в границите на възможното

В последните няколко години амбициозните ми ученици, които се стремят към щедри стипендии в най-престижните университети в света имат все по-слаби умения за четене и все по-малък читателски опит. Приела съм за нормално ученик в 10 клас да е чел максимум 2 книги извън задължителната програма по литература (не че е задължително да е прочел задължителния списък). Проблемът е там, че в хубавите университети се чете много, че в зависимост от специалността може да ти се наложи да прочиташ по стотина страници на ден, в добавка към учебни занятия, писмени задания и пр. Всъщност за да имаш минимален шанс да влезнеш в такъв университет, трябва да си взел изпит, който да покаже, че имаш достатъчно добри умения за четене, както и висока скорост. Очевидно е, че за да достигнат нужното ниво, учениците трябва да имат продължителен и богат читателски опит. Дори и да го нямат към началото на 10 клас, биха могли да напреднат доста … ако четат.

Ето тук е уловката, обаче. Преди някоя и друга година, когато осъзнаеха, че е нужно да четат, неопитните читатели започваха да четат, и доста от тях станаха запалени и компетентни читатели. В последно време, обаче, не съм в състояние да убедя твърде много амбициозни тийнейджъри, че четенето има смисъл. При всяка среща с тях говоря за четенето и изтъквам какви ли не аргументи, но най-добрият резултат който постигам с тревожен брой деца е, че вземат книга за четене и просто я държат вкъщи. В отчаянието си пиша следните текстове с надеждата мразещите четенето да ги прочетат. Не ми е ясно как тези деца ще се представят на SAT и се чувствам като измамник, въпреки че никога не съм рекламирала курсовете си като предназначени развиващи читателски умения у нечетящи хора.

Подобна е ситуацията с математиката. SAT включва и проверка на елементарни математическите умения чрез тест за ограничено време. Проблемът е, че това което ми се струва елементарно, се оказва езотерично за ученици, които имат 5 и 6 в елитните гимназии в региона. Предвид начина на преподаване е обяснимо. Необяснимо засега остава нежеланието на скараните с математиката да разберат елементарни неща и да порешават задачи. Уж на всички е ясно, че трябва да покажат приличен резултат. Въпреки това не правят нищо по въпроса. Познавам скарани с математиката, които дори без чужда помощ достигнаха повече от прилично ниво – над 700 от общо 800 точки. Това бетонира увереността ми, че всеки би могъл да постигне същия резултат. На практика, обаче, вече имам все повече ученици, чиито резултати са по-ниски от 600 точки – нещо, което беше невъобразимо за учениците, които кандидатстваха преди 4-5 години.

Днес придружих Грозданка и родителите й до социални грижи, където проведохме объркан разгорещен разговор с няколко служителки. В крайна сметка ми дадоха полезна информация, че в бюрото по труда ще организират ограмотителни курсове от май. Реших, че след като за една година Донка не успя да ограмоти семейството, би било добра идея поне някои от младите да се запишат на такъв курс. Ако не поемат пътните от селото, мога да поема поне за Грозданка. Предложих веднага да отидем до бюрото по труда и да попитаме. Казах й, че всъщност би могла да тръгне на редовно училище в един момент и т.н., че ако го направи, все някак ще измислим нещо за пътните и първоначалната издръжка. Тя, обаче, отказа. Пробвах няколко пъти. Упорито отказва. Иска работа за неграмотни. Колкото и да обяснявах, че такава работа ще има все по-малко … тя ми отговори “Каквото реши Господ”. Напомних й, че когато става въпрос за пари и зареждане на ваучъри, не се обръща към Господ, а към мен. Обясних й, че дали ще умре от глад зависи най-вече от нейното лично решение. И така, колкото и да ми е тъжно за нея, приключвам с каквито и да е помощи, и да, Грозданка съвсем реално може да умре от глад. Ако я видите, ще разберете какво имам предвид.

Вървях към къщи, прехвърлях разговора със социалните работници, опитвах се да се поставя на тяхно място … не можах. Когато се опитвам да помогна на учениците си, опитвам се да ги убедя, да ги науча и пробвам какво ли не. Ако бях като хората в социални грижи, щях просто да им се скарам и да им кажа, че от тях няма да стане нищо. Опитах се да се поставя на мястото на Грозданка и се запитах какво ли щях да правя ако ми се налагаше да се науча да вървя по въже за да оцелея. Осъзнах, че може и да не го направя. Да, всеки носи отговорността за избора си. И все пак голяма част от избора ни е предопределена от хора, които са играли роля в живота ни, от бита в който сме израснали. Моите ученици все по-често ми казват, че когато излезнат от курса са вдъхновени и изпълени с решителност, но после всичко наоколо е толкова различно от по-широкия свят, който им рисувам. Има и такива, чийто свят е толкова малък и толкова добре охраняван, че просто не мога да пробия дупка в стената, за да може поне да надзърнат навън.

Не мисля, че тези светове са изградили съвсем сами. Напротив, струва ми се, че околната среда има сериозен принос. Минава доста време докато човек започне да взема истински самостоятелни решения. Повечето хора никога не стигат дотам.

Това, което ме тревожи е, че тези, които би трябвало да играят ролята на мъдрите възрастни, които да покажат на децата, че съществува по-широк свят, с по-големи възможности или нямат представа за този свят или нямат сили и нерви да го направят. Струва ми се, че скоро България ще е пълна с уплашени ограничени деца – някои от тях уплашени от самото начало, а други, след като открият, че морето не е до колене и не успеят да повярват, че могат да се научат да плуват. Такива деца играят ролята на мъдрите възрастни.

Ако те кефя, гласувай за мен тук.

Коментарите: в истинския блог

Advertisements

Коментари са забранени.