Ирландско-американски зен

Гледал ли си Прахът на Анжела с любимия ми Робърт Карлайл (познат от Трейнспотинг, Време за мъже и не само) и Емили Уотсън (главната женска роля в Боксьорът)? Това е история за тъжното ирландско католическо детство (1930-1949). Може пък да си чел книгата?

Tis A memoir  е продължението. Героят заминава за Америка и остава там. Книгата проследява живота му до средата на 80те, когато умират родителите му. Той се решава да пише за семейството си едва след смъртта им.

Книгата се чете много леко. Английският е доста непретенциозен, така че следващият читател ще бъде Стоян.

Съвсем ненатрапливо проследява не само историята на семейството, но и повече от 30 години от историята на САЩ (загатва и за Ирландия), като включва и явления, актуални и днес, например отношението към GPA (средният успех в училище и университета) и кандидатстването в колежи. Битници, хипита, корейската и виетнамската войни, сегрегацията, макартизма и много други служат за фон на историята и донякъде я предопределят. И все пак основното послание за мен е е изборът – възможността да избираш, необходимостта да избираш, трудността да избираш. Най-лесно е да оставиш средата да избира вместо теб, но нашият герой е от тези, които се опитват да избират сами.

Тъй като книгата е истинска автобиография, историите биват и умни, и глупави, но винаги честно описани.

Преди време се канех да съобщя, че ако някой ден пиша роман, той ще звучи като книгите на Амос Оз и Лев Касил – прост, честен и неинтелектуалстващ – много по-прост, честен и неинтелектуалстващ от блога ми. Сега към списъка на учителите ми по писане добавям и Франк Маккорт.

По примера на Лъчо, преписах нещичко от книгата:

Are we put into this world to be busy or to chat over a nice cup of tea?

А сега, специално за Лъчо, който след някой и друг месец ще е в колеж отвъд океана, препечатах и още нещо, с пожелание никога да не попада на такивапрофесори, и ако си идва другото лято, да ми донесе и другата книга на Frank McCourt, Teacher Man.

When they talk like that I don’t know what to say because they have the power to lower my grade and damage my average so that I won’t be able to follow the American dream and that might drive me to Albert Camus and the daily decision not to commit suicide. It’s dangerous to raise your hand in any class to say how much you love anything. (точно така, няма запетайки!)

Благодаря на Невенчето, че ме снабди с това прекрасно четиво.

коментари: в истинския блог 

Advertisements

Коментари са забранени.