влюбих се

Когато преди 20 години Мис Блянгова поиска да опишем гаджето на мечтите си в есе, аз писах за Дънди Крокодила – бърз, смел, сръчен интелигентен, самоироничен, прагматичен, щедър, грижовен. Малко след това Мисиз Добрева се върна от курс в Англия и ни разказа, че Пол Хоган водел някакво плиткоумно TV шоу. Продължих да харесвам Дънди.

Новата ми любов се казва Робърт М. Саполски, професор по биология и неврология в Станфорд, автор на книгата за бабуините и Африка и много други неща, която чета в момента.

Някога казваха, че за да станеш истински мъж трябва да минеш през армията. Познавам достатъчно мъже минали през армията, че дори и през флота, за да знам, че не е точно така. Мисля, че по-ефективният начин е да минат през добър университет, а после да заминат за Африка. Хахаха! Това ми напомни за двама важни в моя живот господа:

Мистър Стоев:

Когато ни преподаваше география на английски, от време на време се отплесваше да разкаже нещо, което да обогати светското ни образование (като, например, че не бива да се притесняваме от факта, че няма спортна съблекалня и се налага да се преобличаме в присъствието на противоположния пол, понеже сме европейски клас, 1985 година). Веднъж изнесе кратка лекция на момчетата в която ги посъветва да обърнат внимание на висшето военно-морско училище във Варна. Застреля ги с аргумента, че там редовно водят курсантите на опера и после излизат от училището “рафинирани”.

Самият Мистър Стоев е работил в Африка и ни е разказвал по някоя и друга фикционална абсурдна история, чийто хумор най-добре разбираше самият той, и мечтаеше да ни прожектира на голям екран (да речем на стената на училището откъм хълмчето отстрани) филмите, които е заснел в Египет. Ние така и не споделихме ентусиазма който го беше върнал в Хасково, за да създаде английски паралелки в немската гимназия. А бяхме едва третият випуск.

Относно Африка беше ни споменал как, след някакви войни, които Египет водил далеч от местоработата на Мистър Стоев, съседката в България го посрещнала с “Добре дошъл, герою!”

Татко:

Както разказваше вече покойната ни семейна приятелка, леля Живка, съученичка на татко и гадже и впоследствие съпруга на най-добрия му приятел от гимназията, на млади години татко имал няколко особености, две от които чичо Живко усвоил – това били, според нея, най-хубавото и най-лошото: да учи и да пуши.

Другата особеност била носенето на гуменки. Когато го изпращали на гарата за да учи в Москва, той бил по гуменки и повечето време в далечната страна прекарал обут с гуменки и без палто (видно е и от снимките). Ходел до посолството всеки месец да си взема стипендията, докато един ден дъщерята на Димитър Благоев, която работела там, го спряла на двора и му казала, “Момче, да си купиш палто. За какво ти даваме стипендия?”, “А тя, докато ми говори, наоколо сняг, и се загръща с едно огромно кожено палто”. Представям си как татко, по сако, пристъпва от крак на крак, обути в гуменки, в заснежения московски двор и чака да се сбогува със загрижената Благоева.

Аз пък изгубих единственото тефтерче, в което видях кратки записки от последните му години като студент. Накратко се съобщаваха местата, които е посетил из огромния СССР и дали е правил снимки там.

Баща ми не говори много – едно, че е интроверт, друго, че не му дават думата, но пише по-забавно от мен и има тънко чувство за хумор което повечето хора не забелязват – не само защото го смятат за темерут, но и защото на тях самите им липсва такова чувство за хумор.

Бил е редактор на студентския вестник (като малък е печелил награди за разказчета), а докато аз бях студентка ми пишеше писма, които ме караха да се треса от смях – също като книгата на Саполски. Повечето завършваха с “татко”, нооо … имаше няколко, които завършваха с “баща ти”. Мисля, че бяха резултат от несъвършената ни и оскъдна вербална комуникация. С това обяснявам и единствения шамар, който съм получила от него (не чакай да ти кажа, че някой е бил справедлив когато ме е ударил).

Наскоро изхвърлих писмата му заедно с цялата картотека с хартиени писма, които пазех запечатани в кашон и носех със себе си от жилище в жилище. Някой ден, дори и Стоян, който е още по-патологично привързан към вещи и хартии, отколкото някога съм била, може да направи същото.

Да, Африка. Разбира се, че е работил в Африка. Аз затова възнамерявах да стана строителен инженер – за да отида там, като наго. Той каза “Глупости! Ти си жена. Кой ще те вземе? Ще стоиш тук и ще се караш с циганите по строежите.” И аз станах учителка по английски – като Мистър Стоев. Някой ден може да отида в Африка.

За съжаление, Саполски е женен, така че мога да продължа да обмислям варианта да стана монахиня и да преподавам в училище, поддържано от ордена ми. Нямам идея каква религия да си избера за целта – мисля, че мога да приема която и да е. Снощи, докато гледахме как няколко послушнички стават монахини, майка ми сумтеше презрително. Точно в този момент си мислех, че ако й споделя идеята самата аз да стана монахиня, може да й подейства добре – винаги ме е молела да спра да се занимавам с мъже.

Не е ли смешен светът? Може би истината е, че предпочитам да бъда просто неработеща съпруга, която подкрепя своя любим – учен, философ, пътешественик, но се съмнявам, че някой ми вярва.

Ако те кефя, гласувай за мен

Коментарите тук

Advertisements

Коментари са забранени.