и аз прочетох прехваления Букарски

Докато четях разказите на Букарски, се питах дали е нужно да се пишат такива неща. Спомних си, обаче, че в гимназията четях “По пътя” и живо се интересувах от битници и хипита, както и от поезията им, разбира се – Гинсбърг, Фърлингети, а малко по-късно четях всичко което намеря на Буковски. Гледах “Да обичаш на инат” и “Малката Вера”, “Трейнспотинг” и “Асид хаус”, както сега гледам “Грозни, мръсни и зли” и филмите на Кустурица. Защо? Не знам. Може би защото знам, че и те са истински. За разлика от Букарски, обаче, не предпочитам Буковски пред Хесе, примерно, и не ми се вярва някога да го препрочитам.

Да, Лъчо, принцеса съм. Предпочитам тези светове да не съществуват, защото ме объркват. Не ми харесват. При цялата си толерантност настоявам да са други. Защото са грозни, мръсни и зли. И ме натъжават.

Да, понякога казвам че съм си представила този или онзи гаден живот и съм си казала че ще се справя. Прав си, че само си представям, но това е за някои неща, и си ги представям по такъв начин, че колкото и да са ужасни, мога да дишам сред тях. Но много повече са тези, до които съм се докосвала или в които ми се е налагало да пребивавам и ми е било трудно да дишам – мръсните влакове, престоите на гарите нощем, лудите хора (да, буквално), смърдящите тоалетни без врати в завода, патриархалното циганско семейство със сватбите с бонбонено-ярки кринолини и децата които се зачеват преди мъжът да замине в казармата, селската дискотека, градската дискотека с чупене на бутилки на дансинга, биещите се съпрузи, краденето на ток от съседите, следобедни съседски моабети с лимонада и ракия в юзчета в апартаменти, в които няма нито една книга, бебетата, които се захранват с боб с люта чушка на шест месеца, студентските общежития, студентите които смятат, че е задължително да правят секс с теб, за да не се изложат ако не предложат, и неспособността им да повярват че “Не” значи “Не”, мутренското ревностно лепене на некролози на приятели, магиите за любов и страдание, черните чорапогащи с бели обувки, и белите чорапи с черни обувки, огромните касетофони и видеото Betamax, военното обучение и забременелите съученички, съседите след чието посещение проветряваш с часове, и с дни живееш с усещането, че самият ти смърдиш, превъзнасянето на домашната ракия и киселото вино, гладът, бебетата без памперси, дефицита на дамски превръзки.

Казваш, че поколението ни е докарало консумеризма. Може би си прав. Не исках да живея в общежитията, не исках да ям в студентския стол, не исках да пуша евтини цигари, не исках да ми пращат буркани, исках да си купувам книги и плочи, както и дрехи които харесват на мен, а не на майка ми, да правя свирки когато искам, а не защото искам да ми платят сметката и т.н. В консумеризма има нещо положително – кара хората да си размърдат задниците, а в някои случаи и мозъците, а и крие потенциала (но не и гаранцията) за развиване на по-добър вкус. Това не води до духовно просветление, но разсейва смрадтта и е по-приятно за очите – изкъпваш, парфюмираш и обличаш тези с други дрехи. И все пак вярвам, че красивата среда, създадена по този начин (не задължително с толкова пари, разбира се) те приближава към Онова Нещо. Ако дядото на тези деца свиреше на цигулка, изрязваше дантели от орехово дърво и птици от цветна хартия, и подаряваше красиво надписани книги за рождените дни, може би щяхме да си приличаме повече.

И ако на Алекс му е достатъчно да не е като тях, на мен не ми е.

БГ блогът за Алекс е тук.

P.S. Не знам точно къде да го вмъкна покрай консумеризма, но смятам, че не бива да го пропускам – да пораснеш, означава да се научиш да се грижиш за себе си, а една от първите стъпки в нашия свят е да се научиш да изкарваш пари. Това ти дава усещане за Силата, а то с времето може да порасне дотолкова, че да се откажеш от изкарването на пари, но това е друга тема.

Advertisements

Коментари са забранени.