уплашването на насилника е по-доброто средство от пробуждането на неговата емоционална отзивчивост, от осъзнаването, че нападнатия е човешко същество, от спонтанното състрадание. Разбира се, доста от ситуациите налагат светкавично решение да бягаш или да се биеш и малцина се тези, които биха могли да се справят по друг начин, и това изисква дългогодишна подготовка и пр. Но тук става въпрос за развиването на емоционална интелигентност у децата преди това, с цел да не се превърнат в насилници. А това започва с прости добронамерени думички – описах вече разговора с класа в предния текст. Същото може да направи всеки от нас, когато види деца, изтезаващи коте или птиче. Как мислите?

Advertisements

12 responses to “оцелей сам

  1. Пишат ЗАЩО се случва насилието в училищата и никой не може да ти отговори. Е, аз смятам, че знам отговора.

    Насилието в училищата е най-яркото доказателство за насилствента природа на човека и колко близко е тя до всеки от нас. Насилието, агресията – това са инстинкти за оцеляване и доминиране над останалите. Те са вкоренени в нашата същност, защото са гарантирали оцеляването ни като живи същества.

    По едно време през нашето развитие се е оказало, че докато живеем в общество, да не се избиваме един друг е по-успешна стратегия на оцеляване. Но еволюционно погледнато, това е станало едва вчера – то не е функция на гените ни, а на самия социум.

    Именно затова има насилие сред децата – защото се иска много време, докато усвоят правилата на обществото, докато осъзнаването на тия правила и необходимостта от тях победи агресивната природа и я насочи в други области – конкурентност, амбиция, работохолизъм, спорт.

    Не знам как тая информация ще ти помогне обаче. Методите за справяне с насилието са точно такива, каквито ползват и животните – защото подбудите за това насилие са еднакви и за тях и за нас. Да си част от група, която да те защитава, да покажеш, че си опасен, да се покажеш полезен за групата на евентуалните насилници (да си популярен, приятел и т.н.).

  2. Може да се спори за това каква е изначалната природа на човека и дали агресивността и конкурентността са по-добри стратегии за оцеляване от сътрудничеството. Но това е друга тема.
    Не знам дали е нужно агресивността да се пренасочва и трансформира. Струва ми се, че тя не винаги се проявява, и то не защото е подтискана, а защото не са създадени условия за това. Но когато има такива условия, въпросът е какво да се прави. Дали възрастните да работят за отстраняването на някои предпоставки (имам предвид не да подтискаме природата, а да дадем нова перспектива на взаимоотношенията)? Има хора (не малко), които са надраснали агресивността. Въпросът е как и чия отговорност е децата да бъдат стимулирани да растат ненасилници.
    Не съм убедена, че единствената стратегия за справяне с насилието е да учим децата системно да лижат подметките на насилниците, за да си спечелят популярност. В много случаи тази стратегия спомага по-слабите да трупат тихо негодувание, което в един момент избива в насилие – към другите или себе си. Мисля, че по-печеливша е стратегията да покажем, че да си добронамерен е яко.

    А дали децата не попиват агресивността от социума? Всъщнот не са ли я научавали от социума, който е бил принуден да оцелява чрез агресивност? Агресивността на гените ли е продукт или на социума? Но това са други въпроси.

    Тук въпросът е да правим ли или да не правим нещо ние, възрастните.

  3. Агресивността е вродена, а не е функция на социума и ако се огледаш исторически и географски, ще видиш, че е така. В тия общества, където редът и законът са разрушени, неизбежно избухват вътрешни конфликти.

    Виж какво стана с повечето африкански държави, след като се изтеглиха колонизаторите, виж какво стана с Ирак след като режимът на Садам бе свален: резултатът от разрушаването на обществената стабилност и ред е винаги хаос, гражданска война, избухващо насилие. Независимо колко уредено и антиагресивно е било едно общество, след падането на обществения и социален ред насилието доминира – защото няма какво да канализира и подтиска естествените агресивни пориви на хората.

