дългът

Тези дни си мисля, че няма такова нещо като дълг. Нищо, че от нас се очаква с желание да правим нещата които изискват от нас, особено тези, с които сме близки (каквото и да означава това).

Не знам, например, дали е толкова лошо да оставиш детето си на нечии грижи. Никога не съм успявала да се възмутя от тези които го правят. Ако знаеш, че някой друг ще се справи по-добре от теб, защо не?

Не знам дали има хора които са щастливи от факта, че са успели да те принудят. Има такива, които не са щастливи от това, че получават от теб каквото искат, защото не го правиш с желание.

Става ми лесно когато поема вината. Сещам се за едно пътуване с автобус – когато си изваждах багажа, една жена ми се разкрещя, че съм поставила чантата си върху нейната. Казах й: “Толкова ми стига акълът, Госпожо. Какво да направя? Глупава съм.” и си тръгнах без да се самоизмъчвам.

Няма дълг. Има безкрайна и объркваща свобода, в която усещам, че понякога не мога да разчитам нито на преценки, нито на инстинкти. Ето защо предпочитам да остана спокойна, да си дам време. Всичко ще се уталожи. Водата ще се избистри и ще мога да видя изрисувания на дъното отговор.

Advertisements

Коментари са забранени.