спрях да чета „Малкият принц“

Допреди няколко години го четях поне веднъж годишно. По едно време забелязах че съм спряла. Защо? Защото пораснах малко.

Години наред Малкият принц беше мой приятел. Аз го разбирах. Той мен. Заедно и поотделно бяхме по-велики от възрастните и можехме да се забавляваме да бъдем още по-велики като проявяваме снизхождение към тях.

Когато си артистичен и забавен, изтънчен поет и мечтател, е толкова лесно да презираш обикновените възрастни, които се занимават със скучни неща и пропиляват живота си побъркани от своите мании. Толкова е естествено да бъдеш тъжен и неразбран, разочарован. Толкова е елегантно, сладостно-горчиво.

Когато не си срещал възрастни които не са изгубили способността си да разпознават слона в боата, никак не ти се иска да пораснеш, защото очакваш че тогава ще ти се наложи да говориш за пари и вратовръзки. Не че познавам лично кой знае колко такива възрастни, но някак се научих да бъда повече от снизходителна към другите. Не че прекарвам много време с тях ако мога да го избегна, но започнах да ги разбирам и обичам. Все по-често изпитвам инстинктивното желание да изгладя с палци бръчките от челата им, от което главите им ще олекнат.

Идва време, в което разбираш че си израснал поредната си невроза и любимата ти книга ти е като отесняла дрешка. Тогава ти става малко тъжно за автора и си казваш че ако не беше умрял, можеше да има шанса да порасне.

Същото се случва и с любимата ти поезия и музика. Тя връща стари чувства. Можеш да изпиташ умиление към изминали години, да поплачеш и да прегърнеш по-младия човек който си бил, но да прекараш твърде много време със старите парчета е изнервящо и изморително.

Всеки творец в известна степен пресъздава неврозите си. И аз го правя. Когато четеш блога ми, разбираш кои са някои от важните ми неразрешени въпроси, защото се връщам към тях.

Не мисля че всеки творец е нелечимо луд, противно на обичайното мнение. Мисля че различните творци изразяват несъзнателно степента си на зрелост. Ако проследиш творчеството им, можеш да проследиш израстването на някои, както и да наблюдаваш зациклянето в собствените нерешени проблеми на други.

Ето как изучаването на биографията на твореца може да хвърли светлина върху творбите му и обратно. А от своя страна почитателите на творбата виждат / чуват в нея толкова колкото могат, в зависимост от степента на собственото си израстване.

Същото се отнася за философите и техните читатели, както и за религиозните хора, които имат различни идеи за Бог, в зависимост от степента си на духовно развитие, а не толкова от конкретното вероизповедание.

По същия начин една психотерапия помага на едни, но не помага на други. Ако самият терапевт не се е изкачил малко по-високо от пациента си, как ще му подаде ръка и ще му помогне да се изкачи?
Да общуваш с хора (лично или чрез творчеството им) които споделят твоите неврози е приятно и успокояващо. Ти си разбран, сред свои. Създаваш си малко общество, което ти помага да се чувстваш адекватен. Малкото общество удобно се капсулира и изолира от външния свят. Нещо като пиле, което вместо да се излюпи, изгражда все по-дебела черупка за да се защити.

Нужна е много топлина за да измътиш яйце с удебеляваща се черупка. Някои пилета умират преди да успят да излезнат от яйцето.

коментари: в истинския блог 

Advertisements

Коментари са забранени.