Блогваме си историите

 

Тези дни хората в блогосферата започнаха да разказват за детството си ( тук и тук ). Тези дни хората в блогосферата спорят за комунизма, фашизма и т. н. (тук и тук и тук).

Винаги съм смятала модерната история за доста пластична – зависи кой я пише. Сега, обаче, проумях, че има и значение кой я чете.

Докато сме малки, попиваме написаното в учебниците с безхитростна безкритичност. Тъй като в БГ училище никога не са ни насърчавали (дори и днес) да търсим и разглеждаме други гледни точки, алтернативни теории и пр., голяма част от нас остават с впечатлението, че написаното в учебниците е нещо сигурно, на което можем винаги да се опираме, но това размишление ще оставя за друг път.

Когато пораснем, продължаваме да се уповаваме на  доста от нещата, които сме попили в детството, така че понякога учебниците на децата ни ни хвърлят в смут и възмущение. Особено сме чувствителни към новата история (от 20 век насам), която и най-често се пренаписва.

Колкото и да не сме внимавали в час по история, дори и да не знаем нищичко за Френската революция (като мен, примерно), сме уверени, че поназнайваме нещо за новата история. Тя е близко до нас, тъй като винаги е част от пропагандата ( в най-широк смисъл), както и част от живота ни – личния ни живот – всеки от нас е преживял част от новата история и я живее. А начините ни на живот се различават.

Струва ми се, че това, което вярваме че знаем за новата история, е смес от спомени и пропаганда. Ето защо, когато руските студенти решават да организират “комунистическо парти” на кампуса  на Ники (май в Станфорд?), чешкият студент Вацлав е омерзен – за него съветските символи навяват болезнени спомени за съветските танкове, които прегазват пролетта на 1968 в Прага. Не че не знам за това, не че не съм чела доволно количество романи на Милан Кундера, но моята лична асоциация, щеше да бъде романтична – партито щеше да ми напомня по дух по-скоро за горбачовската перестройка (тогава западът се кичеше със сърпове и чукове и празнуваше лекото повдигане на Желязната завеса), която силно ме вълнуваше в края на гимназиалните ми години; щеше да ми напомня и за красивите ми детски учебници по руски, както и за готините ни съседи руснаци, които работеха на атомната централа в началото на 70те.

Замислих се защо можем да направим комунистическо парти, но няма да си позволим да направим нацистко парти. А всъщност още са живи доста хора за които нацисткото парти би имало романтичен привкус с Лили Марлен и красивите офицерски униформи.

Спомних си, че Принц Уилиям се беше маскирал като нацист на карнавал в гимназията и предизвика скандал – без малко да го изхвърлят. Ако се беше маскирал като Сатаната или Осама Бин Ладен, пък дори и Исус Христос, може би нямаше да има проблем. Което означава, че някои неща са се превърнали в табута за някои общества, а някои табута обхващат по-големи общности от други (като табуто за нацизма, да речем).

Табуто е нещо, с което не можем да си позволим да се пошегуваме – то е прекалено страховито или свято за нас. Но защо не, по дяволите? Мисля, че смехът е един от най-ефективните начини да счупим табуто и да се освободим (не единственият, разбира се). Тогава можем да видим и себе си, и “врага”, и страховитата сила с чисти очи, а не през очилата на предразсъдъците си.

Тогава светът не е нито черен, нито бял, а шарен – Хитлер е шарен, но също и Сталин, както и Махатма Ганди и Майка Тереза. Те не са чудовища или светци, а хора като нас. Хиляди Хитлеровци и Сталиновци растат днес – отглеждаме си ги сами поради невежеството си. Някой ден някои от нас ще ги издигнат отново – пак заради невежеството си, заради неща като табутата.

Винаги е имало хора, които са си позволявали да чупят табутата – вчера се сетих за сериала “Ало, ало”, който представи в човечна светлина всички участници в драмата в втората световна война в тази част на света – и нацистите, и Съпротивата, и английските офицери. Този филм се смя на всички, не остави свети табута, но помете и част от демоните. ( Някой някога да е говорил какво е станало с повечето немци след приключването на войната? Дали са се събудили различни хора на следващата сутрин? Някой да се интересува от тяхната драма? Това, може би е табу – ето защо сложих това видео, на фона на Лили Марлен).

Днес се сетих за българските филми от социалистическо време – голяма част от тях ме карат да се смея на идиотията на соц. обществото, но всички, които сме живели социализма сме се смяли още тогава. Стоян често пита “Ама как тоя филм не е бил забранен?”. Шутът, Стояне, може да си позволи да каже неща, които никой друг не може – кой, освен Кърмит и Бисквитеното чудовище би писал стихове за мен? Разбира се, когато шутът стигне ръба на чуството за хумор на господаря (пък и на народа), може да остане без глава.

Връщам се отново на нашите спомени, за да заявя, че важна част от новата история е твърде лична и твърде различна. Ето защо искам всеки (млад и стар) да разказва спомените си, с които смята, че може да покаже нещо за обществото / прослойката, в която е израснал, за тази на младостта му, пък и на средната му възраст, ако вече има избистрени спомени.

Спомените ни са различни, така че колкото повече научавам за твоите спомени, толкова повече парченца от пъзела откривам, за да сглобя картината на новата история, част от която съм самата за.

Можем да добавим спомени на баби и дядовци, майки и бащи, за да напишем своята история – тази, която учебниците никога няма да напишат.

Хайде, пиши и ми изпращай линкове. Познавам много млади хора, които биха били очаровани да четат. Сигурна съм, че и те могат да разкажат нещичко за детството си.

 

Моят принос за днес, ако не остане време за друго, ще бъде един преглед на социализма, направен от мен преди повече от година.

коментари: в истинския блог 

Advertisements

Коментари са забранени.