  4. Т.е. няма поощряващи агресивността общества – функцията и основната цел на всяко общество, даже на „най-агресивните“ е да НАМАЛИ агресивността на членовете си до някакви рамки, за да могат те все пак да живеят заедно. Обществата се различават единствено в това доколко допускат агресивността да се изявява в първичната си форма на насилие.

  5. Тези прояви могат да се тълкуват и по друг начин. Въпросът ми остава дали и какво можем да предприемем за да не расте насилието сред децата.

  6. Групата има по-големи шансове за оцеляване от сам човек, но като стане въпрос за секс конкуренцията и агресията стават индивидуални. Тъй че longanlon е прав.

    Родителят може да научи детето си да се справя. Бягство, приятели, бойни умения, спорт… решения много, важно е детето да не прекара тия 12 години в урок по провали.

    Колкото до сексуалното насилие, проблемът е много по-труден и нерешим от детското насилие ;/

  7. Защото никой не им казва че може и другояче
    Ако успеят да минат метър първия път – ако никой не се намери – поведението се институционализира

    Вече е прието да слушаш музика високо
    и никой не протестира

    Същата музика е изпълнявана от полуоблечени силиконови красавици
    никой не протестира, напротив

    Текстът не отговаря на никакви норми за приличие, няма литературна издържаност или възпитава чувство за ритъм
    никой не протестира

    Няма от кого да научат какво е правилно, какво е грешно, щото са жертвеното агне

    Всяка голяма промяна изяжда по едно поколение. В бг случай, изядени са две.

    Да си нахалник, лицемер и егоист е нормата

    Когато разстрелят някого в столицата на държавата на улицата, като куче – възрастните не сядат да обяснят колко грешно е това. Полицаите не правят опит да хванат престъпника. Политиците нямат воля за управление. В този вакуум, децата трябва да потърсят справедливост вътре в себе си…тя влиза там с някой филм, с някоя книга, с опита и примера на възрастен.

    Бог е свидетел че идиотите са мнозинство, а лошия опит – правилото.

    И така бавно и полека общността се връща назад с няколко века

  8. Определено възрастните ТРЯБВА да се намесват в случаите на насилие между деца. Защото нито децата трябва да се учат, че на този свят е валиден единствено законът на джунглата, нито в реалния свят е така (хората трябва да разчитат само на юмруците си за да спасяват кожата си?) нито да разчитаме, че децата само се учат да се спасяват поеденично и нищо няма да се случи. Така стигаме до последствия като пребити и убити деца… Просто защото принципа на естествения отбор (слабо дете, щом не е успяло да се защити успешно просто природата го е отсяла). Звучи чудовищно, нали? Но на практика това е, което налагаме като принцип ако не се намесваме и седим отстрани да гледаме като на боксов мач! По дяволите, в други страни дори и бой между петли или кучета с цел зрелище е забранен като жестокост излизаща от рамките на цивилизацията…

  9. Колкото до НАЧИНИТЕ за предотвратяване на насилието между децата, мисля, че са очевидни:

    Първо са естествените начини, които аз и много друи споменахме – тия, които и животните използват: принадлежност към група, сила и способност за защита…

    Вторият вид начини е пряко следствие от изводите, които направих в по-горните постове – щом именно редът в социума има за цел да ограничи насилието, значи насилието сред децата може да се намали чрез налагане на по-строг ред и контрол. Учители, възпитатели, родители трябва да ограничат проявите на насилие, да наблюдават и подходящо да наказват насилниците (но така, че наказанията да не прдизвикват отново агресивност).

    Как точно да се осъществи вторат точка обаче нямам представа – нито съм родител, нито учител… 😦

  10. Аз схващам наказанията като отговор на насилието с насилие. Надявам се да открием по-ефективен начин.

