Центърът на Вселената

Вчера, докато вървях за работа през циганската махала (по-тихо е, не фучат коли и мога да се разхождам по-дълго), разглеждах къщи, магазинчета, хора, училището. Дълго време вървях до двама чичовци, единият от които буташе симпатично жълто колело, а другият носеше купчина вестници и списания. Говореха непрекъснато, но аз не разбирам турски, така че просто се чудех за какво ли могат да говорят толкова дълго и задълбочено.

Чудех се какво обичат хората в този квартал, за какво мислят и разговарят, как живеят. Опитвах се да отгатна къде живеят цигани и къде българи. Предполагах, че тези хора не се интересуват от нещата, за които мисля всеки ден, че животът им е твърде различен от моя. Не ги познавам. През повечето време не осъзнавам съществуването им, което не ми изглежда толкова велико като моето собствено. По същия начин те не подозират за моето съществуване, докато не забележат че минавам по тяхната улица. После ме забравят; и аз не запомнян техните лица.

Ако трябва честно да отговоря на въпроса “Пука ли ти дали утре няма да има еди-кой си квартал?”, може би трябва да кажа “Не. Аз никога не съм си давала сметка че съществува.”

Вчера истински осъзнах колко малки и самотни планетки сме. Всеки от нас е център на света си, може да живее без да осъзнава съществуването на повечето хора и други живи същества.

Вчера разбрах, че ако не съм нетърпелива и арогантна ( а аз твърде често съм), мога да влезна в истинска връзка с всякакви хора – както стана миналата седмица, когато хамалите ме черпеха с евтини цигари, а аз им намерих захар за кафето и седяхме на кожените столчета в офиса и си разказвахме истории за хранителни магазини и срещите ни с чужденци, за работа, за соц.банкети и гурбети, а аз седях на табуретка по турски и ми беше интересно, и бях там и никъде другаде, докато Никола не се притесни за мен и звънна да провери дали всичко е наред и да не са ми направили нещо тези цигани.

От известно време вярвам, че всяка човешка общност по някакъв начин влияе на всички други, без значение дали една подозира за съществуването на друга. Опитвам се да покажа на учениците как от работничките в китайски sweatshop зависят в голяма степен техните възможности за работа, как с ежедневните си малки покупки ние влияем върху заетостта и заплащането на хора, за които не подозираме че съществуват.

Струва ми се че усещането за свързаност или несвързаност определя в огромна степен цялата ни житейска съдба. И съдбите на всички останали.

ако те кефя, гласувай тук

коментарите тук 

Advertisements

Коментари са забранени.