тринайсет луни

13moons1.jpg

Когато Невенчето разбра за индианските ми приумици, намина за малко и ми остави “Тринайсет луни” (от Charles Frazier, авторът на “Студена планина”. Може да сте гледали филма с Никол Кидман и Рене Зелуегър). Четох я прекалено дълго не защото върви бавно, а защото често ме подсещаше за нещо, и спирах, мислех, пишех, понякога дори тук, което пък ми костваше няколкочасово отплесване в блогове, кореспонденция и т.н.

Това е първият ми “индиански” роман. Много ми хареса, но това не означава непременно че ще започна лакомо да поглъщам Карл Май и Майн Рид. Всъщност, предполагам че дори няма да опитам, освен ако някой не ме убеди че книгите им са твърде различни от уестърните които съм изгледала в детството си. Толкова съм навикнала да чета скучни книги в които не се случва нищо особено, че не мога да си представя да бъда изкушена с трилър. Е, признавам че харесвам филма “Пътуването на Фелиша”, но любителите на конвенционални трилъри по-скоро биха заспали още в първите 30 минути. Изповядвам, че с мъка стигнах до последните страници на първия “Хари Потър”, но не можах да се насиля да я довърша, а “Шифърът на Леонардо” получи 2 минути внимание (две години след големия бум) – достатъчно дълго за да бъда отблъсната от простоватия стил.

“Тринайсет луни” е книга за стогодишния живот на един бял вожд на чероки в Юга. Макар че Уил пътува хиляди мили, познава хиляди жени, води хиляди дела, върти хиляди сделки, участва лично в сътворяването на по-голямата част от американската история през 19 век – като вожд, търговец, бизнесмен, политик и полковник, ще остави разочаровани любителите на отчетливи драматични сюжети. Книгата е твърде истинска за да предложи това; животът (поне този който познавам аз) е огромно разпиляване, пълно с недомлъвки и неразбиране и неспособност да го обясниш смислено – освен ако не ти пука дали ще отрежеш някои непасващи на версията ти части, или, разбира се, ако си помъдрял достатъчно за да изчакаш търпеливо да ти се яви неговият pattern (модел?), както се случва когато успееш да се отпуснеш и да видиш магическата картинка, която изплува от безсмислената шарения. Дори и тогава би могъл да останеш честен и да признаеш благоговението си пред мистерията на живота, вместо да се правиш на голям разбирач.

Това което изплува за мен в “Тринайсет луни” е моделът на досегашния ми живот – поемането на отговорности които на повечето хора не би хрумнало че могат да бъдат поети, непрекъснатото изплъзване от задушаващата с бюрокрация цивилизация, неизбежното превръщане в мишена (но все пак движеща се P ), напрежението между грижата за общността и интимното, пребиваването в два свята – този който се върти около парите и другия, и многото изписани тетрадки. Предполагам, че е по-лесно да живееш само с божието или само с кесаревото, но не мога да знам със сигурност, понеже това излиза извън моя опит. Предполагам, обаче, че “по-просто” в тези случаи не означава непременно “по-щастливо”, макар че имам сериозни подозрения за първия начин.

Има неща които не разбираме, защото нито сме ги преживявали, нито сме успявали да съпреживеем. По-честно е в такива случаи да не предлагаме обяснения. Едно че по-често нямаме адекватна информация, и второ – логиката не винаги е подходящият инструмент.

Ето защо Клеър (любовта на живота на Уил) ще си остане загадка и за Уил, и за читателите. Знам че звучи арогантно, но усещам Клеър. Тя е онази част от мен / Уил, която не мога да предам рационално с думи. Не че не се изкушавам да опитвам, но тогава читателите оставят коментари “Не, не, това не си ти.” Откъде знаете, питам аз. “Познаваме те – нали четем какво пишеш тук”. Познавате ме, дръжки!

P.S. Относно индианския въпрос, книгата ми даде ценни отправни точки и желание да изследвам не само съдбата и културата на индианците, но и на САЩ като цяло. А дали съм направена от подходящото тесто за да стана Баба Костенурка, някои може и да доживеят да разберат ;)

P.P.S. Картинката е календар с 13те луни )

коментари: в истинския блог

Advertisements

Коментари са забранени.