тези дни

Миналата вечер гледахме The Pursuit of HappYness, който не е кой знае какъв филм, но разказва истинска история – на Крис Гарднър – млад негър, който едва свързва двата края – глобяват го, затварят го, изхвърлят го на улицата заедно с 5 годишния му син, а в това време той минава през шестмесечен неплатен стаж, след който се надява да е избрания, който ще започне работа. Успява. Не само го вземат, ами скоро след това основава своя компания, която наскоро продава за милиони долари. Основният мотив, разбира се, беше преследването на щастието. Накрая се питах “Това ли е щастието?”.

Някак ми звучеше тъжно и тъпо да те мотивира желанието да изкарваш пари. Още по-тъжното и тъпото е, че енергията на толкова много хора се изразходва точно за това – да изкарват пари, да мислят как да не се прецакат по отношение на изкараните вече пари, да се притесняват дали утре, следващата седмица или месец ще имат пари да си платят сметките и така. Много пъти съм смятала, че ако не ми се налага да мисля за оцеляването си, ще върша всичко което върша много по-добре, ще имам много по-голям творчески капацитет и пр.

Звучи странно точно аз да говоря за тези неща, понеже всички ме смятат за човек, който има финансова стабилност. Е, всъщност нямам. Просто напоследък съм се научила да се страхувам по-малко. Може би с помощта на ситуациите, които разигравам в главата си, и с които открих, че ще се справя и в концлагер. Научих се да не се притеснявам за собственото си оцеляване, но не съм се научила да не се притеснявам за хората, които финансово зависят от мен. Искам да изкарвам достатъчно пари за да мога да плащам уроците на Стоян, да му купувам книги и храна, да финансирам кандидатстването му в университет (ако реши да кандидатства) и да му дам някакви пари, с които да започне живота си на възрастен – примерно за самолетен билет или нещо такова. В това време се надявам да се стабилизират здравословно внучките на Албена и да съм им дала и на тях достатъчно добър старт. Надявам се да не възникнат и твърде големи здравни разходи около стареещите ми родители.

Преди малко четох писания за благотворителността от брой 50 на Капитал Light. Останах с впечатлението, че желаещите да се занимават с благотворителност са изправени пред неимоверни пречки. Оставих един коментар, че на мен ми е толкова лесно да го правя, но не ми стигат нещата, които бих искала да дам. Вероятно никой няма да го прочете. Забавно е как аз виждам толкова много нуждаещи се от помощ хора, на които никоя институция не ми помага, но и не ми пречи да помагам. Виждам и толкова много хора, които имат толкова много свободно време да им помогнат с много повече, отколкото аз мога да отделя време. Тези хора биха могли и да потърсят и намерят и материалните ресурси, с които да помогнат. Но хората, които имат време, не подозират, че биха могли да направят нещо, не подозират и за нуждаещите се, които се намират под носа им. Чудя се по една и съща земя ли ходим и с едните и с другите.

Много пъти съм се замисляла да създам неправителствена организация и да правя много неща. Приоритетът ми не е благотворителността. Аз самата имам много по-голям ресурс – знанията и уменията си. С тях мога да науча много хора да ловят риба вместо да им я давам. Но въпросът е, че не виждам с кого бих могла да направя това. Как да привлека хора, които знаят и могат, след като и те като мен са заети да изкарват пари или да се учат да ги изкарват? Как да си позволя в близките няколко години да зарежа изкарването на пари, за да се занимавам с нестопанска дейност?

Може би това ще е бъдещето ми – когато Стоян завърши училище и се грижи изцяло сам за себе си. Тогава ще имам само моите нужди – пари за книги, които да ги четат и много други хора, няколко чифта панталони, тениски, пуловери и обувки – тези неща ги нося с години и не ми пука за модата, топла вода за всекидневен душ, храна, място за спане и за работа, компютър, интернет връзка и телефон. Забавното е, че тези пари се оказват твърде много спрямо стандарта на голяма част от сънародниците ми, да не говорим за живеещи на други континенти.

Спомням си когато с шефката на местния Червен Кръст посетихме “моите” циганчета и по едно време и двете погледнахме към овехтелите й чехли, след което тя каза на шега, че и тя май вече се нуждае от помощ и двете се засмяхме.

Ето затова се въздържам да си купувам много неща, които хора с по-нисък стандарт от мен си позволяват. Например, не съм ходила на почивка от 1990. И твърде често, когато купувам едно или друго нещо се замислям за тези, които гладуват. И не мога да се съглася с идеята, че помагаме на гладуващите като ядем. Защото аз лично познавам гладуващи и живях в един блок с хора, които умряха от глад. И ако лично не отделя от залъка си, някои мои познати ще гладуват още повече.

Знам, че всичко това е ужасно объркано, но и аз съм объркана. Чудя се как да живея по-нататък. Може би това е кризата на средната възраст. Но аз не бързам. Докато измисля какво да правя, ще уча, ще помагам на когото както мога, ще изкарвам пари. После ще видим. И ще гледам да не се притеснявам прекалено много за света, който не ми се струва да върви на добре.

Коментарите евентуално ТУК.

Advertisements

Коментари са забранени.