Днес

 

съм по-далече от истината от обикновено. Когато Теодора ме подложи на поредното си интервю се постарах да й покажа колко съм щастлива и че смятам да продължа да правя каквото си искам и че каквото и да се случи ще съм ок. Час по-късно й обясних колко пагубни ми изглеждат тенденциите за страната, предвид нагласите и поведението на по-голямата част от населението.

Съгласна съм, че работата на правителствата се простира дотам да опазват хората от другите хора, а не чак дотам да опазват хората от самите себе си. Съгласна съм, че ако някой не иска да си помогне, никой не може да му помогне.

Какво ме бърка всичко това? Нали аз съм ок. Не знам колко човек би могъл да бъде ок насред разрастващо се гето. Нито знам какво точно печели ако не прави нищо за да няма гета.

Прибрах се и мислих, мислих, и стана твърде сложно и не знам как попаднах на интервюто на Беназир Бхуто с Дейвид Фрост. За мен това интервю беше знак, че не бива нещата да се оставят да се скапват. После потърсих нейна снимка и я намерих в този блог. Там попаднах и на коледния призив да направим по нещичко за по-малко късметлиите от нас и го постнах в ученическия блог. След като отговорих на въпросите, които Петър ми зададе в писмо, попаднах на текста му за гладните и го приех като още един знак, потвърждаващ убеждението ми, че всичко някак е и моя работа. И оттам хоп, тръгнах по следата и попаднах на новината, че Беназир е убита преди няколко дни. Което е смущаващо.

Всъщност бих предпочела да не рина с лопата, да се наслаждавам на красотата, да избягвам резките движения, но и да знам, че и другите хора имат същите основни предпоставки. Какво ли е предпочитала Беназир?

Ето интервюто след скорошен атентат:

Коментарите ТУК.

Advertisements

Коментари са забранени.