костенурка-турист?!?

Не бих казала, че не обичам пътешествията. Харесва ми да чета пътешественически книги – за плаващите Николай Джамбазов и семейство Папазови, за Пърсиг – на яхта и на мотор, за френските вещици, за Истанбул и Серенгети, за Тибет.

Липсва ми, обаче, поривът да посещавам забележителности. Когато приятелите ми показват снимки на посетените от тях известни места, се улавям че съзерцавам лицата на приятелите, а не местата.

Преди няколко години прекарах един месец в Лондон. Имах много време и можех да видя всичко описано в учебниците по английски, но не го направих. Размотавах се и пребивавах доколкото ми е възможно в атмосферата на жителите на Лондон, а не на туристите. Истинският, а не туристическият живот е това което ме привлича. Правех това, което бих правила и ако живеех там – обикалях книжарници, библиотеки и хранителни магазини, лежах на тревата – четях книга, гледах дебелите гарвани, шляпах покрай сергиите на пазара, а обувките ми залепваха за тротоара, особено пред месарските магазини, дишах с удоволствие, усещах слънцето, радвах се на песничката на камиончето, което носи сладолед, подушвах оцета от книжните фунии с пържени картофи, търсех си любимия крем за лице, ядях дьонер и се чувствах у дома си.

Малкото снимки които направих в Лондон показват гарвани, деца пресичащи с колела плитката част на езеро, котка на стълби, някоя и друга стара кръчма с весело име като “Плужекът и марулята”. Нямам нито една снимка, с която да докажа че съм била там. Имам един хубав портрет, на който по нищо не личи че съм в Ковънт Гардън, освен, може би, по доволната ми физиономия. Имам и още няколко – по анцуг и тениска, излизаща от тоалетната вкъщи или миеща чинии. Трябва да погледна дали се вижа, че чешмата е без смесителна батерия, с отделни чучури за топлата и студената вода.

Където и да отида, май естественият ми подход е да се почувствам у дома. Може би затова Жабка е рисувала костенурка (вчера препрочетох спомените ти за мен и си отбелязах наум да ти разкажа нещо като се видим).

Може би това означава да си “по-скоро адаптивен, отколкото общителен” – да отидеш някъде не като завоевател, не да вземеш нещо или да оставиш нещо, а просто да се слееш с нещата без значение дали познаваш някого там. Осъзнато усещане за сливане имах по време на първата си екскурзия с преспиване в 7 клас: докато ядях пица на пристанището в Несебър, и след душ, облечена в проста бяла тениска, си говорех със съученичките си в хотелската стая.

Освен порив да разглеждам забележителности ми липсва туристическа дисциплинираност – да бързам под строй за поредния дворец или музей. Дори не мога да се заслушвам в обясненията на екскурзоводите. За да не ми пречат да съзерцавам в свой ред и със своя скорост, просто преставам да ги чувам. Може би затова съм чудовищно невежа по отношение на историята и културата.

Вчера моя бивша ученичка ми писа, че с годеника си ще попътуват из каньоните, Юта, Аризона. Отговорих й, че й завиждам. Бих пътувала през най-прашните пустинни пътища като Телма и Луис (това е мантра) неопределено дълго време. Предпочитам да спя в мотели, отколкото в хотели, да се храня в крайпътни закусвални, да купувам неща от бензиностанциите, в хартиени кесии. Искам да спирам когато ми хрумне, да се оглеждам наоколо. Сигурно няма да се сетя да направя и една снимка. Някои нощи бих прекарала навън, край огън, с много простор над главата си – много високо небе със звезди (звучи като клише, но няма начин), седнала на пясъка, ще пия от метално канче като героя на Camel. Мисля, че бих могла да живея дълго време в пустинята, но това е друга тема.

Туризмът е като ходене на гости. Канят те в хола, гледаш да не изцапаш нещо, особено ако мокетът е бял, да не оставиш рязко чашата ако масата е стъклена. Може би затова нашият хол е в кухнята, където понякога учим или месим глина на пластмасова маса.

Предишните холове бяха и места за спане и игра. Спомням си, че веднъж се притесних, когато мина един приятел да вземе нещо и от входната врата се виждаха купчините играчки по пода в хола, пред подпряна (не закована) на стената картина. Опитах се да се извиня, тъй като у тях е винаги спретнато в хола – гоблени, статуетки, лимонадата в кристални чаши … Той каза, “Не, не, много е хубаво. Тук се усеща радостта от живеенето.”

В истинските холове и истинския туризъм животът сякаш спира. Ваканциите и празниците служат за излизане от делничността, за да “разпуснеш”, да “избягаш”, а после се връщаш към истинския (?) живот. Малко ми е объркано кое всъщност е истинският живот, след като хората наричат тия прекъсвания “да си поживеем”, но в същото време после се връщат “в реалността”.

Аз искам да живея без прекъсване. Където и да е. Затова ли нямам официални обувки?

Advertisements

Коментари са забранени.