За истината и непостоянството

 

Не обичам да лъжа. Това ме прави непостоянна, което пък изнервя хората които биха искали да съм едно от сигурните неща в живота им.

Когато запаля цигара, майка ми казва с покъртителна физиономия “Нали каза, че няма да пушиш?”. Е, да, но ми се пуши. Не виждам кой знае какъв смисъл да се скрия, за да изпуша една цигара и да излъжа, за да изглеждам постоянна.

Или пък се влюбвам и ми се струва, че това е човекът, с когото бих била щастлива да съжителствам до края на живота си. По някое време, обаче, осъзнавам, че не мога повече. Има ли смисъл да се преструвам и да продължавам? Кой печели от това?

Започвам книги и не ги довършвам. Подхващам проекти и ги изоставям. Мечтая за едно, а после за противоположното. Смятам някого за изверг, а после дори и да не ми говори с години ми е някак мил. Решавам да работя до късно и отказвам да се видя с някого, но после ми се обажда друг и решавам да не работя.

Освен че не се чувствам виновна за непостоянството си, ми е откровено досадно да търся логически връзки, за да обяснявам живота си в истории, които биха успокоили желаещите да съм постоянна. Вместо това бих предпочела тези хора да се завърнат от дупката на миналото / бъдещето, която са чоплили мъчително в търсене на истината – да се върнат тук и да се радват на сега. Истината която търсят не в в миналото, нито в бъдещето, и тя е, че се променям.

коментарите: в истинския блог

Advertisements

Коментари са забранени.