красотата vs. реалността

След като прочетох книгата на Алекс за грозните, мръсни и зли люде и се опитах да споделя чувствата си, имах нужда от нещо красиво. Може би защото в предния текст споменах Хесе, книгата която ме притегли беше “Игра на сенки” (Приказки за любовта).

Първият разказ е за Госпожа Агнес, която раздава красота и любов на всеки по всякакъв начин. Напомни ми за “Малена” с Моника Белучи и за някои неща, заради които са ми размахвали пръст.

Вторият разказ е за Хедвиг, съпругата на стабилен, мил и грижовен мъж, с когото, обаче, се оказва че не трептят на една честота, и който, вероятно, никога няма да я разбере. Разказът е за онова болезнено осъзнаване, което те кара да се чувстваш убиец и да стъпваш на пръсти около изгубилия очарованието си любим.

В третия разказ Аугустус ми напомня за Дориан Грей. Не съм го дочела … заспах и сънувах дълъг сократически диалог със себе си, спретнато самоизписващ се в уебстраница.

После се събудих и четох няколко пъти коментара на Алекс за предния текст – хем разбирам македонски, хем не баш.

Продължавам да мисля за смисъла на показването на грозното и пошлото. Един от любимите ми майстори в жанра е Карбовски. В едно интервю беше казал, че работата му е да показва снимка на действителността. Всъщност и аз се опитвам да го правя, но обикновено не ми вярват, или пък ми казват, че не бива да се вълнувам толкова, понеже всичко е нормално, или пък са снизходителни към мен и ми казват да се погрижа за личния си живот.

А за какво го правим? Аз лично защото ми се струва, че блатото на вечната воня настъпва. Предполагам, че и Карбовски по същата причина. За Алекс още не знам – може би трябва да изгледам интервютата с него.

След напъни да предупредя за Грозното, обикновено се чувствам доста фрустрирана. Дотук най-смисленото успокоение, което съм получила е, че е хубаво и смислено да го правя, въпреки че няма да променя целия свят за една нощ. Харесва ми идеята да се смирявам и да завоювам малки територии всеки ден.

Мисля, обаче, че трябва да балансирам оръжията си. Ще се налага да показвам Грозното, но не бива да забравям, че то и без моя помощ е представено в доста по-широк мащаб от Красивото, и ако продължаваме в същия дух, може да допринесем за това хората окончателно да приемат Грозното за единствена и неизменна реалност. Има опасност и за самата мен. Ето защо са ми нужни безполезните неща като приказките за любовта, музиката, акварелът, книжните чадърчета, сладоледът, меката костенурка, въртящите се дервиши.

И така – за какво ни е да четем и гледаме Карбовски и Букарски? Надявам се да получа по-скоро отговори на този въпрос, отколкото тълкувания на моята позиция. Последното е излишно, понеже, както обикновено, позицията ми е хлъзгава.

Advertisements

Коментари са забранени.