да можеше да ме види Дора

няма мелодия, която да ми е непозната тук, колкото и да ми е странно, че съм живяла и през това десетилетие

Дора беше първата ми съквартирантка. Живяхме заедно по време на единствената ми студентска бригада. Още в края на първата седмица ме покани на гости в Търговище. Живееше сама в огромен апартамент. Родителите й правеха пари някъде далече в тайгата.

Първият уикенд беше около 9 септември, 1989, така че трябваше да посетим нейни роднини за обяд. Само че аз не можех да се появя пред роднините й в изтъркани черни кларкове, големи като обувките на Пипи, с култовия си избелял черен пуловер със собственоръчно изрисувано залязващо слънце и надпис “FOLLOW THE SUN”, сини дънки, обути за пръв път в края на подготвителен клас, уокмен със залепени за гърба големи батерии, преносван в шумяща найлонова торбичка, прекроена в нещо като раничка.

Цял следобед пробвах костюмчета от две части (пола и елече), машинно плетени от букле, в пастелни цветове, както и остри обувки с тънки токчета с дискретна височина. Проблемът беше, че Дора беше доста по-едра от мен, така че накрая компромисно бяха заменени само моите прави парцаливи дънки – с нейни нови варени дънкови шалвари, в които изглеждах като буре.

Още по средата на първия ни уикенд в Търговище Дора се самоутеши с изявлението, че някой ден ще “улегна” и вместо рок ще започна да слушам чалга (която все още не се наричаше чалга) и Лили Иванова.

18.5 години по-късно продължавам да слушам чалга и Лили Иванова без никакъв проблем винаги когато някой наоколо ги предпочита, но за разлика от времената, в които слушах метъл, докато решавах задачи, рядко слушам каквато й да е музика, понеже предпочитам тишината, а още по-рядко слушам рок – само като реша да светна Стоян на някоя любима песен и попея с Рони Джеймс Дио в YouTube.

Продължавам да нося сини дънки, но доста по-широки, и отновно не съм в крак с модата, понеже в Хасково широките дънки са толкова популярни, колкото и моя полу-хипи стайл в края на 80те. Велурени кларкове, за съжаление, нямам от години, затова нося гуменки от 7 лв когато времето е достатъчно топло за да се отърва от маратонките, а артистичният ми пуловер е заменен от якенце с качулка (на което тук не знам защо казват суичър, а по света му казват hoody заради качулката), което щях да нося и тогава ако се намираше по магазините. А бейзболна шапка нося откак спечелих конкурс за дизайн на емблема, организиран от вестник “Септемврийче” – това ми беше наградата. Даже имам и портрет в профил с тая шапка. Тогава всички казаха на сестра ми “Все я рисуваш така, сякаш е много по-голяма”. Истината е, че сега в профил изглеждам точно така, както някога ме рисуваше сестра ми и махленските любители на изкуството ме разпознаваха по шапката.

Тук хората казват, че човек не може да избяга от себе си, но аз знам, че може да отиде доста далеч от себе си, защото бях там и сега се връщам. Но дори и когато съм била най-далеч от себе си, съм усещала мълчаливото си присъствие да гледа отстрани – онова, което всъщност винаги ми е помагало да оцелявам и да не рухвам съвсем дори и в най-самосъжалителните моменти, когато едвам съм се дотътрила със Стоян от детските ясли и с часове лежа на дивана и повръщам в кофа, а той си играе кротко и от време на време се забавлява да пуска в кофата разни неща, които после трябва да измия, ако оцелея, и дали някой ще разбере, че съм умряла и пр. Обикновено е безцеремонно, каквато ме познават учениците по време на дискусии и винаги прощаващо – на първо място на мен, а после на целия свят.

Някои го наричат вътрешен глас, който ти казва – зарежи този мъж, ще оцелееш и без тази работа, облечи каквото ти харесва, облечи каквото очакват от теб и се забавлявай като на карнавал, пий ракия и с основното ястие, не пий алкохол, а си поръчай една кана с айрян и една голяма минерална вода, а когато започнат да те питат “Защо?”, отговаряй им както отговаряше на учителката в първи клас “Защото така искам.”

коментари: в истинския блог 

Advertisements

Коментари са забранени.