открадната самоличност

Седя край голямата кухненска маса, част от която ми служи за едно от работните ми пространства и “проверявам домашни”, т.е. чета лични случки, чувства и мисли, от които формално предстои да извлека стръв за престижните колежи, а неформално разговарям с приятели – по най-лесния за мен начин – епистоларно.

Спрях по средата на силно саморефлексивен и честен текст и бързам да споделя темата – за чуждата самоличност, която навличаме като своя. Това ме подсеща за едно от смешните неща, които обичаме да правим със Стоян когато предполагаме че никой не ни гледа – да вървим след някого и да имитираме походката му. Сега се сещам, че заради подобно нещо си изпатих здраво като малка, но сега няма кой да ме издаде на мама, пък и внимавам да не имитирам познати когато са наоколо (с изключение на Лъчо, разбира се, но с него просто не мога да устоя на изкушението).

Та снощи, докато вършех чудеса от храброст, мъкнейки торба с покупки да имитирам мъж, носещ само мобилен телефон, Стоян попита дали въпросната походка е естествена или заучена. Бях напълно сигурна, че е заучена – че въпросният мъж е копнял да изглежда като селски тарикат и е наблюдавал идолите си и ги е имитирал (вероятно не съвсем съзнателно) докато новата походка и жестове са се превърнали в негова втора природа – точно както повечето бг радиоводещи днес звучат по един и същ начин.

Нещо подобно се случва с нашите чувства, мисли и взаимоотношения. Познати и непознати хора които виждаме на живо и на екран, ни задават модели на реагиране. Оттам знаем как да се чувстваме ако колега / приятел / роднина / гадже каже/ направи еди-какво-си. От мен, например, се очаква да се чувствам самотна, тъй като от “твърде дълго време” нямам официална “сериозна” интимна връзка. Някои мои приятели са истински загрижени за мен – някои се опитват да ме убедят да ме запознаят с изключително подходящи според тях партии, други ме убеждават, че трябва да си намеря свестен партньор най-късно до началото на старостта, че тогава щяло да ми е много трудно сама, а една приятелка дори ме притисна да обещая ( и го направих за нейна утеха), че ако някой свестен човек когото харесвам ми предложи връзка, няма да го отблъсна; Жабата, пък, ми изпрати вълшебни ръчно рисувани картички с пожелание да срещна въпросния вълшебен мъж и той да ме оцени по достойнство.

Разбира се, такива неща не са единственият натиск върху хора в моята ситуация. Към тях се пробавят романтичните филми, влюбените познати и непознати, както и активизма на приятелите – наскоро мой приятел не издържа и се изпокара с компанията си, понеже се опитаха да му устроят засада и да го запознаят с някаква избрана от тях жена. Сега всички са обидени от грубостта му и го смятат за още по-хахав отпреди, но аз упорито поддържам пред тях позицията, че човекът си е пич и половина и са си заслужили реакцията му, след като достатъчно дълго време са му показвали, че е непълноценен човек, след като е различен от тях.

Друг фактор е суетата – човек обикновено иска да изглежда достатъчно щастлив и преуспяващ за да не го съжаляват, а ако може, дай Боже, и да му завиждат … освен ако не е в другата крайност. За много от необвързаните хора общуването с нарастващ брой обвързани приятели е изпитание. Спомням си Кари Брадшоу, Бриджет Джоунс и “самодоволните женени”.

Всички тези фактори притискат много хора да се чувстват зле – самотни, непълноценни, и пр., а собственото им усещане че са ок започва да ги изпълва със съмнения – дали не си самовнушават че са добре, дали не са увредени дотолкова че да изгубят способността си да се влюбват или да изпадат в умопомрачение ако се случи да се влюбят.

Натискът на средата изисква да бъдем щастливи в ситуации, в които е прието да си щастлив, и да страдаме в такива, в които е прието да страдаш. Дотук, обаче, опитът ми показва, че все по-малко от приетите за страдалчески ситуации ме карат да страдам, че все по-малко приети за възторгващи ситуации ме изпълват с възторг.

Не мисля, че по този начин се отдалечавам от човешката природа. По-скоро ми се струва че бродя във вечно разширяващ се диапазон на човешкото. Фактът, че обеднялата човешка среда днес признава за валидни твърде малко човешки ситуации (сравни с броя на ситуациите предложени от И Дзин и Таро – значи хора са попадали в тях и са ги признали за валидни; същото се отнася и за книгите на Айрис и пр.), не означава че те не съществуват като потенциал. Когато не ги осъзнаваме, те не изчезват и не стават по-малко настоятелни в желанието си да се проявят. А когато не им позволяваме, ни причиняват необяснима болка, която не може да бъде облекчена с обичайно предписваните средства след обичайната банална диагностика.

Сигурна съм, че след няколко дни, когато се возя на новото Ауди на един скъп приятел, той ще се качи в колата толкова нервен, колкото е бил в последните няколко години, както е с повечето ми приятели на 40+, които сменят коли и жени, а челата им остават все толкова напрегнати като в поговорката “Пременил се Илия; погледнал се – пак в тия”.

Бих искала да можех да помогна, но кой би взел насериозно съветите ми да не бяга от себе си, да не се страхува да рови в ума си. Лекарството е там, а не в смяната на малкото Пежо с голямо Ауди, нито в смяната на нетърпимата съпруга с фея като мен. С което не искам, разбира се, да кажа, че е безсмислено човек да променя външната си ситуация, а че не винаги външните промени водят до вътрешни. По-смислено ми изглежда да променяме външното в резултат на осъзната вътрешна промяна. Но може би смятам така, понеже съм интроверт и живея повече в главата си … нищо, че съм променяла външния си контекст по-смело и по-често от много други хора.

Advertisements

Коментари са забранени.