ако работех с ръцете

Когато бях ученичка, по 2-3 месеца в годината работех с ръцете си – в селското стопанство или в завод (консервен, мебелен). Беше ми ужасно досадно и тягостно; всеки ден чаках с нетърпение да свърши работната смяна, но понякога тя не свършваше просто така, особено когато работех на полето – там трябваше да изпълня нормата, и ако не успеех до определеното време, просто трябваше да остана – понякога до привечер … ако не избягам.

Не съм сръчна и никога не успявах да изпълня нормата. И до днес не мога да си представя да набера повече от 5-6 кг памук, а нормата беше 20. Да, памук, и то често този, който е останал след машинно бране. Не, не си позволявах да слагам камъни в чувала, нито от мокрия неузрял памук, за разлика от много съученици-ударници (ударникът е човек, който преизпълнява редовно нормите).

След това на проверките ми се караха, оставяха ме в “черния списък”, който се предаваше на следващата смяна надзираващи учители. И все пак ще призная, че ми се разминаваше – нито веднъж не бях официално наказана. Все пак повечето учители ни съчувстваха, а освен това бях една от академичните звезди на випуска. По-кофти беше на летните бригади, когато ни ръководеха фашизираните арогантни другари от Комсомола.

Както и да е, за мен днес е по-лесно да си представя какво е sweatshop, но не това ми беше идеята, нито пък това, че днес си давам сметка, че всъщност тази работа е била песен в сравнение с тази на работниците в sweatshops.

Куп млади хора смятат, че да работиш с ръцете си в страна с висок стандарт при регламентирано работно време и контролираин условия на труд е доста примамливо – не си блъскаш главата прекалено много, бързо научаваш работата и повтаряш ли повтаряш. Ако не си цапнат в ръцете, ще се справиш с изискваното количество и качество.

Тези дни си мисля какво бих избрала ако нямам възможност да работя това, което обичам и трябва да се цаня някъде на работа – дали да предпочета работа която ми ангажира активно ума или такава, която го ангажира минимално. Склонна съм да мисля, че бих предпочела второто, поради следните причини:

  1. Докато работя, бих могла да размишлявам над неща, които ме интересуват.
  2. Когато свърша работа, мозъкът ми няма да е прегрял.

С последното не искам да кажа, че е задължително да прегрее – не, ако правя нещо, което ме интересува наистина, всичко е ОК, даже искам още и мога да работя без да се сетя да пия вода поне 10-12 часа, но я да си представим, че се налага да работя като счетоводител, секретар или нещо подобно – хем ти е зает мозъкът, хем с нещо, което никак, никак не те вдъхновява.

Когато работиш нещо такова, шансовете ти за измъкване са много по-малки, отколкото ако работиш с ръцете и мозъкът ти е свободен да гради бъдещите ти империи или светлото социалистическо бъдеще. (Разбира се, тук рискуваш да бъдеш въвлечен в глупави разговори с колеги.)

В този смисъл, бих предпочела да стана чистачка, отколкото чиновник. Ужасно ми се свиди да си продавам мозъка. Предпочитам да върша настоящата си несигурна работа която харесвам и вече ми отнема около 4 часа на ден, отколкото да се отдавам интелектуално за минимум 8 на невдъхновяваща, но по-доходна и стабилна работа.

Ето защо, след като съм минала през ръчния sweatshop и интелектуалния му вариант, през чиновническата работа и изграждането на собствен бизнес, продължавам да уча децата, че най-хубавата работа е тази която обичаш и за която ти плащат достатъчно. За много от останалите варианти, независимо колко по-доходни или ненатоварващи, плащащият си ти.

Advertisements

Коментари са забранени.