  11. самото налагане на правилата, каквато и форма да има то, е насилие

    въпросът е да се измисли такава форма, че да не предизвиква ответно насилие – т.е. да води или към страх или към стремеж за харесване от страна на наказвания към наказващия

  12. Ако мога да се намеся в дискусията… Явно е, че агресията е заложена като един от импулсите за реакции във всяко същество, но при хората не мисля, че доминира. Заради това, че човек не може да живее извън рамките на цивилизацията си, съответно си е изградил стратегии да се себеизявява без насилие или да го канализира по друг начин. И казват, че тези стратегии са до голяма степен вродени и са наблюдаеми дори при бебетата (преди няколко дни четох такова изследване). Както и при други колективни животни инстинктът за сътрудничество е вроден, а не заучен (пчели, мравки, и така нататък). Не смятам, че е само въпрос на научаване в рамките на социума, а още по-малко е допустимо до 15 години (примерно) да се научават все още правилата на социума.

    Съгласна съм с наблюдението на Лидия, че насилието се използва като реакция на страданието, когато няма изработена друга стратегия за реакция или детето не вижда/не познава друг начин. Има и други причини за прибягване към това. Помислете си как много момчета нападат момичета, понякога много агресивно, не за друго, а за да им бъде обърнато внимание. Да се толерира ли това последното? Няко казват, че е нормално, детински пренебрежимо, елемент от израстването. Но ако си момиче и боли? Или не ти е приятно? Ако обаче момчетата свикнат с мисълта, че това е начинът да си изявява мъжкото начало, това води до много по-сериозни постъпки в бъдеще…

    Не смятам, че можем да разчитаме на имитирането на животните за справяне с агресията, тоест, да учим децата да се сприятеляват с по-силни приятели, или научаване да се биеш също така добре, и така нататък. Просто това не покрива голямата част от ситуациите. А ако едно дете не може да се сприятели с „групата“? А ако другата група е по-силна? А ако насилникът използва момент в който групата не може да му влияе? А ако насилието е вътре в групата, между двама „тартори“ или между деца на едно и също „ниво“ в йерархията? А докато не си се научил на някакво бойно изкуство? А ако докато се учищ/сприятеляваш някой те бие така, че да те убие? Но по принцип ми прави впечатление, че всички тези съвети са за индивидуалното справяне с насилието на едно конкретно дете. Това е много показателно… че разчитаме само индивидуално да се справяме с него или да научим детето си. Явно само това има ефект в България. Много по-резултатно е обаче да се борим с насилието на общностна основа, тоест, всички деца да възприемат сътрудничеството като ценност в социума и така да се избягва насилието. С моделиране, с поощрения, в краен случай с наказания. А те не непременно трябва да са от насилствен характер… аз например смятам, че най-ефективният начин на такова наказание е временното изключване от групата. Тоест, ако не искаш да приемеш ненасилието като стратегия на поведение, а то е ценност на групата, нямаш място в тази група.

    Но за такъв начин на справяне с насилието, който си съществува и е успешно прилагам тук, пред очите ми, трябва цялото общество да допринася за него и да го е приело като своя философия. Защото той не е начин за защита на индивида от насилие, каквито са по-горните начини, а начин за недопускане на насилието като стратегия за себеизява и себеналагане от цялата група. Това значи учителите на първо място да учат децата на ценностите на сътрудничеството и уважаването на личността на другия, а ако това се спазва много лесно може да се избегне второто, а то е да не допускат насилието (под всякаква форма, не само физическа), просто да създават безпогрешно впечатление, още преди децата да са си го помислили, че насилието е недопустимо в групата, че е ценност за всички. И на трето място наказанието (вж. по-горе). Въобще имам доста добър поглед за това как се осъществява това тук на практика. Приложимо ли е обаче в България? Трудно е да се каже… пак, зависи от обществото. А то явно е на друго мнение, с други навици, с други нагласи.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s