Спомени? Уф!

Понякога разказвам спомени. Една моя млада приятелка ми каза че би искала един ден да е като мен – дори обикновената салфетка на масата да извиква у нея история.

Разказвам истории по две причини: когато хората са се събрали да се забавляват, но разговорът забуксува. Вадя история от торбата и ги разсмивам. Другият повод е безизходицата, в която някой е решил че се намира. Вадя моя (обикновено) история, свързана с подобен проблем и показвам, че има изход.

Понякога, обаче, ми е досадно да разказвам истории. Това се случва, когато събеседникът ми реши, че някогашната случка продължава да е важна за мен и да определя в известна степен настоящата ми същност. В повечето случаи съвсем не е така – нито се чувствам свързана по някакъв начин с повечето минали неща, нито ги използвам с цел да търся себе си в миналото.

Разбира се, понякога изваждането на случка е терапия, но това се прави с цел човек да се освободи от миналото си. Понякога го правя и аз, ако усетя, че това минало е не съвсем осъзнато и ми пречи днес, но го правя сама и не бързам да споделя изводите, докато не проумея същността.

Този начин на живот ми помага да се чувствам лека, неважна и нехаеща за впечатленията, с които оставям повечето хора. Преди години се впрягах, когато майка ми вадеше поучителни примери от детството ми като илюстрации на безкрайните ми недостатъци, опитвах се да обяснявам, болеше ми. Днес в такива случаи ми напира едно “Уф!” Толкова ми е досадно да се опитват да ме дефинират – и в положителна и в отрицателна светлина. Не ми се губи енергия да уточнявам, опровергавам или потвърждавам. Предпочитам просто да дишам.

P.S. Умрях от смях когато чух репликата “Двайсет години градя имидж в тоя град …” – принадлежи на двайсет годишно момиче.

коментари: в истинския блог

Advertisements

Коментари са забранени.