Федър във Венеция

Преди време, когато писах за романтичната немска душа, един от коментиращите се опита да ме опровергае като ми предложи да прочета / гледам “Смърт във Венеция” на Томас Ман. Тези дни Томас Ман ме повика, за да ми предложи книжлето (само 100 страници). Макар че преводът (преднамерено архаичен и словотоворчески) да беше забавен, не успя да ме забави толкова, че да губя връзка между началото и средата. Да, Ман е умозрителен и либерално ръсещ митологизми, ноо … книжката си струва с изумително точната картина на любовната лудост.

Известен и уважаван възрастен писател се влюбва в красиво момче (на не повече от 13, предполагам), което е отседнало със семейството си в същия хотел за морска ваканция. Възрастният мъж е немец, а момчето е поляк. Любовта остава несподелена.

Предполагам, че вече споменатият коментиращ е целял да ми покаже отвратителността на немската природа. Аз, обаче, не успях да се отвратя дори когато възрастният мъж се остави в ръцете на фризьора, за да боядиса косата му и да гримира лицето му, във внезапен порив да се хареса. Въпреки че не харесвам възрастни мъже с боядисани коси, още по-малко с грим (освен ако не е сценичен). Всъщност в първия миг изпитвам отвращение, но в следващия, на осъзнаването, отвращението се трансформира в тъга. (Може би единственото изключение е Любчо Аптеката – вече покойник и непознат на по-младите, пък и забравен от връстниците ми: винаги спретнат господин, облечен в светли дрехи, с шалче, за когото знаех от майка ми, че е познат на баба и е “много интелигентен човек; знае няколко езика.” Видът на Любчо  не ме отвращаваше, нито ме натъжаваше; по-скоро ме изумяваше и будеше уважение). Да хвърли камък този, който никога не е искал да се хареса.

Ах, да. Знам за педофилията, зоофилията и некрофилията, за канибализма и серийното изнасилвачество, но продължавам да твърдя, че в сърцевината на всички тези перверзии (дума, отсъстваща от активния ми речник) стои любовта, или по-точно вечният стремеж към нея. Любовта е храна, която всяко живо същество трябва да получава, за да порасне и да започне да я раздава. Но това е друга дълга тема, която има нещо общо с въпросите дали да целуваме децата си докато са будни и дали да целуваме любимите си пред тях и пр. Да се върна към книгата.

Действието се развива във Венеция в началото на холерна епидемия (чел ли си “Любов по време на Холера” на Маркес?) и трае една не много дълга ваканция. А смъртта – чия, кога, как? Нека не отнемам удоволствието от четенето.

Томас Ман е не само митологичен (според Джоузеф Кембъл – най-митологичният), но и платонически. В края на книгата вмъква пасажи от “Федър”, с което, естествено, ме препраща към диалозите на Платон. Благодаря, Хер Ман! Вие сте толкова мил, колкото и Херман. )

Надявам се феминистките да не се сърдят на Платон повече отколкото се сърдят на Пасков, понеже първият дори не говори за жени – те не изглежда да съществуват в неговия свят, освен ако не са жрици, хетери, богини или музи. Надявам се и младите нацистки момчета да не обявят вечна нормалност, която включва налагане на цензура върху древногръцкото слово, в съчетание с улични аутодафета.

Та, ако чак толкова не придиряш, остави за малко “Малкият принц”  (тази инфантилна, но негодна за четене от деца, библия на любовта) и вземи Платон. Дори не е нужно да четеш целия диалог – само частта, в която се описват симптомите на любовната лудост.

Защо? С какво е полезно? Най-малкото с това, че я признаваш поне у себе си, а може да се научиш да разпознаваш симптомите. Това е една стъпчица към божественото.

Advertisements

Коментари са забранени.