общинария

Понякога казвам, че след няколко години може да стана (будистка) монахиня. Обикновено не ме вземат насериозно (както е видно от вдъхновената от мен поезия) или ми казват, че няма да издържа в усамотение. Истината е, че на усамотение издържам, но се страхувам, че монашеският живот би могъл сериозно да попречи на усамотението ми. Понякога казвам, че бих живяла в кибуц, но съм сигурна, че и там няма да бъда оставена на мира.

Ироничното е, че точно в такива общности човек е най-малко сам. Точно в такива общности той е притиснат да спазва куп правила, които ми изглеждат доста произволни: ако общността се светска или немонашеско-религиозна, тя кове в движение своите правила (ако е млада), т.е. правилата се определят или авторитарно или демократично, но не в смисъла, в който аз разбирам демокрацията – като плурализъм, като толерантност към всеки и всичко, което не сее омраза и не си поставя за цел да наранява, а не господство на мнозинството над малцинствата. Ако е религиозна, правилата са дадени отдавна и непроменими.

Може би смятате, че човек би бил свободен в хипи-комуна? Ъммм … дали наистина би бил третиран толерантно ако си позволи да сподели, че намира известен смисъл в либертарианството, да речем, или че намира секса между мъже за неестетичен?
Когато бях в гимназията, мечтаех някой ден да живея в една къща с приятелите си. Малко по-късно, когато в къщата започнаха да се навъртат твърде много приятели, просто се махнах. И да, всички изглеждаха красиво единодушни в преценките си за тази и други мои постъпки. След известно време, в една от следващите ми къщи отново се оформи общност, на което сложих кръст с голямо парти по случай 25 годишнината си. Оттогава насам се придвижвам към все по-уединен живот.

Не че не продължавам да констелирам някакви мини общности, не че не допускам дората до себе си, но се старая да не допринасям за образуването на задушаващи общества, в които от един момент нататък никой не може да се приближава до себе си без останалите да се почувстват предадени.

Убедена съм, че всички сме свързани по начина, по който го формулира Мартин Лутър Кинг – в една мрежа от взаимозависимост, от която не можем да избягаме, че идеалът на капиталистическия индивидуализъм е илюзия. В същото време не вярвам и в комунистическите общества, чийто тоталитаризъм прави индивидуацията невъзможна. Да живееш според “всяка коза за свой крак” е толкова отблъскващо, колкото и да живееш в общество, в което всички се наричат братя или другари. Вярвам в общност, която е отвъд двете – свят, в който всеки смирено осъзнава зависимостта си от всички останали и приема отговорността си към тях, но е свободен да бъде себе си. Този свят се управлява от толерантност и уважение към всички, включително към себе си, а не от политическа коректност. В този свят не се чувстваш предател, когато отидеш на риба с един приятел, вместо да отидеш на пикник с всички, а следващият уикенд, същият този приятел не ти се обажда, понеже е решил да пие бира с някой друг.

И не че аз не бих понесла манастира такъв какъвто е. Боя се, че манастирът не би понесъл мен.

гласувай, за да съм напред в класацията

Advertisements

Коментари са забранени.