дивите деца

При завладяването на Америка, шотландците и ирландците довели много прасета и ги пуснали в горите да се хранят сами през пролетта и лятото, а през есента ги ловяли. Така хем си спестявали труда, хем си създавали развлечения. Проблемът, обаче, бил че някои прасета успявали да се измъкнат, размножавали се на свобода и с времето все повече заприличвали на дивите си предшественици – научили се да се грижат сами за себе си и не се оставяли да ги хванат лесно. Променили се не само външно, но и поумнели.

Несъзнателно свързах тази история със затъпяването на децата днес и се запитах какво ли би излезнало от тях ако имаха повече свобода и по-малко цивилизация. Спомних си любимата си реч на Джордж Карлин, която призовава да оставим децата на мира, за да могат поне по три часа на ден да зяпат през прозореца и да мечтаят.

Някои читатели биха възразили, че децата днес имат огромна свобода. Други биха добавили, че благодарение на тази свобода децата са в това плачевно състояние. Аз пък смятам, че децата всъщност нямат никаква свобода и че ако имаха, щяха да се развиват така, че да не губя по няколко часа на ден в притеснение накъде върви България и какво ще се случи с настоящите и бъдещите й деца.

Свободата предполага свободно време и пространство, които да запълниш с нещо създадено от самия теб. Времето на повечето деца, обаче, е запълнено с много часове в училище, много телевизия, а при някои от тях и много компютърни игри, чатове, видео. Пространство за децата в града почти не остана. То се запълва от непрекъснато строителство, така че децата биват натиквани в кафенетата.

В училище няма време и място за самостоятелно мислене, тъй като образователната традиция повелява преподаване под формата на лекции, наизустяване и възпроизвеждане. Дори математиката е почти изцяло превзета от този модел, а точните науки винаги са се наричали “разказвателни предмети”. Проектната работа е някакво украшение и се състоя в копи/пействане от Интернет, а не в самостоятелни изследвания – експерименти, наблюдения и пр., от които да се направят самостоятелно изводи, които на свой ред да се представят самостоятелно. В много училища дори вече не се правят лабораторни (практикуми) по физика, а децата не са чували за такова животно. Самостоятелната работа е дело на възрастните роднини или частни учители в огромен процент от случаите. Ако изобщо бъде проверена, високо се оценява не творчеството и самостоятелността, а възпроизвеждането на очакванията. Ето защо книжарниците са пълни с помагала, литературни анализи, решени задачи.

Извънкласните дейности днес са по-малко разнородни и по-прагматични. По-често са пряко свързани с академичните предмети, т.е. допълнителни уроци и курсове. Спортът и танците са популярни по прагматична причина – за поддържане на красиво и здраво тяло. Доброволческата дейност в повечето случаи е прагматично мотивирана – възможност за евтини екскурзии под формата на семинари и младежки обмени, като същината й често остава на хартия. Като цяло родителите не са склонни да оставят децата си да убиват времето си в дейности, от които нямат пряка видима полза, свързана с кандидатстването в университет и бъдеща професия. В този контекст не е за чудене защо майки убеждават децата си вместо в електрическа китара да инвестират в скъп мобилен телефон или телевизор за детската стая.

По този начин творчеството и инициативността бяха заменени от платена консумация. Хората не осъзнават, че за да си плащат консумацията, един ден децата им трябва да могат да изкарват пари, а светът върви в такава посока, че пари ще правят не изпълнителните, а творящите и инициативните, но това е друга тема.

Ако моите връстници се върнат назад и си припомнят книгите и филмите от детството, ще установят, че сюжетите се въртят около неща, които децата измислят, предприемат, създават сами – построяване на баскетболно игрище или ракета, произвеждане на абсолютно черна боя, която да ги направи невидими, разкриване на престъпления, преследване и обезвреждане на опасни бандити и пр.

Оттам идваха образците ни за подражание. След “Рицарят на бялата дама” месеци наред цели класове оставаха в училище за да играят шах. С мой съученик стартирахме махленска работилница и произвеждахме прости съоръжения, които реално се ползваха от бабите ни, примерно, а децата ни подаряваха инструменти за рождените дни. По едно време всички си купихме цитри и засвирихме на тях, а после дойде модата на комплекта “Оптик-монтаж-експеримент”, с който сглобявахме микроскопи, телескопи, бинокли. Тази дейности беше изместена от експериментите с помощта на комплекта “Млад химик”. На рожденни дни не само танцувахме, но и пеехме, а където имаше инструменти, свирехме. Когато майките ни бяха на работа, се събирахме да печем сладки и соленки. Дворовете на блоковете не бяха изцяло циментирани и нямаше толкова много коли, така че разпъвахме черги и строяхме шатри, в които живеехме през голяма част от ваканциите. От часовете по трудово знаехме да кроим и шием, така че вкъщи продължавахме и така имахме дрехи, които нямаше как да се купят от магазина. Рисувахме и бродирахме върху тях. Аз правех всякакви значки, както и фантасмагорични обици от зъболекарска тел. Родителите ми не позволяваха да бъркам бои с миризливи разтвори вкъщи, но нямаха нищо против да го правя на терасата. Бащата на моя съученичка ме снабди с бракувани зъботехнически клещи, а от майката на съученик получавах тел.

До края на гимназията имахме много свободно време, защото учителите ни преподаваха добре, в клас имаше присъствие и тишина и си научавахме почти всичко преди да си тръгнем. Поне в т.нар. елитни училища беше така. Учех повече от 30 минути на ден само когато трябваше да пиша есета или да се поупражнявам за контролна по математика. Нямаше нужда да ходя на уроци. Ето защо имах време да чета, да се мотая с приятели на достатъчно тихи места, където да се чуваме, защото главите ни бръмчаха от собствените ни мисли, които напираха да бъдат споделени. И никой не намираше за прекалено смели мечтите, които децата днес не смеят да имат дори и когато им дам тема като “Какво щеше да правиш ако имаше безкрайно много пари и власт?”. Ние бяхме убедени, че можем да направим всичко и без да имаме много пари и власт.

Тези неща не могат да се случат в кафенетата, в които никой не може да чуе дори собствения си глас, така че децата пушат, мълчат или крещят, сравняват мелодиите на мобилните си телефони или се снимат с тях, а снимките са все едни и същи – еднакъв фон и еднакви пози.

В главите ни имаше собствени мисли, защото имаше празно място, в което да се породят. Днес малко деца имат такова пространство, защото всичко е запълнено – с училище, частни уроци, телевизия, интернет. Ето защо когато правим дискусии с учениците, все по-често буксуваме: мислите им са чутите стотици пъти клишета, а ако темата не е предъвквана от популярните медии, мисли може и да не се появят.

Да оставим ли на децата пространство да подивеят? Ако да, как?

коментари: в истинския блог

* снимката краднах от семейство Браун

Advertisements

Коментари са забранени.