За душата на един Лъв

Понякога мисля, че в срещите и връзките ни с хората има нещо съдбовно, че е достойно да си носим кръста. В същото време толкова много пъти ми се е случвало да захвърлям кръстове. Никога не знам дали е правилно според законите на Живота, Вселената и Всичко останало, но го правя, защото не издържам, защото смятам, че само така мога да запазя нещо важно в себе си. “Може и да греша и само да си търся извинения за поведението си, но съм убеден, че се бях избавил – не себе си, Лев Николаевич, а това нещо, което понякога започва да искри в мен.” казва Толстой, когато на 82 години напуска родния си дом, в който е прекарал живота си. Някои от децата му го обвиняват и му казват, че след като е търпял толкова години, може да потърпи докрай, че не е достойно да се отказва от кръста си. Съпругата му продължава да играе главната роля в трагедията си, като очаква от останалите да бъдат гръцки хор.

Когато преди време бях чела в един вестник, че в края на живота си Толстой бяга от дома си в опит да се присъедини към толстоистка комуна в българско село, мислех, че просто е бил мръднал. Тогава си представях идиличния му живот в Ясна Поляна – място, на което бих останала. Когато четях “Последната гара”, обаче, разбрах, че причината е още по-жалка и трагична: съпруга, която е пълна с горчива енергия и не може да се сдържи да не го контролира, чийто ум непрекъснато ражда грозни видения и начини, по които да кара Лев Николаевич да се чувства виновен. Познавам това и признавам, че досега не съм успяла да се издигна толкова нависоко, че в подобни ситуации да се отърва от усещането, че някаква хичкокова птица ме кълве по главата – неуморно.

Ето какво й пише Лев Николаевич:

“А колкото до това, че Вашето нравствено развитие не е протекло в съответствие с моето, което на свой ред е доста своеобразно, аз не мога да Ви обвинявам. Духовният живот на всеки човек е тайство, сключващо се между съответния човек и Бог, и никой не може да държи сметка на другия човек по какъвто и да било начин.”

Лев Николавич и без това се чувства виновен заради охолния си живот във времена, в които повечето хора по земята живеят в мизерия. Той иска книгите му да стигнат до тях, докато съпругата му държи да използва по най-печелившия начин авторските права и след смъртта му.

В края на живота му роднини, сподвижници и институции се дебнат и надпреварват, всеки със своите собствени мотиви и стил, за душата на Толстой, който копнее за малко спокойствие и възможност да довърши започнати трудове. Днес Толстой щеше да се разведе и да публикува книгите си онлайн, но преди сто години … което, разбира се, нямаше да му спести съвсем драмата.

Романът е полифония от разкази на различни действащи лица в драмата в Ясна Поляна, заети от личните им дневници – съпругата, една от дъщерите, секретарят, лекарят, любимият ученик, Лев Николаевич. Ето как я описва самият автор:

“Романът е като морско пътешествие, предприето в непознати води, но аз бях доплувал колкото може по-близо до литературните събития, които съставяха последната година от живота на Толстой. Когато той говори в романа, аз цитирам неговите реални думи, или пък, макар и доста рядко, създавам диалог въз основа на преразказани разговори с него. На останалите места давам воля на въображението си относно това, какво и как трябва да е било казано.”

Може би това ревю е доста безлично и не успява да покаже книгата в пълния й блясък и огромното й значение за мен, но иначе рискувам да залитна емоционално. По подобен начин се чувствах, когато исках да пиша за “Приказка за Стоедин”, но сега не му мислих много – и не написах куп различни чернови. Толстой казва, че всички щастливи семейства си приличат, а всяко нещастно е нещастно по свой собствен начин. Откривайки толкова много прилики със семейства които познавам, за пореден път се чудя дали не е искал да каже обратното. На мен ми е много по-интересно семейното щастие. Може би ще напиша Романа, който да покаже, че щастието не е по-малко достойно от нещастието, колкото и да не изглежда cool. Може пък да имам фенове – сигурно има достатъчно хора, които могат да се чувстват цели и без излишно драматизиране.

Advertisements

Коментари са забранени.