Гълъбът

die taube

 

На връщане от работа си купих “Гълъбът” – без да я разглеждам (беше запечатана), без угризения (може би защото беше на Зюскинд). Прочетох я за не повече от час (заедно с придрямването). Напомня ми за “Шинел” на Гогол, както и за нещо от Чехов.

Героят е над петдесетгодишен пазач на банка, на когото предстои да изплати последните вноски за жилището си – малка таванска стая (с обща тоалетна), в която е прекарал целия си живот на възрастен – разумен и икономичен живот, който да му осигури спокойствие и сигурност на старини.

Предполагам, че повечето читатели биха го намерили за жалък и отвратителен с едничкия му стремеж към нещо сигурно, което да го спаси от вечната тревожност. Още един човек, който се среща с Нищото.

На мен ми е мил. Не е това, което искам да бъда, но е това, което понякога съм, докато се колебая между свободата и сигурността. Вярно е, че май накрая винаги избирам свободата, но това не значи, че не харесвам сигурността. Дори и аз понякога мечтая за нещо като клаустрофобичната му сигурност:

За стая с паркет, диван, одеало и лампа за четене.

За задната седалка, на която да се свия като ембрион в тъмното, докато колата преминава покрай поредната бензиностанция.

Дали човек трябва непрекъснато да тъче света си, за да не позволява на дупките да се появят и нищото да го погълне? Струва ми се, че не е нужно. Може просто да стъпи в локва или да седне където му се прииска, без да мисли дали ще се изцапа. Съвсем сигурна съм, че светът е цял, когато се грижиш за някого или нещо.

И на мен днес ми се случи същото като на Жонатан – скъсах дрехата с която бях облечена по същия начин, но забелязах едва като се прибрах – едно малко триъгълно знаменце отзад на полата – цяло чудо е че го видях вред всичките й прекрасни гънки. Но всичко е ОК. Наистина )

Advertisements

Коментари са забранени.