индианска синхронност

kanak1.jpg

Някои от вас знаят за индианската ми мечта, която изплува наскоро. Когато я споделя с някого, винаги се чувствам длъжна да я оправдая, и казвам че искам да живея в индианска общност за да изучавам шамански практики, а в замяна ще предложа услугите си като учител и образователен съветник, който може без пари да направи за децата им това, за което богатите бели дава десетки хиляди долари на година – да помогна на децата им да отидат в хубав колеж.

Истината е, че шаманските практики са последното нещо което ми е важно в случая. Да, интересувам се от митология, фолклор, лечителство и какво ли още не, но се интересувам и от милион други неща. Истината е, че искам да живея в истинска малка общност, защото искам да живея на свобода. Знам че звучи противоречиво, че свободата се намира в огромните градове, но това е друга тема. Още по-друга е свободата, която си носиш отвътре.

Струва ми се, че Европа е задушаваща. Тя е твърде малка (ако изрежем местата, в които не бих живяла), твърде цизилизована, а сложността и йерархичността и подредеността в нея растат, оплетени в паяжината на ЕС разпоредби, правила, процедури, подсигурявания. Харесвам т. нар. “европейска идея”, но изпълнението й е разочароващо и подтискащо.

Вероятно ще пиша още текстове за това, така че сега да се върна на темата от заглавието.

Тези дни бях позабравила индианците, докато снощи не споделих накратко с Бен, който ми каза, че повечето индианци не само че не ходят в колеж, но и рядко стигат до гимназия, но всеки може да си има своята малка мечта. Така че идва ред на втората истина: не държа дори на това да бъда учителка и образователен съветник. Обичам тази работа, върша я от добре по-добре – истинска медитация, но обичам и много други неща, така че не знам дали след време няма да работя като кънтри певица, дизайнер или бабешки инструктор по нещо като аеробика, по своя собствена система. Така че мечтата ми не е да стана образователен мисионер сред дивите индианци.

Мечтата ми е да живея свободно (просто и сред свои са детайли). Преди малко седнах да пиша, за да избистря нещата покрай мечтата без никакво намерение да пиша тук, но по някое време спрях и подхванах да чета “Лайла” на Пърсиг (в сравнение със “Зен и изкуството” – като масло). И най-неочаквано, следващата страница подхвана темата за индианците, и дотук всичко което прочетох е нещо, което просто знам. Точно сега е времето да чета “Лайла”, а смятах че няма да я купя скоро, а чак като ми хрумне да я намеря на английски. Но онзи ден я видях и купих без да мисля.

Прочетох за чувството което знам че ще изпитам ако попадна сред свои. Прочетох идеята която имам отдавна – че класическите американски ценности са всъщност индиански (от демокрацията до …), че това което не ми харесва в Америка е в същината си европейско, че обективността е нвъзможна по начина по който си я представят повечето хора и т.н.

Предполагам, че няма да е никак лесно да пиша за “Лайла” ако не пиша за себе си, но това по-късно.

коментари: в истинския блог

Advertisements

Коментари са забранени.